"Гласове от Украйна - едно пътуване до Киев и назад" - Епизод 5 - Тела и свидетелства

Тема на Ирина Недева - епизод 5 от поредицата ''Гласове от Украйна - едно пътуване до Киев и назад''

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Буча, дали идва от бук - правя свободни интерпретации в дъбравата на славянските езици, защото виждам букови горички. Не, не, поправя ме Дмитро Хапченко - делим седалка в автобуса, който ни отвежда към Бородянка и с известно неудобство спрямо останалите журналисти - назад в автобуса са колегите от Ел Паис, Либерасион, Л’Експрес, Тагесшпигел, а и колегите от България - Краси от Офнюз и Красен от Медиапул са също далече… Ако друг беше на моето място, казвам си, и той щеше да пита. Но Буча не идва от бук. А в Буча … сякаш това украинско броене на дните придобива измеренията на собствено летоброене, мерител на времето. 1-во число.. 3-то число… 9-то число - от инвазията на руската армия и окупацията на града. 28 дни в окупация, преди украинската армия да си върне Буча и околностите и да спре настъплението на руската армия към столицата Киев. Един забързан хронометър.

"Буча е рекичка. Такава много бърза рекичка. Бързей. Тук е имало такава ракичка. Сега е мъничка. Но някога е била по-голяма", обяснява Дмитро Хапченко.

Питам го за доброволческия център, който той създава, за да помага на съгражданите си от Буча по време на руската окупация:

"Направихме нещо като щаб или по-точно център за помощ за хората. Защото имаше много въпроси - нямаше осветление, нямаше газ, нямаше вода, нямаше храна, нямаше лекарства, а трябваше да се помага на хората".

Кога стана ясно, че това не е просто окупация. Кога започнаха да извършват военни престъпления, от самото начало ли?

"Практически от самото начало. От втория ден на войната стреляха по един автомобил. Хората по чудо оцеляха, но куршумите просто преминаха през колата. Даже не са разбрали откъде ги обстрелват. Спрели са и са избягали. Още тогава разбрахме, че съвсем не е безопасно това, което става. .... Появи се нещо като нов правилник за преживяване на заплахата".

Дмитро го изпитва със собственото му семейство:

"Моето семейство живя така до 9-то число - двете ми деца в мазето. Не можехме да излезем. На 9 март имаше такъв коридор за евакуация. Беше доста тежко впрочем, защото беше неразрешен коридор, но те успяха да излязат и напуснаха Буча".

А вие останахте? Дмитро е съвсем ясен:

"Да, тук останаха също майка ми и баща ми, баба ми, която беше на легло, болна, моите приятели, както и работата ми, която просто не можех да напусна в такъв момент".

С Дмитро говорим на нещо средно между руски и украински. Той прави жест към мен, защото вижда, че на украински ми е по-трудно отколкото на руски. Дмитро признава, че преди войната в семейството му са говорили на руски, сега вече - не:

"Сега парадоксът е в това, че много от хората, които говореха на руски, отказват да разбират на руски и да разбират руснаците. Когато им кажат да говорят на руски, те казват - “ние ненавиждаме руснаците” и го казват … на руски. И при това ненавиждат не само Путин, но и руския народ, който явно поддържа тази война. Ето и аз имам роднини там, които и досега не могат да видят истината. Има истина. Рано или късно тя ще ви застигне, но защо не я признаете още сега. Не, продължават да оспорват… “всичко било политика”. Всякакви такива празни думи вместо да приемат реалността - тази, че от първия миг на войната руснаците стрелят по мирни цивилни граждани, по къщите ни, разстрелваха хора в автомобилите им и за всичко това има видеа, очевидци… Не, "фейк" било. Просто в Русия директно и безбожно лъжат своите хора.

Докато пътуваме, гледам траншеите, окопите, изоставените руски постове, които все още се виждат в горските масиви… Мините - сега има ли мини?

"Практически всичко махаме. Но и те не бяха минирали кой знае колко тук в Буча, защото те не се гласяха да държат и да провеждат от тук отбрана. Минираха квартирите на нашите военни. Имаха списъци с нашите военни. И директно влизаха по тези списъци. Това се случваше - влизаха в тези квартири, взимаха си каквото им се хареса и минираха".

