Пол Бийвър: 20 години след военната операция в Югославия НАТО трябва да отчете и успехите, и грешките си

Преди дни в Прищина празнуваха 20-ата годишнина от практическото отделяне на Косово от Сърбия - с края на въздушната кампания на НАТО, която принуди югославската армия и полиция да се оттеглят от областта.

Алиансът постигна безспорни успехи в кампанията, като спаси стотици хиляди бежанци, но и днес остават грешки, като атаките по цивилни обекти, които трябва да бъдат признати, каза за предаването "Събота 150" британският военен историк Пол Бийвър.

Преди дни, навръх 20-годишнината от Кумановското споразумение, генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг даде интервю за сръбския вестник „Политика“, в което пледира за крепко партньорство между Сърбия и Алианса. Ще Ви цитирам думите му: „Историята доказа, че (употребата на сила от страна на НАТО) бе и необходима, и легитимна, защото сложи край на насилието, а бежанците можаха да се върнат по домовете си“. Да, това е вярно, но на каква цена бе постигнато това? Не е ли време Западът да признае грешките, които допусна във въздушната кампания от 1999-та?

Макар на Запад все още да разглеждаме военната кампания в Косово като много успешна, понеже съюзниците не дадоха жертви, все още има въпроси, които тази кампания не реши. На много места конфликтът бе „замразен“ - например в Република Сръбска в Босна и в части от Косово. Трябва да гледаме на бивша Югославия не само като на конфликт, възникнал през 1991 година, но и на конфликт, който все още продължава.

В НАТО са склонни да гледат на намесата си в Югославия като на успех и тя действително бе успешна в много отношения - в нея участваха много държави, с много по-малко от очакваните жертви. Но имаше и проблеми от военно естество. Например, през цялата кампания бяха унищожени едва 11-12 танка на югославската армия, а не стотици, както се твърдеше. Имаше, разбира се, и цивилни жертви при американските бомбардировки, например в Белград. И наистина, днес, като погледнем назад, се питаме дали стореното бе правилно.

В доклад на „Хюман Райтс Уоч“ от февруари 2000 година е споменат случаят в Белград. Изредени и описани са и други случаи, в които при натовски бомбардировки са загинали над 300 души в Косово и 200 в самата Сърбия. На 23 април 1999-та е поразена централата на държавната телевизия в Белград. Загиват 16 души. Преди това, на 12 април е взривен пътнически влак в Гърделичката клисура. Там загиват 20 от пътниците. Това са само два примера.

Според Вас, тези случаи не са ли резултат от погрешна тактика на натовските военни? Беше ли необходимо да действат по този начин?

Ако се обърнем назад във времето, ще видим, че въпросните обекти бяха преценявани като обекти с двойно естество - по моста са преминавали както пътнически, така и военни влакове, а телевизионната централа, разбира се, е била използвана за правителствена пропаганда. Така че и за двете НАТО може да претендира, че са легитимни цели.

Това, от което винаги трябва да се пазиш, са погрешни разузнавателни данни, които те карат да сметнеш пътническия влак за легитимна цел във война, от която не зависи оцеляването на страната ти. Тези дни във Великобритания отбелязахме 75 години от освобождението на Франция. През 1944-та пътническите влакове бяха легитимна цел, защото превозваха нацистките войски. Случаят с моста край Гърделица съвсем не бе такъв - той не бе легитимна цел.

И да, мисля, че 20 години по-късно си струва да направим преглед на действията на НАТО. Има грешки, които трябва да бъдат признати. Имаше, разбира се, и големи успехи. Голям успех бе спирането на етническото прочистване и на насилието срещу цивилни. Трябва да претеглим позитивите и негативите (от кампанията).

И какво ни казва това? Че във всички въоръжени конфликти възникват проблеми и никой никога не може да ги ръководи перфектно.

Не повтарят ли западните съюзници грешките от Югославия, но вече в далеч по-голям мащаб, в Сирия и Афганистан?

За Сирия и Ирак коалицията признава, че в борбата с глобалната заплаха от „Ислямска държава“ е причинила гибелта на 1 300 цивилни. Според неправителствени организации като „Амнести Интернешънъл“ и „Еъруорс“ действителният брой на убитите от лятото на 2014-та до началото на тази година е десеторно по-голям.

За Афганистан ООН регистрира 2018 година като най-кървавата, откакто се води подобна статистика, с близо 11 000 убити и ранени цивилни. Само част от тях тежат на съвестта на талибани и джихадисти. Все повече загиват от огъня на правителствените сили и коалицията. Стотици са жертвите на въздушни удари за въпросните 12 месеца.

Мислите ли, че увеличаващият се брой на жертвите от мирното население е една от причините за силата на талибанските бунтовници?

