Българско национално радио © 2021 Всички права са запазени

Д-р Едит Егер пред БНР: Първите ми стъпки в Аушвиц бяха с мисълта, че духът никога не умира

Не позволявах на никого да промени душата ми, не позволявам на страха да контролира живота ми, споделя психологът

Д-р Едит Егер, снимка: dreditheger.com
"Намирам надежда в най-тъмните пространства. Аушвиц беше място, за което не бяхме готови. Успявахме да се грижим една за друга и да създадем семейство от група затворници. Повечето хора, преживели това, умряха. Аз съм една от най-младите. На 93 години съм. Не знам колко още ще съм наоколо. Но докато съм тук, никога няма да загубя надежда". 

Това сподели в специално интервю за БНР д-р Едит Егер. 

Тя е родена в Кошице, тогавашна Чехословакия, в семейството на унгарци от еврейски произход. Годината е 1927. Като дете Едит преминава през ада на концентрационния лагер Аушвиц. Днес живее в САЩ - в Ла Хойя, Сан Диего. Тя е клиничен психолог и е автор на книгите "Изборът" и "Дарът", превърнали се в световни бестселъри. Преведени са и на български език.

  • Много е важно да осъзнаем какви послания носим в себе си

Едит има две сестри - Магда, "която беше прекрасна пианистка", и Клара, "която беше цигуларка". 

"Помня как майка ми казваше – "радвам се, че си умна, защото не си никак красива". Много важно е да осъзнаем какви послания носим в себе си. Не съм ядосана на майка си, защото чрез нейния съвет станах високообразована. Станах д-р Едит Ева Егер. Много е важно да не съдим, защото, когато правим това, все още сме деца. Свободата не идва без отговорност. Затова е толкова важно за семействата в момента да бъдат заедно, трябва да работят заедно. Всичко, което имахме в Аушвиц е това, че бяхме една друга... Знаех точно кой кога ще умре в лагера. Виждах лицата на тези хора. Виждах кога някой ще се предаде. Никога не трябва да се предаваме. Ако не можем да минем през предната врата, да опитаме през прозореца. Дори и през комина. Трябва да еволюираме, да се развиваме. Надявам се, че нашите слушатели ще погледнат към себе си днес. Защото цял живот имаме само себе си. Всички други връзки приключват в определен момент. Нека не забравяме, че всяка зависимост води до депресия", сподели клиничният психолог в предаването "Нощен Хоризонт".

Едит си спомня за майка си като за много мъдър човек. Тя я води в балетно училище, когато е малка. А по-късно именно танцът я спасява в Аушвиц: 

"Танцувах за Ангела на смъртта – доктор Менгеле. Той не беше никакъв ангел. Решаваше кой да отиде в газовите камери и кой да остане. Преди години един от близнаците, с които Менгеле беше правил опит в лагера, стана мой пациент. Той страдаше от бъбречна недостатъчност. Това правеше доктор Менгеле, взимаше близнаците и правеше опити с тях. Дори и свободни – тяхното здраве беше отнето".

Едит се подготвяла да бъде гимнастичка в олимпийския отбор. На ден тренирала по 4-5 часа. 

"Един ден треньорът ми дойде и ми съобщи, че трябва да подготвя някой друг за отбора, аз вече нямало как да съм част от него, защото съм от еврейски произход. Най-тъжното нещо, което ми се беше случвало до този момент! Всички мои мечти бяха унищожени. Въпреки това – подготвих друг човек за състезанието. След това Хитлер настъпи окончателно. И аз се озовах в Аушвиц". 

  • Първите ми стъпки в Аушвиц бяха с мисълта, че духът никога не умира

На 16 години Едит не предполага за жестокостите, които ще станат част от нейния живот. 

