Недокументираните: Когато за държавата ти си никой

„Отказ“ - това е най-честата дума, която хората в недокументирана ситуация чуват. Те са отхвърлени и чужди. За тях България не е родина, а мащеха, но въпреки това я обичат и искат да живеят тук. Легално.  

Заради липсата на законодателство, обаче, са обречени да бъдат в сянка, извън полезрението както на властите, така и на обществото. 

Преди шест години ахмадията Съни или Азишан, както е истинското му име, взима нелекото решение да напусне родината си Пакистан, заради религиозни конфликти. Ахмадистите често са обект на религиозно преследване и дискриминация. Ахмади мюсюлманите в Пакистан са забранени от закона и в някои мюсюлмански страни, където те са изправени пред преследване, особено от други ислямски групи. Семейството му остава в Пакистан, както и годеницата му. Тръгва без документи, тъй като дълго време така и не получава поисканата виза. Пеша. От Пакистан, през Иран и Турция до България. 

„Придвижвахме се само вечерта, а през деня се крихме в гората. Цяла седмица бяхме без вода и храна. Понякога, ако намирахме ябълки, сме яли. По веднъж в седмицата. Вода пихме от локвите. А цял месец, докато се придвижвахме, нито съм се къпал, нито съм сменял дрехите си. Беше много трудно“, споделя Съни. 

В България вече е от шест години. Време, за което успява да научи езика, да намери приятели и работа. Но все още е без документи. 

“Първите две години имах документи, а от четири съм без документи. От тогава ми е много трудно в България, защото без договор не мога да работя. Постоянно търся работа, чистил съм, помагал съм. Но откакто нямам документи, на седмица само по веднъж-два пъти ме викат, "на черно". Често стоя сам и плача. От четири години се опитвам да намеря начин как да получа легален статут. Без документи не можеш да живееш нормално. Не можеш да работиш законно. Понякога стоя гладен. Лягам, без да съм ял нищо“, разказва Съни и допълва: 

Анализирайки ситуацията в България, правният експерт Росица Атанасова открива, че граждани на определи страни получават в пъти по-рядко статут на търсещи закрила от Държавната агенция за бежанците в сравнение с други. Пример за това за лицата, идващи от Афганистан. През 2017 година в писмо до властите в България Европейската комисия изразява загриженост относно “поразителното несъответствие” между процента на признаване на статут на лица от Афганистан в България и средно за ЕС.  

„През последните години се наблюдава много ниска степен на признаване на статут на търсещи закрила лица от Афганистан в България. За 2019 година процентът на положителните решения e 6% срещу 46% средна стойност за ЕС“, пише Росица Атанасова в свой анализ по темата.  

Според Александър Величков, който е директор на Дирекция „Качество на процедурата за международна закрила” към Държавната агенция за бежанците, не съществува тенденциозно отношение към лица от определени страни. 

„В българския случай това идва от факта, че над 90% от афганистанските граждани напускат територията на България нелегално, въпреки че са подали молба за предоставяне на международна закрила. В резултат на това производството им за предоставяне на международна закрила бива прекратявано“, обяснява Величков и допълва, че молбите за предоставяне на международна закрила се разглеждат от ДАБ „индивидуално, обективно и безпристранстно“. 

Росица Атанасова уточнява че това „третиране“ не се отнася само до гражданите на Афганистан. „Молбите на кандидати от Турция, Украйна, Русия, Китай, Мароко и Алжир също се считат за явно неоснователни в България, като процентът на признаване за 2018 г. и 2019г. е 0%“. Нисък процент на признаване се забелязва и при гражданите от Ирак. 

За институциите проблем с бежанците без документи няма 

Към 1 март 2022 година броят на настанените в териториалните поделения на Националната агенция за бежанците е 1999 лица. 5160 са местата, предвидени в четирите центъра, за лица, търсещи у нас международна закрила, като към началото на март капацитетът им е запълнен на 39%, съобщиха за Радио Благоевград от Държавната агенция за бежанците.

В тази връзка през 2019 година от неправителствената организация стартират инициатива за законодателна реформа, целяща да създаде механизъм за легализация на хората без документи у нас, които доказано са се интегрирали в обществото, говорят български език и имат чисто съдебно минало.  

Едно от основните притеснения както на институциите, така и на обществото е, че въвеждането на механизъм, по който бежанците в недокументирана ситуация да получат статут, би „стимулирало“ миграцията към България и би възнаградило лицата, които и към момента се намират у нас нелегално. Доколкото първото опасение, към момента няма никакви емпирични данни от държави като Гърция, Румъния, Полша и Испания, които са въвели такива механизми, и не отчитат повишаване нивата на миграция.  

Попитан за съдбата на хората, които са получили отказ за бежански статут от ДАБ, вследствие на което са изпаднали в недокументирана ситуация, Александър Величков каза, че това е в „компетенцията на МВР, които са ангажирани с връщането на лицата до страната им на произход“. 

Възможност, а не проблем 

Диана Радославова обръща внимание на начина, по който обществото и институциите у нас разглеждат миграцията. „Основното, което излиза от политическата дискусия, е, че това е нещо опасно“. Тя обаче предпочита да гледа на този процес като възможност и дава пример с липсата на работна ръка у нас, която търсещите закрила могат да запълнят. 

„Това са хора с умения, с професия. Чувала съм от работодатели, че мотивацията при мигрантите е в пъти по-голяма. Имаме случай на човек, който се явява на работа всеки ден половин час по-рано и стои дори след края на работния ден“. 

Съни, който през първите две години от престоя си у нас е имал право да бъде легално част от пазара на труда, докато е изчаквал решението на властите за международна закрила, също споделя подобна история: „Работодателят ми веднъж ми каза: „От 10 години не съм виждал човек като теб, който да работи толкова добре“. 

Проучване на Върховния комисариат на ООН за бежанците в България (ВКБООН) и Института по философия и социология към БАН от края на 2019 г. прави заключението, че намалява информираността по темата за бежанците, което примесено с липсата на информация от първа ръка води до „формиране на нагласи, които се основават на утвърдени стереотипи и информация от медиите“. 

Запитана какъв е пътят към промяната в отношението на обществото спрямо миграцията, правният експерт Росица Атанасова казва: „Това зависи от всеки един от нас. Трябва центровете, в които бежанците пребивават, да са част от нашите общности, а не да са в покрайнините на градовете или в малки населени места. Тогава обществото ще се успокои и ще види, че това са едни хора със същите житейски трудности и радости“. 

В крайна сметка, наскоро Съни (Азишан) взима решението доброволно да бъде върнат в Пакистан, откъдето да се опита да получи легална виза. За него това е единствената възможност, защото при повторен опит да пристигне у нас нелегално, го грози сериозно наказание. 

„Искам да живея нормално. Искам да се оженя, да имам деца. И всичко това тук, в България. Дано скоро да получа документи. Аз не искам да ставам милионер, а само да живея нормално в България, с годеницата си, която ме чака в Пакистан“. 

* Интервюто беше проведено преди началото на военните действия в Украйна.

По темата работиха съвместно Елеонора Тропанкова от БНР - Радио Благоевград и Кристиян Юлзари от sCOOL Media. Текстът е част от проект „Недокументираните“, който се изпълнява с подкрепата на Гьоте-институт България.