Николай Милчев за писането като лечение и болестта на познанието

"Страховете ни превръщат в обратното на виното - ако виното ни отпуска и облагородява, страховете ни ни превръщат в оцет. А от оцет какво може да се направи, освен нещо, което не се разваля, но трудно се пипа, не може да се вкуси", казва авторът в предаването "Хоризонт до обед" преди премиерата на книгата.

Защо е прекрачил от поезията в проза?

„Не знам. Няма друга дума, която да опише незнанието на човек защо иска да се качи на друга шейна, защо иска да потъне в друга гора, защо иска да близне друга снежинка.“

Винаги съм изпитвал недостига на възможности да изкажеш всичко, което, по една или друга причина, премълчаваш в стихове, признава Николай Милчев.

„Когато влизаш от един жанр в друг, ти влизаш от една книга в друга – въпросът е защо го правиш. Някой влиза в книга като в спалня. Друг влиза в стиховете като в изповедалня. Аз влязох в „Ябълковия човек“ като в щастлива болница. През цялото време съм се лекувал – бил съм болен от това, което съм знаел и съм носил и съм бил щастлив, защото мога да го кажа върху лист. /…/ Тази книга събуди онова, което спеше дълго в мен.“…

„Душата на човека и доверието са като вятъра – излетят ли, никога не се връщат повече.“

„Това може да го каже само човек, който е живял край река, на село, където има един вятър, който слиза от манастира точно в 8 часа вечерта и си тръгва в 7 часа сутринта. Човек, който живее в долина, където идва специален вятър всеки ден, може да разбере, че вятърът отнася всичко: и доверие, и душа, и надежди, но носи прохлада… А иначе, ако избягаме от тази метафора, естествено че става въпрос за ценностите в човека и за честността. Душата и доверието бягат, когато престанат да намират честен дом в тялото на човека.“

Кога „вместо посадените домати ще поникнат невени“?

Когато лежал в болница на границата между живота и смъртта, жена от съседното легло задала гласно въпроса защо сади домати, а никнат невени, разказа Милчев.

„На моята поетична душа, болна, между земята и небето, само това й трябваше. Човек цял живот сади и домати, и невени. Когато е в градината си, той вижда и доматите, и невените, но когато е в интензивното, когато се бори за живота, той е садил само невени. Ако отиде на небето с тия невени (дай Боже да стои на земята, разбира се), значи е било добре.“

Манастирът като „кошара за душите на хората“

Навремето, докато работят на полето в долината под близкия манастир,  майка му се изправяла и казвала колко й е хубаво да гледа манастира и после да работи, сподели още Николай Милчев.

„Защото този манастир, кацнал там, на скалите, е точно като снесено яйце. Като кошара. Оттам пълзят и стада, и хора. И отиват горе, за да се видят – дали се е излюпило яйцето на вярата им и да се чувстват в кошарата, защитени, спокойни, а и близо до Бог.“

Жабата, жабата… а къде са рибите?

„В нашия край се научиха две жени да тъкат много хубави килими, чипровски. И казваха на едни от формите „жабета“. И когато една пролет се навъдиха и много жабета, наистина те почнаха да скачат навсякъде, сякаш от килимите жабетата преляха, всичко стана жабета. Ама на човек му се иска и да има риби в тия реки, тия градини да са пълни с риби. Всичко да е и фантастично. Защото само с жабета не се живее. Трябва да има и риби“, разказва за сюжета на един от разказите Николай Милчев.

„На света трябва да се помага – с красота и рисунък. Искаха да са хубави хората“, пише той в книгата си „Ябълковият човек“. А кой е ябълковият човек?

„Това са тези хора, които носят ябълки и се събуват пред всяка врата. Събуват се не за да не изцапат къщата. Събуват се от уважение и от смирение, че прекрачваш в друг свят. Видиш ли врата – трябва да си събуеш обувките, да си събуеш страстите, гордостта, предразсъдъците, яда да си събуеш, всичко да си събуеш.“

Николай Милчев е дългогодишен учител по български език и литература, автор е на множество стихосбирки.