Имахте ли усещането, че руската армия беше влязла, за да остане, или само за да всее терор над цивилното население и че Киев е била голямата им цел?

"Практически нямаше диалог с тях, нормален. Имаше единични случаи на хора, които разказваха как руски войник се е опитал да обясни своята позиция нормално, но като цяло се държаха като варвари - прииждаха, биеха, крадяха вещи, направо отмъкваха каквото сварят от хората. Сега тук отляво по пътя виждате тази гора. Всички гори бяха техни позиции, има траншеи и техни военни бази навсякъде. Цялата гора е в окопи. И там за съжаление намерихме двама наши от Буча - убити. Един от тях е от СБУ - службата за безопасност, а другият беше наш доброволец. Отишли са в дома му, взели са го в плен, замъкнали са го тук в гората, там в базата си са имали една голяма яма. В нея са държали хора и после от Гостомел са си прехвърляли всички тези откраднати вещи в Беларус. Това ще видите тук отдясно в тази част от гората - цялата е разорана от техните окопи. И там се виждат и вещите на тези хора, които са били отвлечени от тях".

Военната плячка.

"Даже не са знаели как да го използват. В окопа, изоставен от руската армия има чайници, електрически, задигнали са ги, но без основата, с която да ги ползват. За какво?! Даже не са знаели как да използват откраднатото…".

Виждам го с очите си. И пак ме потриса - как е възможно в 21 век. Окопите, траншеите, даже сравнението с Втората световна война не е достатъчно. Сянката на Западния фронт на Ремарк е зад завоя.

"Да се обясни сега това на руснаците е много трудно. Няма да повярват ако не го видят с очите си, и пак не могат да го схванат. Има видео, ако напишете в ютюб - разстрелът в Гостомел, и там много ясно се виждат лицата на тези руски войници, които извършват разстрела, нашата служба за сигурност ги идентифицира почти всичките и те разстрелват автомобили. 11 автомобила с хората в тях. На втория ден от войната, на 25 февруари 2022г. И съм го показвал на руснаци и те не вярват. За какво стрелят по цивилни граждани. И допълнителен абсурд - първото черно БМВ, по което стрелят, там се е возил гражданин на Руската федерация.

Варварвство, защото им е било все тая по кого стрелят. И по своите. А хората, които бяха свидетели на тези зверства, свидетелстват и в Хага сега. И сега, когато проучваме всяка отделна смърт, се сблъскваме с факти, да такъв… идиотизъм просто… Невъзможно е да се обясни това.

С това се опитваха да се предпазят, за да не стреля руската войска в тази посока на къщите, в които има хора. Те превземаха всички къщи, в които нямаше хора. И затова хората пишеха с каквото намерят - Тук живеят хора. Но не винаги това помагаше. Изискваха от всички да носят едни бели лентички, но в Буча имаше много убити с тези бели лентички. Не гледаха има ли, няма ли бяла лента. За тях, за самите руснаци, нямаше разлика със или без - стреляха. Даже има едно известно фото - един човек лежи в куртката си, разстрелян, и ръцете му са вързани с тази бяла лента. Тоест хванали са го, свалили са му бялата лента, завързали са му с нея ръцете и са го убили".

Дмитро продължава. Разказите от Буча са страшни и много. Над 400 са убитите. Около 120 напълно разрушени къщи. Стотици сериозно пострадали. 18 жилищни блока са разрушени и опожарени от артилерийски обстрел.

"Например. Представете си ситуация. Разказва го очевидец. Значи две частни къщи. Един руски войник носи момиче - 25-26-годишна, млада жена. Била е ранена. Влиза в двора на къщата, а там няма никой. Той търси хазяите, излизат двама души от съседната къща, мъж и жена, възрастни хора. И той им казва "Помогнете й" и я слага на стол до къщата. В това време се появява друг руски войник разстрелва ранената млада жена, разстрелва възрастната двойка и след това в къщата вкарват военна техника и танк. И очевидецът даже не може да си го обясни това. Единият руснак търси помощ за ранената, другият директно разстрелва трима цивилни…".

