Капка Касабова: Можем да разчитаме само на разказа в първо лице, единствено число

  Полското издание на „Граница“, заедно с още шест важни книги на източноевропейски автори в превод на полски, е включена в краткия списък на престижната Централноевропейска литературна награда „Ангелус“ във Вроцлав. При предишното си издание наградата бе връчена на Георги Господинов и на преводачката на книгата на полски Магда Питлак за „Физика на тъгата“.

  Прeдлагаме Ви разговора на Валентин Дишев с Капка Касабова за книгата:


Страхът от другия е истинското ни огледало

 Кой е въпросът за тази или за ваша книга, който най-много ви е затруднил?

 Не се сещам да ме е затруднил някой въпрос. По-скоро е интересно да се чуят въпросите, на които аз сама се мъча или съм се мъчила в процеса на писане на една книга да отговоря и примерно в случая с „Граница” въпросите, които ще изникнат от тази книга, отговорите им, вече се намират в тази книга. Отговорите са разказите в книгата, тоест – някои разкази, някои истории нямат нужда от послеслов или от коментар. Това е може би любимият ми тип въпрос, върху който да мисля и в края на краищата разказването отговаря на въпроса.

 Първите думи, които се появиха на български като изговаряне на книгата, веднага се фиксираха върху травматичността и трамвите. Това не е чуждо и на прочити, извършени далеч от България. Кой обаче е ключовият за Вас прочит, на който разчитате и на който се надявате?

 Човешкият прочит, свързващият прочит. Защото за мен писането на тази книга, преживяването на тази книга беше едно изключително свързващо преживяване, което може би не бихме очаквали от границите – те са там, за да ни разделят по принцип – но всичките ми срещи с хора, всичките истории, които чух, бяха свръзващи на едно дълбоко ниво и много от хората от границата са безгранични хора всъщност. Те споделят много повече един с друг, отколкото границата може да разруши, което не означава, че границата не е разрушила много, много животи, много семейства, тази конкретно граница, и че я няма тази травма, както казвате, но надявам се прочитът на тази книга, тази книга, наречена „Граница”, да стане всъщност един мост между хората, различните читатели на различните езици, които ще я четат тепърва. Разбира се читателите на български са ключови читатели, това е изворът на книгата, той е тук, в България, въпреки че границата е тройна и разказите са от трите страни, но за мене този разказ започва от България.

   Когато се гледа от границата и през границата, нещата изглеждат ли такива, каквито понякога на нас ни се струва, че са – струва ни се, че „дават банани в магазина” се търкулна през едно „не ми провървя в живота”, обиколи девет планини и захлупи по-голяма част от страната и хората. Погледът на границата и през границата как вижда тази страна и хора?

 Струва ми се, че в един граничен район, който в момента е граничен, или който в близкото минало е бил граничен район, както е в случая с тази наша граница, всичко става пределно ясно. Там за много хора е въпрос на живот и смърт, също ясно се виждат местата, белязани от границата, отрязаните пътища или пък наскоро свързаните отново пътища, там се вижда омешването на хората от двете страни и както става в тракийските градове Одрин и Свиленград, които се посещават взаимно – има в едно подновено омешване, което е естественото състояние на тези земи и на тези народи, които сме тук. На границата е много трудно да те излъжат. Всичките политически лъжи, всичките лъжи на идеологията, на пропагандите, изведнъж губят смисъла си на границата, защото, като започнеш да слушаш историите на хората, на какво са станали свидетели, в какво са участвали, понякога и кого са застреляли, или кой е стрелял по тях, нещата изведнъж започват да стават много, много директни. Този глас в първо лице, единствено число, който разказва тази история, започва да говори директно, и бих казала, че може би ако имаме въпроси относно национализма, твърдите граници, стените, прегражденията, патриотизма, всички тези отново надигнали се понятия и поведения, които стават „нормата”, не е лошо човек да отиде на границата и да постои малко с местните хора, и да чуе те какво имат да кажат за тази граница. Те, които са я преживели. И не е лошо човек да се срещне с някой и друг бежанец от сегашните, от днешните бежанци, защото всички ние тук на Балканите сме потомци на бежанци, по един или друг начин, много от хората по тази граница специално са потомци на бежанци – дори аз, която съм израснала в София: баба ми е напуснала Македония, после не е могла да се върне дълго време – почти всяко балканско семейство има една такава история поне. А някои балкански семейства, в книгата има помашки истории, които с поколения преживяват драми, преживяват необикновени неща, необикновени трудности. Може би когато започнем да забравяме, че всички сме потомци на бежанци, тогава става лошо, тогава започваме да забравяме наистина какви сме, тогава пропагандата, тази агресия, този агресивен език, който политиците ползват, може да ни удари по-силно, но мисля, че слушането и разказването е един добър цяр за тази болест, тази болест на страха и на параноята от другия. Аз се срещнах с другия, срещнах се с тези иракски кюрди бежанци, които бягат от най-страшното, от арабския фашизъм, от тези фундаменталисти – те бягат от това, от което и нас ни е страх, а те някак си са се превърнали в „другите”. Както ми каза една адвокатка от Свиленград „Аз съм внучка на тракийски бежанци, как няма да помогна в ролята си на адвокат на тези бежанци, на бежанците днес. Ако аз не мога да помогна, тогава историята се превръща в порочен кръг и можем само да повтаряме грешките си”.

