30-годишният доброволец Клаудио Локателли - за войната в Сирия, каузата, хуманността и срещите със смъртта от първо лице

Още една година измина, но един от най-болезнените военни конфликти днес - войната в Сирия, си остава все така неразрешим. Сега Сирия е димяща развалина. Войната е изкуство, но само по книгите."Войната е провала на диалога", казва 30- годишният италианец Клаудио Локателли. Той не спира да вярва в мира и диалога, затова печели и редица награди в конкурси за дипломация. Освен с висока ангажираност в социалната сфера, работи и като журналист на свободна практика с насоченост към Близкия Изток – Палестина, Израел, Йордания, Сирия и Ирак. През последните десет години посещава конфликтни зони като журналист. 

Срещаме се в Брюксел в края на 2017-а година като участници в Европейските младежки медийни дни, организирани от Европейския парламент и European Youth Press.

„Аз идвам директно от Ракка, където в последните 7 месеца бях доброволец и се бих срещу Ислямска държава“, казва той. Разговорът ни спира за миг, стъписах се. „Но какво би накарало един млад европеец, журналист, да остави дом и семейство и да замени микрофона с автомат“, питам аз.

„Това е израз на солидарност. Дойде момент, в който политическият диалог вече не беше достатъчен. Когато някой насилства над милиони невинни хора, аз не мога да съм безучастен“, категоричен е Клаудио и затова избира да замине на повече от 2000 км. от дома.

Преминава през едномесечен физически и психологически обучителен курс, а след това се включва и в същинските бойни действия. За войната кюрдите му избират псевдонима „Одисей“, защото в трудни ситуации успява да намери решения, които изглеждат невъзможни. По-късно му дават и втори псевдоним „Зердест“, Заратустра, който в митологията носи огън и енергия, който е активен и не се предава.

За 7 месеца и половина вижда отблизо болката, страха, смъртта и загубата.

 „Много от моите бойни другари, много от моите приятели там, загинаха. И специално искам да възспомена Робърт Гродт, чийто живот приключи на 28 години, а дъщеричката му остана сирак. Искам да си спомним за тези хора“, казва Клаудио.

Сега, след като се е върнал след освобождаването на Ракка, планира конференции в различни страни по света, където да разкаже своя опит.

- Какви бяха мотивите ти да заминеш за Сирия и да се биеш като доброволец?

- Това е сложен въпрос. Основната идея на доброволчеството е да те е грижа за нещо. Ако те е грижа, не се интересуваш от заплащането и облагите, които носи работата, която вършиш като доброволец. В крайна сметка там не си на летен лагер, а на война. Там обикновено не се случват хубави неща, а все нещо не е наред. В определени ситуации има много голямо напрежение. Например, спомням си думите на дядо ми, който е участвал във Втората Световна война. Той казваше, че напрежението може да е огромно, но е твой дълг да се бориш за страната си. Твоя отговорност е да поемеш контрол над ситуацията – това е най-голямата мотивация. Може да изглежда много странно през настоящата година да говорим за подобни ценности, но редом с мен в Сирия имаше и други хора от Европа, от САЩ, Канада, Австралия, които се чувстваха по същия начин като мен. Които приемаха като техен дълг да отидат там и да изложат животите си на риск, защото според тях това е необходимо. Всички си спомняме терористичните атаки в Париж, Манчестър, Лондон, Дамаск, Истанбул и много други... Затова не можеш да стоиш безучастно и да гледаш, трябва да вземеш отношение.

- Но други хора избират да заминат и да се борят заради заплащането. Защо ти избра да бъдеш доброволец без заплащане?

- По-голямата част от нашата армия се е сформирала като съпротива срещу ИДИЛ. Ние сме „Сдружение за защита на хората“, вдъхновено от решимостта на местните хора да не гледат безучастно как техните домове и животи се рушат. Мъжете и жените, които съставляват бойната сила, идват от местните общности и са предимно кюрди. В това сформирование всички участват като доброволци, без заплащане, без значение от обстоятелствата. Ако някой реши да се сражава в Сирия срещу заплащане, го прави чрез участието си в специални части/структури, но ние се бием за общото благо доброволно. Защото тези хора преди режима са имали нормален живот и ежедневие, като всеки един от нас. Сега всичко е разрушено. И затова тези хора решиха да се научат как да се бият, за да си върнат този нормален живот.

- Каква е реалната ситуация сега в Сирия? Какво очакваше да видиш там като пристигнеш и какво в действителност видя?