"Бях шокирана. Много хора са ме питали – плака ли, когато пристигна в Аушвиц? Не, нямаше сълзи. Виждах надписа "Работата ще те освободи" и дори баща ми казваше – "изглежда, че ще поработим малко в тези лагери и ще се приберем вкъщи". Нямахме никаква идея, че съществува нещо като газова камера. Скоро обаче разбрахме, че, ако си под 14 или над 40, те водят към сигурна смърт. Всяка майка беше разделяна от детето ѝ. Доктор Менгеле погледна към мен и попита - "Това майка ти или сестра ти е", сочейки към майка ми. Никога няма да си простя, че признах, че това е майка ми. Тя бе отпратена вдясно. Аз отидох вляво. Когато малко по-късно се срещнах с една от оцелелите в лагера, попитах кога ще видя майка си. Тя посочи към комина и ми каза – "Тя гори там, по-добре е да говориш за нея в минало време. Никога няма да забравя как сестра ми ме прегърна и ми каза – "Духът никога не умира". Това бяха първите ми стъпки в Аушвиц – с мисълта, че "духът никога не умира". Могат да ме захвърлят в газова камера, да ме бият и изтезават. Нямаше да им позволя да пречупят душата ми. Магда беше красивата в семейството ни. Когато в лагера ни оставиха почти голи, тя се обърна към мен и попита – "Как изглеждам?". Тогава също имах избор, както и всеки един от нас има – дали да реагирам, или да отговоря. Осъзнах, че аз се превръщам в нейно огледало. Вместо да ѝ кажа как наистина изглежда, се замислих. Не трябва да се концентрираме върху това, което сме загубили, а върху онова, което е останало и все още е с нас. Не излъгах, казах ѝ - "Магда, ти си толкова красива, защото имаш красиви очи, които не можех да видя, когато беше с дълга коса". Във всяка ситуация има светлина и дар. За това и втората ми книгата се казва така – "Дарът". Животът е дар, който сме получили. Имаме само един живот и за това трябва да се обичаме. Любовта към себе си е грижа за себе си, не е нарцисизъм. Ставате сутрин, поглеждате се в огледалото и си казвате "Обичам те". 

  • Не позволявах на никого да промени душата ми, да сломи духа ми

Доктор Йозеф Менгеле, подложил на зловещи експерименти хиляди деца в лагерите на смъртта, се оказва в центъра на първите дни от новия живот на Едит.

"Той дойде в бараките и попита дали има хора, които могат да го забавляват. Приятелите ми ме избутаха пред него. Също и учителят ми беше там. Каза ми да не питам, а да последвам заповедта. Започнах да танцувам. Затворих очите си и си представих, че музиката е на Чайковски, а аз танцувам в неговата увертюра - фантазия "Ромео и Жулиета", в красивата зала на операта в Будапеща. Когато по-късно се срещнах с известния психиатър Виктор Франкъл, той също каза, че си затварял очите и си представял, че води лекции във Виена и говори за психология. Имаме много общо с него. Когато обаче той идва в лагерите на смъртта, е на 30, добре познат доктор, а аз бях едва на 16, попаднахме в това ужасно място в различно време от живота си. Аз тогава имах приятел, той ми казваше, че имам красиви очи и красиви ръце. В най-трудните моменти си казвах, че, ако оцелея днес, то утре ще се срещна с него. Утре, утре, утре! Не позволявах на никого да промени душата ми. Да сломи духа ми. Успях да превърна омразата си към хората, които искаха моето унищожение, в жалост към тях. Можеш ли да си представиш? Това беше много важно за мен. Да не упражнявам омразата си. Да упражня прошката и освобождаването от всичко, което не ми служи. Прошката е дар, който правиш най-вече на себе си. Прошката е свободата, която нищо друго няма да ти донесе. Защото, да, отмъщението може да ти даде някакво удовлетворение. Не мисля обаче, че то ти дава свободата, която ти предлага прошката. Това е дар, който аз си подарявам, за да освободя онази част от мен, която е все още в Аушвиц. Ако не го направя, ще продължа да съм затворник. Не забравям това, което се е случило. Не го преживявам. Успокоявам се с мисълта, че то е част от мен. Наричам го моята скрита болка в сърцето, за това, че част от мен бе оставена в Аушвиц. Но не по-добрата част. Не по-голямата. Мисля, че лагерът ми помогна до осъзная, как да бъда слушател. Имаме две уши и една уста. За да говорим по-малко и да слушаме повече". 