Конфликтът в Афганистан е твърде сложен. Ще е нужна може би цяла докторска дисертация, за да бъде разплетен. Но, мисля, няма да сгрешим в следното разсъждение: колкото повече западните технологии се използват срещу бунтовниците в Афганистан, толкова повече мощ, изглежда, имат талибаните. Според мен обяснението е много просто - културата на местните, били те дари, паштуни или узбеки. Те винаги са отхвърляли чуждата намеса - било то през Средновековието или по-късно, било то от Персия или от британците преди 150 години.

Далеч по-фундаментален въпрос, който Западът трябва осъзнае, е дали интервенцията в Ирак бе оправдана. Дали интервенцията доведе до такава промяна на политическия режим, която да позволи на хората да живеят в мир. Отговорът е очевиден. Това бе огромна грешка. Спомням си споровете с американците тогава. Казвах им - не се дръжте в Ирак като че ли сте някакви победители. Трябва да се представите като такива, каквито бяхте във Франция през 1944-та и 45-та година - като освободители. А това означава да разберете, че далеч не всички членове на господстващата партия са били врагове на народа, защото, например, е нямало как да практикуваш лекарската си професия, ако не си от „Баас“.

Сирия е съвсем друга работа. Според мен не може да има никакво съмнение, че Съединените щати при управлението на президента Обама пропуснаха възможността да спрат гражданската война още през 2011 година. Тогава американската администрация имаше възможности - както политически, така и военни. В резултат руснаците и иранците запълниха вакуума и днес сме свидетели на една квази-война на марионетки. Наистина съм изненадан от успеха, който руснаците постигнаха в Сирия. Те постигнаха впечатляващи победи. Особено впечатлява начинът, по който руснаците успяха да вбият клин между Турция и натовските ѝ партньори.

Това са сложни проблеми, но ние не им обръщаме достатъчно внимание. Днес не се фокусираме върху замразени конфликти като Нагорни Карабах. В Босна и Косово - също, понеже американците не се фокусират върху тях. А в НАТО няма друг освен американците, който би могъл да се заеме с тези проблеми. Тук, във Великобритания, сме напълно парализирани от Брекзит. Дебатът около излизането от Европейския съюз погълна цялото внимание на нашето правителство през последните година-две. А е много важно периодично да анализираме собствените си действия по време на военните операции, защото от такива прегледи можем само да се учим.

Още един цитат: „Ние сринахме всичко, а след нас останаха отвратителният образ на освобождението по западен стил и семената, от които неизбежно ще израсне новият ни противник.“ Това са думи на полковник Франсоа-Режи Льогрие - командира на френската артилерия край Багуз - от февруари. Ще се съгласите ли с него?

Аргументите му са разумни. Не е задължително нещата да са толкова драматични, както той твърди, но няма  съмнение, че не разбираме проблемите, пред които сме изправени. Американците са отговорни за това. Ще ви кажа какво сподели с мен един американски полковник. Той каза, че на света има два вида хора - американци и такива, които искат да са американци. Е, това не е истина - аз не искам да съм американец и познавам много хора, които не искат да са американци. Американската свобода не е като моята свобода.

Винаги сме си мислили, че хората в Близкия изток, в Източното Средиземноморие и дори в Русия винаги са искали да живеят в американска или британска или френска демокрация. Всъщност обаче, някои не искат това. Вижте Либия. Либия функционираше под властта на полковник Кадафи. Да, имаше някои гадни неща като тайна полиция, но повечето хора имаха препитание. Имаха относителна сигурност. Оставяха ги на спокойствие, стига да не се противопоставяха на правителството. Те бяха доволни, а ние се опитахме да променим нещата. Резултатът е Либия, която е счупена, фрагментирана държава, в която никой не е сигурен.

Ако западната демокрация се доказва по този начин, тя няма да намери много приятели нито сега, нито в бъдеще.

Добре, политиците си направиха погрешно сметките. Ами генералите? Щяха ли да загинат по-малко хора, ако генералите си бяха поставили правилните приоритети?

Мисля, че операциите бяха планирани много грижливо. Не смятам, че можете да хвърлите вината върху генералите. Генералите изпълняват това, което политиците им наредят.

Един от проблемите, с които се сблъскахме в Афганистан и, до известна степен, в Ирак и Сирия, е как да определим кой е цивилен и кой не е. Всяко афганистанско момче на 15 години е свикнало да борави с оръжие, а в моята страна е незаконно да носиш оръжие.

Опитахме се да направим така, че цивилните жертви да са възможно най-малко, но ни липсва разбиране на културата на тези хора. Трябва да помниш, че си в Близкия изток. Във Великобритания често се чуват критики, че се правят твърде много филми за Втората световна война, която се случи преди 75 години. Но аз съм бил в Ливан и съм слушал хора да говорят за Кръстоносните походи, за обсадата на Акра през 1193 година, като че ли се е случила вчера!