- Когато напуснах Ракка бяхме във финалната фаза от освобождаването на града. Спомняте си Ракка, която беше т.нар. „Столица на Халифата“ и може да се каже „сърцето на Ислямска държава“. Когато напуснах града от него бяха останали буквално руини, защото тази война, особено в Ракка, беше ужасяваща. По-голямата част от сградите бяха тотално сринати. Ние спечелихме, но на висока цена. Обаче нямаше друг начин. Ако се опиташ да се доближиш до ДАЕШ и да преговаряш с тях, не се получава.

Друга причина, която ме накара да отида като доброволец е това, че не приемам отношението на ДАЕШ към жените – не съществува равнопоставеност на половете и оказват натиск върху тях. За ДАЕШ жените са обект, който можеш да използваш за всичко. Например ислямистите разрушиха живота на жените язиди – робство, тормоз и изнасилвания. Тези жени, 20-23 годишни, се организираха в бойни сдружения и пристигнаха в Ракка, за да се борят като част от съпротивата. За съжаление някои от тях, както и техните семейства, бяха убити, изнасилени или поробени. Така че в някои отношения ситуацията в Сирия е доста сложна в отговор на вашия въпрос. Освободихме северната част на Сирия - от Ракка до Джераблус, до източната граница на Джераблус. И също така част от Африн, който в момента е изцяло обграден от турски бойци.

В нашето сформирование има хора от най-различни народности – има кюрди, има християни, араби, мюсюлмани, атеисти. Съответно говорим и на различни езици, но това не е само армия. Ние не сме партизани, това е революция, защото с действията си променяме. Когато успееш да събереш толкова много хора заедно, както тук в Брюксел, в сърцето на Европа, събирайки хора от всичките тези страни заедно, е наистина много трудно. Като се замислиш, че по време на Втората световна война тези страни са се сражавали една срещу друга, сега всичко това е останало зад гърба ни и тези хора са се събрали заедно обединени. В Ракка имахме практика, когато освобождавахме някой град, ние създавахме съвет, в който всички решения се взимаха демократично.  Подходът ни се наричаше „демократичен конфедерализъм“, така че може да се каже, че не просто освобождавахме градовете, а напрактика създадохме един по-добър свят за живеене там, защото така наречената Ислямска държава беше разрушила всичко.

- Смяташ ли, че хората в Европа осъзнават действителния размер на проблема в Сирия... защото говорим за това, че европейците не искат повече бежанци, но пък тези бежанци нямат друг избор...

- По-голямата част от хората в Европа споделят нашите възгледи в борбата с ДАЕШ, но те просто не осъзнават, че се борим срещу ислямисти, които са разрушили домовете на хиляди, в този случай на милиони хора. Бежанците са хора, част от които сега са наши съседи. Те просто се нуждаят от дом за определен период от време, за да си стъпят отново на краката и да върнат нормалния си живот. Моето лично мнение е, че ако живеш нормален живот и войната ти вземе всичко – разруши дома ти, семейството ти, квартала и приятелствата ти, разбира се, че трябва да отвърнеш на всичко това. Но ако все пак не виждаш себе си като част от войната, разбира се, че трябва да намериш по-добър живот, в която и да е друга част на света. Ти не си я искал тази война, а войната те заварва там, където живееш.

Много тъжен факт е, че по време на Втората световна война, когато много страни са били засегнати от войната, точно Сирия, която тогава е била френска колония, е приютила огромен брой бежанци. Много хора не си спомнят и не говорят за това, не се коментира и от медиите. Но е имало бежански лагери навсякъде в Сирия, европейци, които са бягали от нацисткия режим. Разбира се, не само в Сирия, това е пример, но сега е моментът да им помогнем на същите тези хора. Разбира се, това не е решение на проблема. Решението е да се борим срещу ДАЕШ, да създадем условия за устойчив мир в Сирия и хората да се върнат вкъщи, защото тези хора разбираемо си искат домовете. Те не искат да живет в Европа, ако искат да са в Европа би било само за почивка и аз ще съм много щастлив да ги посрещна.

- Ти срещна ли се с тези хора, с местните? Разкажи ми някоя история от твоя среща с тях.