  • Борех се с голяма вина - вината на оцелелия

В първата си книга - "Изборът", д-р Едит Егер разказва историите на различни хора от лагера, с които си е помагала и е общувала. Една от тях е за болно момиче от Югославия, прегърнало една последна надежда.

"Аз и тя често мислихме за страните си. Тя много се гордееше с Югославия, хвалеше я. Аз ѝ разказвах за Унгария, танцувах ѝ традиционен танц. Бяхме близки. Това момиче веднъж ми каза, че ще бъдем свободни до Коледа. Тя посрещаше всеки ден с тази мисъл. Въпреки крехкото си здраве. Коледният ден дойде. Ние не бяхме свободни. Момичето умря малко след това. Смятам, че е много важно да оцеляваш. По-добре е да си гъвкав, отколкото твърд. Не знаем какво ще се случи в следващия момент. Любопитството ми беше това, което ме спаси. Жаждата ми да разбера какво ще се случи в следващия момент и как ще успея да премина през него. Пристигайки в Аушвиц, бях пленена от любопитството си. "Нека видим какво ще се случи", казах на себе си. Мисля, че надеждата ме държеше тогава, държи ме и сега. Имам болен гръб, защото бях бита много жестоко в лагера. Не знам колко време ми остава, но страхът и любовта не могат да съществуват заедно. Не позволявам на страха да контролира живота ми. Много е важно да опишем всички страхове. От тези, които ни носят най-малко стрес, към тези, които провокират у нас най-много стрес. Така можеш да ги изкараш на повърхността и да работиш върху тях. Трябва да работим и върху вината си. Аз се борех с голяма вина, вината на оцелелия. Дори се върнах в Аушвиц години след освобождението. Попитах и сестра си дали не иска да дойде с мен – тя беше категорична, че аз съм идиот и мазохист. Заедно преминахме през това, но тя не иска да има нищо общо с миналото. Мисля, че това, което правя, е да карам хората да преосмислят миналото, минавайки през долината на сенките. Аз не си избрах да бъда жертва, аз бях превърната в такава. Това не съм аз, това не е моята идентичност. Беше ми причинено от други хора. Две съвсем различни неща". 

  • 4 май 1945 – намирам се насред мъртвите и изведнъж усещам как някой хваща ръката ми 

Неочаквано, след всички удари и разбити надежди, денят на освобождението идва и за д-р Егер. 

"Беше толкова невероятно. 4 май 1945 – намирам се насред мъртвите. Изведнъж усещам как някой хваща ръката ми. Поглеждам нагоре и всичко, което виждам, е голяма устна. Никога дотогава не бях виждала цветнокож. Огледах се наоколо. Видях човек, който плачеше. Сълзата му падна в ръката ми. Даде ми бонбони. И до днес си взимам от същите бонбони. След като ни освободиха, разбирах за хора, които, въпреки че вече не бяха в Аушвиц, се връщаха към него. Както се случва и в някои семейства - съпругът казва на жена си, че тя е нищо без него. Когато я бие, тя си тръгва, но след това 7 от 15 жени се връщат. Защото мъжът я е накарал да повярва, че без него е нищо. В живота си често трябва да решаваме дали да сме оцелелите или жертвите. Аз отказах тогава да бъда жертва. Отказвам и сега". 

Едит пристига в Америка през 1949 година, без да знае и дума на английски език.  

"Нямах шестте долара, нужни, за да сляза от кораба. Ако отидете във военната болница в Тексас, ще разберете, че съм върнала шестте долара на Червения кръст, които те тогава ми дадоха, за да мога да стъпя на американска земя. Попаднах в тексаския университет, но не бях завършила дори гимназия. Молех ги да ме приемат с академична пробация през февруари. Бях в клас, в който 99 процента от хората бяха мексиканци. Спомням си как един ден учителят каза, че ще пишем есе. Нямах идея какво е това. Учителят ми обясни, че е точно като да се изповядваш на проповедник. Върнах се вкъщи и направих точно това. Винаги седях на първия ред, гледайки професора, записките ми бяха на унгарски. Ценя образованието много високо. Чудесно е да останеш в училище, моля децата да правят точно това. Поне докато не получат магистърска или докторска степен. Смятам, че колкото повече дипломи получаваш, толкова повече врати се отварят за теб". 

