В столицата на Тайван, Тайпе, като си купиш за 20 долара Taipei pass за цялата градска мрежа, в рамките на седмица можеш да обикаляш на корем. Стопих я от ползване тази карта! Сигурно следващият път няма да ми издадат заради прекаляване.
Със заветния пластмасов правоъгълник в ръка тръгвам към небостъргача „Тайпе 101”. Допреди десетина години това беше най-високата сграда в света, но манията за величие на дубайците с тяхната „Бурж халифа” (както и напъните на други държави) запрати 508-метровата тайванска постройка чак на осмо място в света и пето в Азия. Второто се държи от Световния търговски център в Шанхай.
Превозът ми налага леко лирично отклонение за тамошното метро. По устройството му разбрах колко дисциплиниран народ обитава Тайван. Парапетите на загражденията са високи не повече от 50 см, но на никого дори не му хрумва да ги прескочи, за да не чекира картата си за пътуване. Вагоните спират точно пред нарисувани на перона пътечки, указващи как да се подредят качващите се, за да не пречат на слизащите, като същевременно създават някакъв ред в хаоса на натоварените часове. Тайванците чинно се нареждат, но когато трябва да щурмуват вратата в час-пик се блъскат досущ като японци или китайци. Те всъщност се самоопределят като последните, но за държавата им, създадена като ГМО, ще разказвам друг път.
Колкото и да е натъпкано метрото на Тайпе, в него цари някакъв вътрешен ред. Свободолюбивият ми балкански дух се почувства малко по Оруел. Също както в „1984” и там непрекъснато те „възпитават” с лозунги. След като надписите на китайски и английски те уведомят, че до следващата спирка има 4 минути и 45 секунди, от коя страна да слезеш и с кои линии има връзка, започва да тече „назиданието”: Отстъпвайте местата си на онези, които действително имат нужда от тях, Ако може пратете СМС, за да не пречите на околните с разговорите си, Когато ползвате електронни устройства, обръщайте внимание дали не сте заприщили пътя към вратата...
И най-потресаващото е, че хората „прихващат”. Щом се появят дядо с бастун или майка с количка целият вагон скача да им предлага седалките си. И това далеч не се дължи на местната религия, смес от будизъм, конфуцианство и даоизъм, нито на наследството от холандци, испанци, португалци и японци, които са се „разписали” на острова. Предполагам, че учтивата дресировка има и финансова подложка. Солидни и събираеми глоби. Например, ако нарушите забраната да ядете, пиете или дъвчете дъвка в метрото ще трябва да платите в тайвански долари равностойността на 300 евро. А ако нямате – ще си ги излежите в затвора или отработите с общественополезен труд.
Може би затова в метрото 20-годишните отстъпват място на 40-годишните, те от своя страна стават безропотно пред 60-годишните, а всички вкупом стоят прави пред седалките за инвалиди, дори ако са празни и в най-претъпкания влак.
За децата е ясно - те са почти свещени и всеки им прави място. И всичко това – без напомняне, без натиск, ей така, сякаш дишат.
В Тайпе предлагат седалка и на люде тръгнали с домашните си любимци (задължително в чанти).
Изобщо голяма учтивост цари. И още по-голям естетически потрес. В Тайпе осъзнах, че вероятността младо момиче да е с минималистични шорти е право пропорционална на ширината на бедрата му. Тук щедрата храна е дала потресаващи резултати в развитието на китайската физика. Малките фарфорови статуетки са мутирали в девойки с размерите на камион за бира.
Но като гледам японските пълчища туристи, плъзнали по света и при тях е така. Очевидно в Азия вече са разбрали, че оризът е само гарнитура и са на зърнена диета – ядат всичко, което зърнат.
И докато съм на темата метро, както бях убедена, че само пълен дебил може да се обърка в отлично обозначените коридори и линии, се оказва, че съм хванала правилния цвят, но в обратната посока. Подчертано Фройдова грешка – вместо към „Тайпе 101” душата ми е поела към местния зоопарк.
Зоологическата градина е в подножието на планина, а при тропически климат никак не е трудно да бъде обгърната в кичеста растителност. Тя е най-старата в Тайван – създадена е през 1914 година и една от най-големите в тази част на Азия. Плащам скромната сума от 2 долара и още от вратата попадам в собствената си представа за рай върху 172 хектара, от които 90 – отворени за посетители. За да ознаменува стоплянето на отношенията си с Тайван, Китай е изпратил на зоопарка две млади панди. За разлика от симпатичните мечета в европейските зоопаркове, които кротуват като плюшени върху някой клон, местните черно-бели красавици
на име Юан-Юан и Туан-Туан се закачат с публиката и с радост се прескимбичват в кълбета напред и назад. Изобщо – кокетно позират пред обективите.
Животинското царство в началото било частно владение, но правителството го изкупило с цел да стане градска зоологическа градина. През 1970 я присъединяват към съседния луна парк, а три години по-късно, отново на държавно ниво, решават да създадат чисто нов обект с основна цел съхраняване и развъждане на редки животни, научни изследвания и по-добри условия за обитатели и посетители. И определено са ги създали. В жаркия пек поставени незнайно как в короните на дърветата дифузери пръскат живителна влага върху листата и гостите, езерца и потоци даряват прохлада, редки растения хвърлят сянка в кътовете за хапване и отдих. Абе, направили са го хората като място, достойно да посреща по 4 млн. души годишно.
Освен при палавите панди, аз „залепнах” за клетката на хималайските мечки. Впрочем, клетка е крайно неподходяща дума. Животните обитават нещо като островчета, заобиколени от вода, за да отделят тях от посетителите и обратното, но за огради рядко става дума. На местните люде белите мечки, вълците и прочие полярни екземпляри са им най-интересни, докато аз преминавам на тъгъдък покрай лъвовете, леопардите и носорозите – все пак съм ги виждала на живо в резервата „Цаво” в Кения и гледам да попия максимални познания за тайванската флора и фауна. Но мимоходом отбелязвам отличните условия, при които се ширят животинките и тучните блата, където киснат хипопотамите.
Между отделните секции вървят открити влакчета. Тайванското серау прилича на по-едричка коза и май е толкова разпространено, че месото му се използва в гозбите досущ като антилопската мръвка в южноафриканската кухня. Съзирам един азиатски тапир, който се въди предимно в Малайзия и е два пъти по-дребен от африканския – едва 230 кг. Но пък е оцветен почти като панда в черно и бяло, което го прави по-симпатичен. Коалите също са „в движение” за разлика от събратята си по другите зоологически градини и кротко преживят евкалиптови листа. Терариумът и океанариумът определено ми създават потрес с рептилиите и хищната паст на акулите, но пък волиерите с пъстропери птици изместват неприятното усещане.
Посещението при животните, започнало с объркване, ми дава възможност да отметна още една забележителност – лифта към планината Маоконг. Той тръгва почти от входа на зоопарка или от изхода на метрото – зависи от гледната точка. Освен, че от гондолите му изгледът към града е почти толкова убийствен, колкото от небостъргача „Тайпе 101”, на върха човек може да пийне нещо, да посети музея на чая, за да види как се добива ценната напитка, че и да участва в чаена церемония.
Снимки – Магдалена Гигова