- Например, когато пристигнахме на 12 юли в Ракка, целият град беше под командването на Ислямска държава. Навсякъде имаше бежански лагери и когато се борихме за освобождаването на града, наша основна цел беше да евакуираме хората, за да сведем цивилните жертви до минимум. Ислямска държава не ги е грижа за това. Ние сме „Сдружение за защита на хората“, така че евакуацията беше наша основна стратегия. Когато имах свободно време използвах да говоря с такива бежанци, защото исках да видя очите на хората, които се опитвахме да освободим. Спомням си, когато една възрастна жена се приближи и ме прегърна, за да ми благодари. Възрастна жена от Близкия изток, която прегръща млад мъж от Западна страна - това беше революция! Спомням си за друг случай на един човек, настанен в малка палатка. На практика Ракка е пустиня и можете да си представите трудните условия там. Нашата група осигуряваше вода и неща от първа необходимост. Когато той ни видя и разбра какво правим взе да подскача от радост, извика жена си и децата. Жената беше без типичната забрадка „шадор“, защото тя най-после се чувстваше свободна и беше решила демонстративно да не носи забрадката. Като цяло нямам против жените да са със забрадки, но да не е по принуда, както беше в Ракка. До този момент за тях беше необичайно да виждат чужденци в Ракка, те приеха нашето присъствие там много емоционално. Показаха ми снимка на къщата си, но ми беше трудно да оприлича коя от всички къщи, които останаха разрушени, е тази от снимката. В същото време мъжът бръкна в джоба си и извади цигара и запалвайки я с радост възкликна: „Виждате ли, вече съм свободен!“. Една обикновена цигара изобразяваше неговата свобода, защото по време на режима на ДАЕШ, ако пушиш цигара, това значи, че меко казано ще те линчуват в центъра на града. Подобни неща се случваха всеки ден по време на този режим. Тогава този човек се завъртя и показа гърба си, който беше целият в белези от подобен тип изтезания.

- Какви са очакванията на тези хора занапред? Как изглежда ситуацията през техните очи и имат ли надежда за по-добро бъдеще?

- Надеждата почти се е изпарила в Сирия, но в сравнение от преди 1 година, когато по-голямата част от страната беше под режима на „Черния халифат“, сега ние наистина дадохме нещо на тези хора и това не е само вода и военна защита, а донесохме и надежда. Така че хората в някои части, основно в освободените части, започват постепенно да възстановяват своите животи. Например няколко дни след като освободихме източната част на Ракка някои магазини започнаха да отварят врати отново. Усети се оживление, но все още там няма училища, болниците са наистина малко, много услуги не съществуват. Но чувството на хората като цяло е, че те имат нов шанс. Още преди да постъпя като доброволец, Кобане, град в Северна Сирия, беше освободен и повече от 100 000 човека се върнаха от бежанските лагери в Турция в Кобане. По-голямата част от хората просто искат да живеят в мир и спокойствие, също както вие в България. Просто искат да бъдат щастливи и да отстояват правата си.

- Ти имаше ли възможност да говориш с хора от ДАЕШ?

- Нека да го кажем така, ако се опиташ да се доближиш до някой от членовете на ДАЕШ, те стрелят по теб. Аз имах възможност да говоря само с арестанти, които нашият батальон залови. Голям проблем е, че те не изпитват никакво съжаление за постъпките си. Не мога да ви опиша начина, по който те управляваха града – страхът беше основния им инструмент. Ние се грижихме добре за тези, които бяхме задържали и те наистина се вбесяваха от факта, че полагаме такива грижи и ги третираме като равнопоставени лица. Те очакваха от нас да ги бием и изтезаваме, но ние не сме като тях, не го правихме и това наистина ги вбесяваше. И още нещо - например, когато жена-боец от нашите редици им поднасяше храна в затвора, те не искаха да докоснат храната. Ние пък продължавахме да изпращаме жена да им поднася храната, защото те трябваше да се научат. Мога да ви кажа и още нещо ужасно, има толкова много малки деца, които се борят за Ислямска държава. Това е едно от най-лошите неща, по мое мнение, защото цяло едно поколение е преследвано от ДАЕШ. Те използват религията, за да ги радикализират с цел да убиват. Тези деца, за които говоря, са превърнати буквално в машини, на по 9 - 12 години. Аз така и нямах шанса да говоря с тях, но тяхното мислене е изцяло променено.

- Как успяват да привличат хора в редиците си от цял свят и особено деца?

- Медиите са основново средство. ДАЕШ е първата в модерната история структура, която използва много хитър подход при комуникацията чрез социалните медии. Вие си спомняте за хаштаг Манчестър, за това говорихме и в парламента. Идеята на този хаштаг бе да подкрепя Манчестър и хората, жертви на атаките. Но много хора, които подкрепят джихадистите, се възползваха от този хаштаг, като знак на слава и победа. Това обаче не е победа, това е тероризъм. От едната страна са хората, които се борят за нещо добро, а в същото време от другата страна са хората, които се опитват да наложат страх и терор и това реално е подходът на ДАЕШ. Те успяват, защото са наистина добри в този им подход. Веднъж нападнахме един от главните щабове на ДАЕШ и намерихме много медийни материали. Голяма част от членовете на ДАЕШ ги събират, много са организирани и са способни да осъществяват комуникация помежду си по всякакъв начин, не трябва да ги подценяваме.

