В най-изтънчените измерения на фолклора дяволът играе много роли и една от тях е на гениалния цигулар Николо Паганини. Е, май по-скоро обратно – като част от шоуто, което прекрасно умее, и като част от плана си да изкара винаги липсващите пари, самият Паганини играе ролята на дявола.
И без това суеверната европейска публика от началото на ХІХ век го нарича „детето на вещицата”. Ролята му отива – и без това е кльощав и восъчно блед, с дълги крака и пръсти, които сякаш са съвсем разтегателни, щом се протегнат по грифа, за да докопат някоя невъзможна позиция. Прибавете черния му сценичен фрак, явен опит да се скрие издайническата опашка, която въпреки това се мярка отзад. Не забравяйте и начина, по който маестрото пристига за концерт - в черна карета с четири врани коня.
Анонимни твърдят, че са виждали как, докато свири гениалните си творения, на сцената до Паганини стои някакъв червенокос и движи ръцете му. Други се кълнат, че помощникът му току извежда от залата и води зад сцената някоя млада и красива девойка, която никой никога повече не вижда. Но той не само ги похищава и убива, а като струни за цигулката си използва сухожилия от бедните изчезнали девойки. Да, един приятел на един човек казал, че имало поне един друг достоен за доверие, който бил виждал с очите си такава струна. А някой случайно да не е чувал, че, уж по случайност, малкият Николо е роден точно на улица”Черна котка”? Или пък някой да не се сеща, че името Паганини означава езичник, неверник, варварин.
Дори аз от сигурен източник знам, че в някои среди се говори как акушерката закъсняла за раждането на малкия Николо, от бързане се спънала по стълбите, изругала, а, щом дяволът чул името си, вътре проплакал и бъдещият гений. Ето как дори лошата реклама може да се окаже добра реклама. И как великият италиански цигулар, китарист и композитор Николо Паганини поддържа имиджа си на тайнствен образ, надарен с музикални тайни и способности от самото отвъдно. Останалото е изтощителен труд от отсамното и ангелска музика.
Паганини, Концерт за цигулка №2, 0.00
Николо Паганини е роден през 1782 година в Генуа. Баща му е хамалин, после захваща дребна търговия, но не просперира, а, за да печели, се проявява като екстрасенс – гледа в бъдещето, открива крадени предмети, гадае номерата на лотарийните билети. И свири на мандолина. Казват, че звучи ужасно – но пък със сигурност има амбиции за децата си. Първо връчва мандолината на големия син, но той се инати, затова се захваща с 5-годишния младенец. Николо е дребен, болнав и майка му го обожава. Тя е религиозна жена, която има пророчески сънища.
Една нощ сънува Николо на сцена, заобиколен от възторжено ревяща тълпа. В друг сън пък идва ангел и тя го моли синът и да стане най-великият цигулар. И – да, това не е предвиждане със задна дата, а история, която Николо от малък знае и която го крепи в изтощителните занимания с цигулката. Те започват на седем, след като е овладял вече мандолината. Татко Антонио е деспотичен учител – кара сина си да репетира до изнемога и, макар отначало Николо да се дърпа, скоро се влюбва в цигулката. От изтощителните репетиции един ден Николо изпада в каталепсия, състояние между живота и смъртта.
Семейството го оплаква и е готово да го погребе, но в ковчега, той помръдва и оживява. И като говорим за тайнствени неща в живота на Паганини, трябва да кажем, че подобно връщане от отвъдното по-късно му става навик – само че в полето на вестникарските сензации. Доста пъти през живота му някой вестник съобщава за смъртта на гения, само за да го опровергае после и да си вдигне тиража. Когато през 1840 година смъртта все пак наистина го отнася, един вестник се застрахова, като пише: „Очакваме и този път, както често досега, новината за смъртта на Паганини да бъде скоро опровергана”.
Паганини, Капричио за цигулка, анданте, оп. 1 – 1, №1, 29.52
Детето Паганини овладява така бързо цигулката, че учителите не могат да му смогнат. На 8 той прави първата собствена композиция – цигулкова соната, която, заедно с огромна част от ранните му произведения, не е запазена. На 13 пък в Генуа дава първия си концерт, с приходите от който баща му го води в Парма при прочутия цигулар Алесандро Рола. Той е болен и не ги приема, но в приемната Николо вижда листове с току-що завършена композиция на маестрото. Той хваща цигулката и изсвирва парчето. Рола е силно впечатлен и казва, че всъщност няма на какво да го научи. Следват още подобни срещи с втрещени музиканти и учители, а и с широката публика, защото през 1797 започва първото голямо италианско турне на 15-годишния виртуоз.
