"След края на историята" с Александър Сивилов: Гордо знаме ни е Живков, пръв учител ни е той

На 14 ноември 1962 г. Тодор Живков е избран от пленум на ЦК на БКП за министър-председател на Народна Република България. Хората, които помнят неговото управление, са разделени между пълната ненавист и огромната носталгия по това време. Всички, дори и родените след 1989 г., са гледали кадри с неговите гафове и класическо поведение на „човек от народа“. Част от днешните политици тръгнаха по неговите стъпки, но малко от тях имат уменията му. Пътят на Живков към властта говори много за политическия живот тогава, но и ни показва до каква степен управляващите днес са запазили само най-лошите черти на предишната система. 

Тодор Живков не е изявен деец на антифашисткото движение в България. Независимо че в последствие успява да създаде митология, свързана с партизанските години, повечето от съвременниците му в партията са наясно с неговото място в комунистическата съпротива. Независимо от това, Живков има изключително силен политически нюх и усеща, когато вятърът на промяната започва да размества пластовете в СССР след смъртта на Йосиф Сталин през 1953 г. 

Процесът на десталинизация дискредитира утвърдените лидери на партията и у нас. Най-съществено е ударен имиджът на Вълко Червенков, който е смятан за истински последовател на съветския вожд и освен това е част от групата, изпратена пряко от Москва. Докато в Съветския съюз върви сблъсъкът между Хрушчов и партийните групи на Георгий Маленков и Вячеслав Молотов, в България също започва опит за смяна на партийния елит. 

През април 1956 г., след като десталинизацията започва и у нас, един от старите партийни кадри Йонко Панов казва за Живков – „Такива като него има най-малко 500 души, но това са хора със средни възможности“. Скоро Панов ще разбере, че се е сблъскал с политик, който много добре разбира принципите на играта. Живков събира около себе си групата на младите в партията, като сред тях са предимно хора, издигнати след 9 септември и идващи от вътрешните организации, а не от направляваните от Москва групи. Първият сериозен политически сблъсък е през 1957 г., когато и в Съветския съюз Хрушчов успешно се разправя с Молотов, след като по-рано е отстранил Маленков. У нас чистката засяга водачите на „старите“ – Добри Терпешев, Йонко Панов и Георги Чанков. В този момент Живков усеща разлома в техните редици и се обединява с Антон Югов, който по-скоро принадлежи към другата политическа група. 

През лятото на 1960 г. в партията се организира поредната опозиционна група, който изпраща известното писмо на Куфарджиев, с което се критикува цялата система в България. Резултатът е, че с умели политически маневри Живков успява да изключи от партията всички, подписали документа, както и предишните си противници. Финалният етап на установяване на властта му е през ноември 1962 г. Тогава, при подготовката на 8-ия конгрес на БКП, е изхвърлен от позицията на министър-председател и Антон Югов, който през предишните сблъсъци е възприемал Живков като човек, който може да контролира и консенсусна фигура. В този случай правешкият политик използва като повод за разчистване на пътя си проблема с репресиите срещу опозицията. 

През 1959 г. след доклад на Живков е закрит концентрационният лагер в Белене, но малко по-късно е отворен нов до Ловеч. Идеята идва от вътрешното министерство и това дава лост за разместване в цялото правителство. През 1962 г. са затворени всичките концентрационни лагери, в които са изпращани политически противници без съд и присъда. Всички знаем, че преследванията на инакомислещите продължиха и след това, макар и без тези инструменти за репресия. Живков изгражда системата на „активните борци против фашизма“, която раздава привилегии и му дава огромна подкрепа в партийните кръгове. Освен това организира и групички от свои близки сътрудници, които обаче непрестанно размества, така както е правил преди това в сблъсъка с групировките в партията. 

През следващите десетилетия той ще използва своя политически нюх, за да лавира както в страната, така и в международните отношения. Благодарение на него България ще стане един от най-близките съюзници на СССР и ще извлича от своя огромен покровител ресурси, които да подобрят стандарта на живот у нас. Често е цитирана легендарната фраза на българския премиер, че България е страната с най-голямата колония – СССР.

Постепенно, след като обединява цялата власт в ръцете си, Живков ще бетонира режима си, който е фокусиран изцяло върху него.

За съжаление, много политици днес у нас успяват да извлекат от управленския опит на бившия първи само лошите му черти. В момента практически всички партии в страната ни са лидерски. В тях няма вътрешни дебати, няма идейни основи и практически никаква програма – ГЕРБ, БСП, Продължаваме промяната, ДПС, Възраждане, Български възход. Десните не са сред тях просто, защото изпуснаха някъде по пътя своя нов Иван Костов. Почти всички тези партии са водени от политици, които искат да се покажат като част от народа, но реално отдавна са забравили какво е да живееш с една обикновена заплата и без депутатски кюфтета. Те всички са готови на „компромис“, за да стигнат до властта и парите, които текат по нейните канали. 

През последните месеци виждаме напълно безпринципни преговори. В същото време управлява парламент, за който е ясно, че явно няма да излъчи правителство, просто защото на никой политически играч не му стиска да се нагърби с управлението в държавата, когато тя е в криза. Единственото, което може да убеди някой да си сложи главата в торбата, е бъдещето източване на еврофондовете за възстановяване, които трябва да се усвоят през следващата година. Принципи и идеи в нашата политика просто не съществуват вече. 

Политиците ни искат да са като Живков, искат да имат неговата неограничена власт и обожанието на партийните редици, но никой от тях до момента не е успял да покаже дори и „средните възможности“ на българския комунистически водач.