Как се отнасят руските окупатори в Буча към жените, питам. Има ли изнасилвания?

"И убиваха жени. Това момиче, за което ви разказах, което го пренасят на ръце, уж някой да помогне. Тя е била изнасилвана. Била е изчезнала, някъде около 3 дена не са знаели къде е в града. И е видимо по тялото й, че … е била сериозно изнасилвана. Тя е била хубаво момиче… А и тя е живеела в една част от града, а я намират в съвсем друга част от града…. А иначе… изнасилваха жени от всякаква възраст, просто за тях това не е било от значение. Било им е все едно на колко години са жените. Просто животни, не бих могъл да изпозвам други думи за това. Просто за това не е лесно да се разказва, хората искат да го забравят това и не го разказват".

Руските военни търсеха ли в Буча нацисти. Нали тогава това беше оправданието за инвазията - т.нар. денацификация.

"Кои са тези нацисти? Как ги определяте, че са нацисти. Ние не сме срещали нацисти, казвахме, а те не можеха да разберат как така не сме срещали нацисти, представяха си, че цялата Буча са нацисти. Това е глупав въпрос, който няма отговор, а те не можеха изобщо да обяснят откъде го взимаха това оправдание. Имаше един такъв случай. Влиза в една къща руски войник, чука, отварят му, общо взето културно, пита ги как живеете тук. Хората отговарят, идват и малките им деца и хората от Буча им казват, че техните, руските, са разбили еди коя си къща. "Не са нашите", отговаря руснакът - "Вашите са. Ние не правим така". И жената казва "Ама как, аз видях вашият бтр просто мина върху къщата, премаза оградата, разруши вратата"… "Не, не може да бъде" - казват руснаците. Тръгват си. След 15 минути в къщата пристига танк, влизат вътре, цялото семейство е на земята, бутат мебелите, децата се изплашват, с автомати. Така че - ето един такъв контраст и много често това разказват хората, че е имало и някакви отделни малко по-адекватни хора сред руските войници, като че ли… но болшинството са били просто като подивяли, чупели са, смазвали са …".

От къде обаче тръгна тази история с всяването на съмнения, че мъртвите тела по улиците на Буча не са неподвижни, а оттам руската теза, че всичко е инсценировка.

"Ами първо, разбирате ли, защо имаше тела. Те разстрелваха през цялото време. И от самото начало имаше хора, които се опитваха да събират телата с един автомобил с големи червени кръстове - за да е ясно какво правят. И там, където беше възможно, те събираха тези тела и ги погребваха както е редно. Но имаше много случаи, когато просто руснаците не ни пускаха… даже имаше един случай, когато просто стреляха по автомобила, гробарите оцеляха, но от колата нищо не ставаше после. В този случай те бяха събирали вече убитите, но в някакъв момент не са им стигнали чувалите, връщат се за още чували и когато стигат до мястото, изведнъж започва обстрел. Конкретно тогава тези хора оцеляха, но руснаците стреляха по автомобила им. Но точно затова от самото начало на окупацията по улиците лежаха много тела.

И затова тела на разстреляни лежаха от самото начало на окупацията, много. А да се говори за инсценировка, това е просто невъзможно да се направи. Вижте, работата е там, че телата лежаха в крайните квартали на Буча. Ние, администрацията, се намирахме в центъра на града. И там събрахме телата. На нас ни забраняваха и да се придвижваме в града, когато започнахме веднага след деокупацията да оценяваме разрушенията, защото ни предупредиха, че има и минирани тела на убити. Затова първо трябваше да мине армията, за да няма още жертви. Знам го от първо лице, защото още преди да сме напълно сигурни, че руснаците са си отишли, на собствен страх и риск търсехме начин да стигнем до там. Бяхме и без телефони, защото не ни разрешаваха да минаваме през града с телефони. Носех една тетрадка и отбелязвах улиците, на които виждаме тела. Трябваше първо да се документират тези престъпления, преди да се пуснат журналистите.