   Кой – ако има такъв – или кои са разказите, които за вас структурираха книгата?

 Да, структурата беше доста важна, защото материалът беше огромен и в началото ми се струваше просто непосилен, непосилна задача да разкажа толкова многопластова история по достъпен и непринуден начин. По-скоро структурата се роди от географията на местата, които исках да посетя. Пътешествието беше може би – поне на повърхността – това, което продиктува структурата. Странджа, Тракийската низина, Родопите, Странджа, но от другата страна, като винаги исках да отразя този огледален ефект на границата, че една граница е и огледало, в което можем да се видим, в съседите си можем да разпознаем себе си. И наистина българите, гърците и турците споделят много обща история, многовековна история, но няма достатъчно взаиморазказване и слушане и исках много да мога да слушам от всяка страна на границата това, което хората имаха да разкажат. Това беше структурата всъщност, географска и в микрониво – всяка глава беше история на човек или на място.

  Сигурно си давате сметка, че всъщност за живеещите в България книгата е много голям шанс, защото сякаш така сме изплетени, че живеейки в болките или живеейки в проблемите си – и това е нормално – ние не можем да ги осмислим, в същото време не приемаме чуждия разказ, а пък разказът на един, който е друг, но свой, има шанс, дава шанс да разчетем самите себе си по-добре?

  Много чудесно го казахте: „друг, но свой” – всички сме в това положение, да. Този страх от другия е истинското ни огледало, в което можем да се погледнем от какво всъщност ни е страх. Може би ни е страх от себе си. Огледалните моменти в тази книга са наистина много и дори към края, когато съм откъм турската страна на Странджа, чух по радиото една песен, докато пътувах към последното гранично село, където живее един човек, всъщност една двойка, последните овчари в Турция, в едно обезлюдено бивше българско село. И докато пътувах към тях с един приятел, който ме съпътстваше през цялото време и превеждаше, той е дете на български помаци, изселени след балканските войни и – въпреки че разбира се той е от Турция – си е възстановил българския език и ми помагаше с турския, и по радиото започна една много тъжна песен на турски и аз го помолих да ми я преведе. Това е една много известна песен в Турция, в която се пее за една огромна раздяла с любимата: „изгних, изгних по затворите, ще се видим, ще се видим чак след смъртта ми” – една песен на изгнаника. Всъщност любимата е родината, а родината в тази песен е Румелия, Османска Европа, един изчезнал свят, и това е песен, която се е пеела всъщнос от бежанците от целите Балкани, но на различни езици и всеки пее своята песен и плаче на своя гроб, а накрая се оказва, че песента е една и съща. И че гробът е един и същ – защото тези истории ги чух и в Гърция, и в България, и в Турция. Истории като „баба ми и дядо ми никога не спряха да говорят за родната си Салоника” или Кападокия, или Драма, или някое село в българските Родопи. Имаме толкова общи товари и толкова общо богатство и не можем да разчитаме нито на политиците, нито на официалните историци да ни свържат един с друг, можем да разчитаме само на разказа в първо лице, единствено число, така ми се струва.

  Капка Касабова е родена през 1973 г. в София. През 1990 г. семейството ѝ заминава за Англия, а по-късно за Нова Зеландия. От няколко години живее в Единбург, Шотландия.
  Автор е на книгите All Roads Lead to the Sea, Auckland University Press, 1997; Dismemberment, Auckland University Press, 1999; Reconnaissance, Penguin Books, 1999; Love in the Land of Midas, Penguin Books, 2001 (на български: Любов в земята на Мидас, „Сиела“, 2011); Someone Else’s Life, Bloodaxe, 2003; Geography for the Lost, Bloodaxe, 2007; Street Without a Name: Childhood and Other Misadventures in Bulgaria, Portobello, 2008 (на български: Улица без име, „Сиела“, 2008); Villa Pacifica, Penguin NZ/Alma Books 2011 (на български: Вила Пасифика, „Сиела“, 2012); Twelve Minutes of Love: a tango story, Portobello 2011 (на български: Дванайсет минути любов. История с танго, „Сиела“, 2013); Border: a journey to the edge of Europe, Granta/Greywolf, 2017 (на български: Граница, „Жанет 45“, април 2017 г., в превод на Невена Дишлиева-Кръстева и с оформление на Люба Халева).