Виктор Франкъл и аз 

Въпреки несигурните първи стъпки усърдната работа на д-р Егер я запознава и с Виктор Франкъл – световно признатия невролог и психиатър. 

"Прочетох книгата му "Човекът в търсене на смисъл", след което написах статия "Виктор Франкъл и аз". Той ми написа писмо и се срещнахме в Сан Диего. Получих и диплома в специалност "Логотерапия". Прочетох и поздравителен адрес за 90-ия му рожден ден. Когато го срещнах, той беше в 70-те си години – ходеше на уроци по летене и изкачваше Алпите. Беше забележителен човек. Той ми даде възможността да напиша "Изборът" – женския глас на Виктор Франкъл. Американският психолог Филип Зимбардо ми звънна един ден. Той не вярваше на думите ми, че нямам какво да кажа в книга. Просто ми заяви, че всички оцелели от Аушвиц, които са споделили историите си, са мъже. Имаме нужда и от женски глас. Така се появи първата ми книга". 

  • Използвай миналото, за да засадиш бъдещето 

Как човек може да намери вътрешна сила в себе си, за да се възстанови от трудните времена, през които е преминал?

"Да не лъжеш себе си, да не живееш в миналото. Използвай миналото, за да засадиш бъдещето. Но, за да отпразнуваш всеки момент, трябва да преминеш през яростта. Няма прошка без гняв. Изкрещете го. Това, което излиза от тялото ви, не го разболява. Ако обаче остане, успява. В Унгария казвахме – "не вдишвай болката в гърдите си". Няма смисъл да си мил и добър човек, ако наистина не изкараш всяко лошо чувство от себе си. Гневът не е първичната емоция – има толкова много под него. Безпокойство, объркване, но, най-вече – много страх. Отървете се от него. Той може да превземе живота ви. Може да ви направи твърде предпазливи и никога да не посмеете да рискувате. Например, ако рискуваш и поискаш да опознаеш някого. Но ако този някой не иска да те опознае, това не означава, че си отхвърлен. Отхвърлянето е просто дума, която хората използват, когато не получават това, което искат. Откажете се от драмата". 

  • Никой не може да ти отнеме това, което пазиш в съзнанието си 

В "Дарът" д-р Едит Егер споделя, че хората не трябва да се страхуват от тъмнината вътре в себе си. Тъкмо напротив. 

"Идете в мрака, вижте какво може да откриете. За да имате своето прераждане, своя ренесанс. Да създадете онзи Аз, който трябва да бъдете. Децата в Америка казват, че Бог не създава отпадъци. Тази мисъл ми харесва много. Ние сме добри хора, родените сме добри със страст към живота. Надявам се, че така ще живея всеки ден". 

"Изборът" и "Дарът" се превръщат в световни бестселъри. Хиляди хора пишат на д-р Егер, докоснати от нейната история. Известни водещи я канят в предаванията си. Гост е на конференции и в училища. Докосвайки се до толкова много хора, какво научава за тях? 

"Това, което научих от хората е, че не съм сама. Че заедно можем да сме по-силни. Винаги искам да намирам приликите. Две неща се случиха – бяхме пратени на място, за което не бяхме подготвени. Казваха ни едно нещо, а се оказа друго. Такива прилики намирам между пандемията от Covid и Аушвиц. Майка ми казваше, когато ни отвеждаха – "не знаем къде отиваме, не знаем какво ще се случи, просто помни, че никой не може да ти отнеме това, което пазиш в съзнанието си. Когато говоря в училища, това е първото, което казвам на децата – да стоят в училище, да не взимат наркотици, защото те вредят на израстването на мозъка им. 