- Как може да бъде разрешен проблемът?

- Всъщност ние до голяма степен решихме този проблем. Освободихме голяма част от територията, завладяна от ДАЕШ, но ако трябва да съм точен, Ислямска държава не е само военно формирование. Ние спечелихме, но на терен. Това са хора, които използват религията като средство за репресия на други хора. Където и да се намирате по света, каквато и да е религията ви, каквото и да е вашето знаме, ако вашите възгледи са, че можете да използвате религията като метод, за да мачкате други хора и да рушите живота на жените, да малтретирате децата... децата при тях не учат нито математика, дори арабски език, те изучават само религия. За да се преборим с всичко това, трябва да променим мисленето си. А за да променим мисленето на хората, трябва да ги накараме да осъзнаят мисленето на ДАЕШ - това е манталитет, с който трябва да се борим всеки ден. Ако не си способен да осъзнаеш как някой те малтретира и погубва твоето бъдеще, например вие сте жена, ще дам пример с това... Сега има хаштаг „me too“ навсякъде по света и по мое мнение е много важно, защото това до голяма степен е революция, допринася за правата на жените. Тази тема за мен е много важна, като човек, който се бори за правата на жените. Важно е човек да се отнася към теб като равен и трябва да се прави разлика между хората, които се отнасят с теб като равен човек и които те третират като второстепенен човек, само защото си жена. Подобно поведение може да се забележи ежедневно. Въпреки че има много шеги и се шегуваме с това, трябва да се прави разлика между шегата и насилственото налагане на това мнение. И за съжаление, не знам как точно е във вашата страна, но мога да дам примери за много държави в Европа. Дори и в Италия много мъже имат доста сходно мислене с това на ДАЕШ за жените - че нямат право на политически възгледи, могат да ходят на работа, но трябва и да готвят и ги приемат само като сексуален обект.

Това също е сред първите стъпки в борбата с мисленето на ДАЕШ. За щастие сме в Европа и не е нужно да използваме оръжие в тази борба, ние можем да го направим чрез разговори и образование.

- Какво се случва с децата, които се бият на страната на ДАЕШ в Сирия?

- По информация на разузнаването на нашите служби много деца са пленени живи. По мое мнение това е добре, защото те все пак биха могли да бъдат реабилитирани. Представете си само за момент, че вашето дете бива отвлечено от терористична групировка, която се опитва да му изкриви мисленето. Бихте ли желали да бъде убито? Не! Даже напротив, ще дадете всичко от себе си да го спасите. И точно това се опитваме да направим и ние. Не винаги е възможно да помогнем, за съжаление, защото ДАЕШ имат цяла армия и стрелят по нас с всякакъв вид оръжие – с Калашников, РПГ и различни други машини и понякога се оказва много трудна задача. Има едно доста известно интервю в Италия, което е направено от наш журналист с такова малко момче, само на 12 години. Накараха го да осъзнае постъпките си, но наистина беше трудно за него.

- Те им променят начина на мислене...

- Разбира се. Спомнете си, че когато и вие сте били дете това, което са ви казвали околните, сте приемали за правилно. На практика сте нямали друг опит освен този. А Ислямска държава е възможно най-лошият модел на подражание, който може да имаш, особено, когато си дете. Вместо с играчки си играеш с истинско оръжие. Това реално не е детство.

- Срещна ли се със смъртта лице в лице там?