Славата му в Италия започва да расте, но не и в останалата част на Европа. Големият му пробив идва чак 30 години по-късно, през 1828, с поредица турнета за цели 7 години, след които силите на гения привършват. „Тайнствената сила, с която успява да ни задвижи, освен Лист, я притежава само Паганини” – казва като човек от публиката композиторът Роберт Шуман. Концертите на Паганини са наистина впечатляващи, той е нещо като рок-звезда на ХІХ век, който прави звукови магии на сцената. Цигулката му издава различни гласове – имитира животни, птича песен, звук на флейта, на тръба и всякакви музикални инструменти, после пък струни се късат една подир друга, а маестрото не спира да свири и довършва композицията брилянтно. Да, някои казват, че така си играе с низките страсти на тълпата, но дори те знаят, че не е само това, че Паганини въвежда съвсем нова технология в използване на цигулката и я превръща в истински солов инструмент.
Шарл Данкла, професор от парижката консерватория например, го нарича „странен, фантастичен човек, надарен с чудна техника” и добавя: „Той толкова ме порази, че и сега го виждам пред себе си, а цигулката му все още звучи в ушите ми. Някои артисти смятат, че Паганини е ослепителен метеор, който не оставя следи. Не мога да се съглася с такова несправедливо мнение, защото Паганини оказа огромна услуга на мислещите цигулари, като им показа нови пътища.”
Паганини, Капричио за соло цигулка, оп. 1-5, №5
Любовта към цигулката на Николо Паганини е изумителна. Той открива нови начини да свири и да композира пиеси за нея, които поколения музиканти после буквално са неспособни да изпълнят. Заради своята сложност, музиката на Паганини ражда не само възторзи, но и възмущения. Така е още приживе. Неслучайно той е цитиран да казва – „на способните завиждат, на талантливите вредят, на гениалните отмъщават”.
Обаче пък получават и много любов. Жените в живота на маестрото играят почти същата роля, каквато и музиката – той ги харесва, обича, иска и има, макар че не винаги среща искрена взаимност, както от страна на цигулката. Критериите му за женска красота са ясни – Паганини предпочита жените с голям бюст, тънка талия и дълги крака. Защо ли не се учудвам? Още през 1801-ва, 18-годишен, той получава шанс три в едно – първо, приема предложението да стане първа цигулка в оркестъра на република Лука; второ – така се отървава от опеката на баща си; трето, попада в лапите на знатна и богата дама, първата му любов, чието име цял живот пази в тайна, но биографите споменават като „сеньора Диде”. Тя буквално го отвлича в имението си и двамата изкарват там хубава любов в продължение на три години. През това време Паганини се влюбва и в играта на карти, която после му носи доста беди. Но пък за сметка на това доста радости му носи китарата, която също усвоява в имението и за която пише прочути сонати.
Паганини, Соната Концертата за китара и цигулка, оп. 61, 44.28
Приключението със сеньора Диде е само първото от огромна поредица връзки на Паганини, при които той се сдобива не само с типичния за епохата сифилис, но и с допълнителни поводи било за депресии, било за върхови постижения в музиката. За 4 години той е част от свитата и любовник на принцеса Елиза Наполеон, за която пише знаменития си „Любовен дует”. Това е дует, но за една цигулка и то само за струните ла и ми. Елиза обаче иска повече и така се ражда сонатата „Наполеон”, която пък е за една струна – сол.
После идва нещастната връзка на Паганини с Анжелина Кавана, дъщеря на портиер. Тя събира стотинки, за да отиде да го слуша, а след това го съблазнява. Той не се противи. Взима я със себе си на турне, но когато разбира, че е бременна, връща я в къщи, а баща и го съди. Детето междувременно се ражда и веднага умира, но Паганини лежи 9 дни в затвора, глобен е и случаят затвърждава мрачната му слава на човек, който отвлича невинни девойки. По-късно пък се втурва след 22-годишната певица Антония Бианки. Тя е любяща и грижовна, но му изневерява с целия оркестър и неговите околности. Паганини е нещастен, смята, че раждането на сина им Ахил, когото боготвори, ще промени нещата, но не става така и раздялата му носи нови неприятности.
Така или иначе, факт е, че когато през 1840 година изтощеният до крайност гений умира от туберкулоза, край него няма нито една жена. В ръцете му е само любимата цигулка на Гуарниери, чиито струни той подръпва до края. За да не свири никой друг на нея, завещава инструмента си на града Генуа. Мнозина и досега наричат тази прочута цигулка „вдовицата на Паганини”.
Паганини, Концерт за цигулка №1, оп. 6