  • Не съдете чувствата си

След всички години практика и срещи с различни хора Едит Егер е категорична, че добрият живот не е чак толкова трудно достижим

"Първо трябва да осъзнаеш чувството си. Не съдете чувствата си. Те не са правилни или грешни. Въпросът е – как ти можеш да намериш път, който да следваш. Гневът може да попречи на това. На целта, която си поставяш. Гневът се случва, когато очакваш едно нещо, а се случва друго. Ако очакваш по-малко, а получиш повече – тогава няма да си ядосан. Очакванията ти от една страна и реалността от друга са много важни. Дали очакванията ти са реалистични или не. Някои хора очакват нещо, което другият човек никога не е имал. Ето за това толкова голяма част от браковете се провалят". 

снимка: dreditheger.com

ВИЖТЕ ОЩЕ
Радо Чурничук

Раду Чорничук пред БНР за социалното изпадане и невидимите хора в документалното кино

„Попаднах на историята за това бедно семейство съвсем изненадващо. За нас беше огромна изненада, че това огромно сметище, в близост до Букурещ, ще се превърне в защитена зона, в природен резерват, заради биоразнообразието там", каза пред БНР румънският режисьор Раду Чорничук , който ще получи лично наградата за най-добър документален филм на..

публикувано на 17.09.21 в 12:35

АПАШ: Портрет на най-добрия приятел на човека

Хората имаме навика да искаме да бъдем красиви, да бъдем идеализирани. Предпочитам да рисувам кучета, защото не са толкова капризни и ние си ги харесваме такива, каквито са. Нямат никакви претенции как точно ще бъдат нарисувани. Това казва художничката Анелия Пашова-АПАШ. Тя се е специализирала в увековечаването с багри на тези създания...

обновено на 16.09.21 в 18:22

Явор Гърдев поставя пръв в света новата пиеса на Жорди Галсеран - "Фицрой“

Режисьорът Явор Гърдев поставя пръв в света новата пиеса та - "Фицрой“   на драматурга Жорди Галсеран. Премиерата е на 15 септември в Малък градски театър "Зад канала". Преводът е на Нева Мичева. "Това е една пиеса , която се занимава с човека и неговите взаимодействия в екстремна ситуация. За да се провокира разкриването на..

публикувано на 13.09.21 в 10:59
Вера Немирова

Среща с автограф с Вера Немирова

Традиционната за MozArt фестивал в Правец „Среща с автограф“ тази година беше с Вера Немирова, а на следващата вечер голямата българска режисьорка с европейска кариера представи на сцената на Езерото спектакъла си „В очакване на Моцарт“ със студенти от НМА „Проф. Панчо Владигеров“ като жест на уважение и към гения на Моцарт, и към 100-годишнината..

публикувано на 07.09.21 в 15:54

Райна Кабаиванска: Ваксините са едно голямо чудо, което ще ни спаси

"Ваксинацията е едно голямо чудо, което научните работници успяха да реализират в толкова кратко време.  Ваксините ще ни спасят от тази средновековна чума ". Това каза пред БНР оперната прима  Райна Кабаиванска, специален гост в предаването "Хоризонт за вас" дни преди началото на нейния 21-ви Майсторски клас в НБУ, който ще започне във вторник..

публикувано на 03.09.21 в 17:20
Проф. Георги Фотев

Проф. Георги Фотев: България се проваля като държава

"Смисълът на връчването на първия и втория манадат се определя от Конституцията, но това не означава, че в моето разбиране това е формарен акт. Конституцията казва така и всички знаем, че се връчва на този, който е победител или на второ място. Там също е необходимо държавният глава, който и да е той, да направи много сериозна мотивировка, защото тази..

публикувано на 27.08.21 в 13:02
Изабела Янкова

Българското чудо в планинското колоездене

„Страхотно се чувствам, но нямах много време да ги отпразнувам, защото състезанията са едно след друго.“ Думи пред „Изотопия“ на Изабела Янкова, която в този момент се подготвяше за поредно състезание – този път в Шпичак, Чехия. Предаването ни успя да открадне малко от времето й за почивка. За радост, това не се оказа фатално и след само..

публикувано на 25.08.21 в 20:06