Просто имаше и елемент на сигурност, заради факта, че до някои от тези тела руснаците бяха поставили мини. И това е обяснението на онзи въпрос, който непрекъснато се задава - защо не сме пуснали веднага журналистите. Ами и защото ние самите бяхме изненадани от това масово количество. Знаехме, че има растреляни, но никой не си е представял такова количество тела. На улица "Яблочная" имаше 70-ина тела на разстреляни хора. Трябваше да ги преборим и да разберем какво се е случило. Тези, които лежаха на пътя, на самата улица, това беше видимо. Беше видимо и друго, че те лежат там отдавна, от 3-то число на месеца. Те дълго са лежали там. Лежаха и известно време след деокупацията, защото трябваше да бъдат разминирани, преброени, описани, идентифицирани и едва тогава да бъдат събрани. Няколко дни и голямо количество и точно от това се възползва … руската пропаганда. Но доколко успешно е това…?!".

За хората в Украйна този опит за дезинформация не минава. Замислям се, за тези обаче, които вярват на всичко, което им се поднася като уж алтернативната истина. Има ги много, знаете в България например, на високи позиции, облечени във власт, включително по отношение на медиите. Колко да е трудно да повярват на умело разпространяваното от руските власти съмнение. Дмитро обаче е категоричен:

"Убиха един мой приятел. Той в началото на окупацията изпрати в нашия хуманитарен център своя син на 14 години, за да помага, защото не ни стигаха ръцете - да отговаря на телефоните, защото ни търсеха за всичко. Този пунк за несломимост ли - да, но тогава той беше просто център за помощ на жителите на Буча към отдела социални дейности на общината. Ние се опитвахме да помогнем, когато нямаше нито светлина, нито лекарства, нито храна, когато нямаше нищо. И защото не ни достигаха доброволци, моят приятел Руслан изпрати сина си. И на 17-о число, докато се предвижваха в Буча, ги разстреля руски войник, без каквито и да било причини. Питал ги е "Къде отивате", те са казали, че отиват за лекарства, защото имат нужда от лекарства и после са ги застреляли. Приятелят ми Руслан е застрелян направо в сърцето, а при Юри, неговия син, куршумът попада в ръката. Той пада. Руският войник се е приближил. Стрелял е в главата му. Но куршумът попада в някаква капсула на главата му. Така че той става свидетел на директен разстрел на своя баща. Това момче, което тогава е на 14 години, той е останал да лежи там. Направил се е на мъртъв. Войникът си е тръгнал, а после Юри се е примъкнал някак до съседната къща, от която са видели всичко това. Там са го превързали и после се е прибрал внимателно вкъщи и е разказал на майка си. Разказал е за разстрела на баща си".

Не е чудно, че от самото начало на деокупацията в Буча има специален център за психологическа работа с жертвите.

"Особено децата. Сега Юри минава курс по рехабилитация. Психологическо възстановяване. Нещо като почивка от този ужас. Всички жители на Буча имат нужда от това знание - как да се справят с травмата, защото всекидневно си минавал през това - взривове, разстрели, страх".

Питам Дмитро дали за него не е повторна травма да разказва всичко това на журналистите, на делегациите, които минават през Буча.

"Ние искаме да разкажем всичко това, за да знаят хората, колко е сериозно и проблематично това, което се случи тук".

А мислите ли, че краят на войната е близо, питам Дмитро Хапченко в Буча, година след началото на уж тридневната военна операция, както Русия нарича войната, която започна на 24 февруари 2022 година срещу съседката си Украйна.

"Така ми се иска. Така ми се иска да свърши войната, но тя може да приключи само с победа, защото само това дава гаранции, че руснаците няма да имат повече амбиции и за да можем да възстановим всички разрушени домове. Както фашистите бяха принудени да възстановяват разрушенето, така и руснаците трябва да възстановят всички разрушени градове".

Целия епизод можете да чуете в звуковия файл.

''Гласове от Украйна - едно пътуване до Киев и назад'' - Епизод 1

"Гласове от Украйна - едно пътуване до Киев и назад" - Епизод 2

"Гласове от Украйна - едно пътуване до Киев и назад" - Епизод 3

"Гласове от Украйна - едно пътуване до Киев и назад" - Епизод 4

Снимки: Ирина Недева