- Да, разбира се. Както повечето от нас, които бяхме там. И за щастие днес говоря с вас и съм извън Сирия, за разлика от моите бойни другари – кюрди и араби, които се бият рамо до рамо и все още са там. Аз обаче имам изключителната възможност да разпространя чрез този разказ историите на моите бойни другари, защото аз съм жив за разлика на много от тях, много от приятелите ми загинаха. И специално искам да възспомена Робърт Гродт, който беше мой много добър приятел. Срещнахме се в академията, където се подготвяхме. След това бяхме заедно по време на битки, но няколко дни преди да се включа и аз, той беше в друг батальон в Южната част на Ракка, за нещастие попадна в засада и загина. И когато пристигнахме в същата тази южна част на Ракка, аз не бях воден само от революционните си подбуди, но до голяма степен се сражавах и в негова памет. Ако бих могъл да кажа благодаря на някого, бих го направил точно на човек като него и на другите хора, които умряха за нас и редом до нас – независимо дали са американци, французи, кюрди, араби... Осъзнаваш риска, на който си подложен, ежедневно. Но когато осъзнаеш, че се бориш срещу режима, решението ти е ясно, че е на живот и смърт. Ще ви го кажа и по друг начин – представете си, че в центъра на Брюксел станете свидетел на това как един човек се опитва да посегне на друг. Няма ли да действате? Аз винаги бих. Дори да рискувате живота си, защото не знаете дали в себе си няма оръжие, нож или каквото и да е. Просто няма да седите безучастни и ще се опитате да го спрете. Това е същото, което и аз правих там, рискувайки живота си. 

- Имаше ли момент, в който искаше да се откажеш и да се прибереш вкъщи?

- Честно казано не съм имал такъв момент, защото осъзнавах важността на нашето присъствие, така че не бих могъл да избягам от решението си. Разбира се, като на война, винаги имаше страшни и трудни моменти. В много случаи операциите, които провеждахме, не минаваха въобще гладко и имаше една, която тотално се обърка. Един от бойците ни, близо до мен, беше ранен от куршум в гърба. Все още е жив, той е германец между другото, но куршумът е все още в тялото му, защото в болницата не бяха в състояние да го извадят и той трябваше да намери начин да се върне в Германия. Всичкото това в продължение на часове те стресира и уморява.

Нещо забавно, което искам да споделя с вас. Голяма част от хората, с които съм говорил, виждат нашата борба като романтичен акт на действие. Те подкрепят борбата ни, но проблемът е, че приемат всичко от романтичната страна, едва ли не като по филмите. Истината е, че това реално изобщо не е така. Представят си едва ли не, че се събуждаме сутрин, имаме хубава закуска, спим в удобни легла, в хубава обстановка, заобиколени от своите вещи. Всъщност ние спим където намерим, на земята, без дори да си събуваме обувките, защото във всеки един момент можем да бъдем събудени от гранати или изстрели и трябва да сме в пълна бойна готовност, независимо дали сме уморени и дали сме яли. Много често сме яли само няколко домата. В града, в който се бих преди Ракка, в продължение на два дни бяхме без почти никаква вода. Бойните действия бяха толкова ожесточени, че наистина през това време нямаше кой да ни достави дори вода. 18 часа отстоявахме позиции и след това още 18 часа настъпвахме напред под жаркото сирийско слънце. Това е нещо наистина много стресиращо. Тогава обаче погледнах зад себе си и видях всичките тези постройки, които са били нечии домове и които вече са освободени. В съзнанието ми изникна една цялостна картина как хората вече могат отново да се завърнат в домовете си. Мисията е изпълнена!

Беше трудно, разбира се и бях под изключително голямо напрежение, но тогава разбрах, че никога не бих се отметнал от решението, което съм взел да бъда там. Естествено, разбирам, че за повечето хора, живеещи в Европа, може да звучи странно, но аз го приемам като свой личен дълг. Ако не направиш нищо, за да се опълчиш на злото, то ще продължи да ни обзема и с всеки един ден ще влиза във всеки един живот и къща. Така че ние сме длъжни да предприемем необходимите действия, за да му се противопоставим.

- Какво се промени в начина ти на мислене след Сирия и какво искаш да кажеш на хората?

- Наистина добър въпрос. Приех факта, че всеки човек има собствено мнение по всеки един въпрос. И аз като човек, който винаги е бил отдаден на хуманността и солидарността и който рискува живота си, знам че мога да го направя в името на една добра и необходима кауза. За пример пак ще дам ако един човек тук пред сградата, в която сме, извади нож и заплаши друг човек, аз се чувствам подготвен за дадената ситуация и знам как да постъпя. Проблемът на повечето хора е, че само говорят, а не действат. Няма проблем да говориш, но когато се стигне до момента, в който трябва да реагираш, те не знаят как да постъпят. В моята лична битка не оръжието е основния инструмент. Аз разчитам на подход, който да промени ценностите в обществото. Оръжието, което държах, беше необходимо просто за даден период от време. И наистина се надявам, че никога повече няма да се наложи да хвана каквото и да е оръжие, защото ако се наложи отново да го направя, това би означавало, че този диалог, който водихме до сега, не е имал какъвто и да е било ефект.

Автор, превод, монтаж и звуково оформление: Елеонора Тахова

Снимки и видео: Клаудио Локателли