"Гласове от Украйна": Руини и графити - Епизод 6

"Бородянка...Бородянка е най-разрушеният град до Буча. … Вие ще видите разрушенията. Ще видите и графитите на Банкси. И може би …. ще ги харесате", казва Михайлина Скорик - Кшаривска, заместник кмет на община Буча. Когато прослушвам записите на репортерския ми диктофон, аз се замислям за този абсурд: да харесаме нещо насред разрухата, пък било то и графитите на световноизвестния Банкси - загадъчният стрийт графити майстор, който успява да отреагира на всички ключови събития на нашето време, да провокира властимащите, да ни накара да мислим.

Оставаме в Киевска област, в Бучинския район. На 50 километра северозападно от Киев. В района, през който руската армия прави опита си за сухопътно нападение над столицата Киев, съчетан с ракетен и артилерийски обстрел. Първите дни на пълномащабната война, която Русия води срещу съседката си Украйна.

Вече сме в Бородянка. Някои от блоковете на централната улица зеят с разрушените си стени, порутените основи, счупените прозорци. Други са оправени. Тези, които още стоят отворени като рани, са в непосредствена близост до мястото,  където руините от войната съжителстват с графита на Банкси.

Като група чуждестранни журналисти няма как да не търсим добрия кадър, колкото може по-близо до разполовения 10 - етажен блок. Една възрастна жена буквално ни издърпва встани. Внимавайте казва, падат отломки, опасно е.

"Моята квартира беше на 9-тия етаж. Сега живея насред полето, в една част,   където е на внучка ми къщата, в лятната кухня съм. Седяхме в тъмнината, в мазето, в укритието, от първото число стояхме там. А на следващия ден една ракета падна върху съседите", споделя Станислава Францова.

- Мислехте ли да напуснете Бородянка, да се евакуирате?

- И къде да ида, дете, на 73 години съм. Няма къде да отида. Станислава Францова се казвам.

- А откъде такава сила и загриженост, след всичко което сте преживяла, нас да ни предупреждавате да внимаваме?

- И затова ви предупреждавам – по-добре там не ходете.

Отдалече погледната Бородянка е селище от градски тип, с блокове и селски къщички. Прилича на някои от кварталите на София, например "Надежда". Има своеобразен център - с площад, паметник, административни сгради. През 1863 г. Бородянка влиза в историята с въстанието срещу Русия, водено от Владислав Желенски, като част от Полското въстание от 1863 г., наричано още Януарско въстание– неуспешно националноосвободително въстание срещу Руската империя. Едно от местата, сериозно ударени от Гладомора през декември 1932 г. Там падат първите жертви на Гладомора, признат от Европейския парламент за геноцид над украинския народ. Точният брой на починалите в Бородянка от глад и болести, свързани с глада, не е установен. През 1990 г. е издигнат кръст в местното гробище на мястото на масовия гроб на жертвите. Архивните снимки от Гладомора от 1932 година, които италиански дипломати изпращат с хора, които пресичат улиците, по които лежат тела на умрели от глад техни съграждани, удивително напомнят потресаващите кадри от разстреляните тела в Буча, за които ви разказа Дмитро от първо лице в предишния епизод “Буча: Тела и свидетелства”.

Освен разстреляни тела, нашето пътуване до Киев и назад по време на войната на Русия срещу Украйна добавя и още – разстреляни паметници.

Разстреляният Шевченко в Бородянка

"Това е дупка от куршум, едрокалибрен. Ама нарочно са обстрелвали паметника?! Да, да..."

Паметникът е обстрелван от въздуха, а по-късно и от артилерия. Нарочно, като цел. Не в резултат на случайно попадение по време на обстрела на Бородянка, а съвсем съзнателно. Като мишена.

"И това също така е знак, че се прицелват в украинската култура….. Кое е името?! … Тарас Шевченко".

Тарас Шевченко – украински поет, писател, художник и политически активист. Роден в началото на 19 век в семейството на крепостен селянин, с огромен талант, разпознат от помещиците, става придворен художник, по-късно студент в Художествената академия в Санкт Петербург, остро критикуван още тогава от руските власти за това, че пише на украински език. Основоположникът на украинската литература. Нещо като украинският Иван Вазов. Шевченко става част от тайната украинска организация „Кирило-Методиево братство”.

И внимание! Статутът на организацията е първият документ, в който през XIX век се вписва целта за освобождение на България от Османско владичество, макар и в състава на общославянска федерация, както научаваме от публикация в сп. "Будител". Арастуван, със забрана да пише на украински език, защото руската тайна полиция нарича украинския с пренебрежителното “малоруски”, със забрана и да рисува, Тарас Шевченко е изпратен в заточение на територията на сегашен Казахстан, където продължава да прави тайно това – да твори. Умира малко преди Руската империя да се откаже от крепостничеството. Това, което е интересно за нас, тук в България, е че Тарас Шевченко е активно превеждан след Освобождението и е приеман за първоучител на българската поезия заради влиянието, което е оказал върху творчеството на Петко Славейков и Любен Каравелов.

От “разстреляната” статуя в Бородянка на Тарас Шевченко, украинския Вазов – към Дома на културата в Ирпин и други разстреляни обекти в зоната на север от Киев.

Придвижваме се с автобус по прекия път към Ирпин, известен като Гостомелско шосе, по което още личат разрушенията от руската армия. До Гостомел е международното товарно летище „Антонов“, където руснаците унищожиха последното мащабно творение на съветската авиоиндустрия – най-големият товарен самолет Антонов Ан-225 Мрия, на украински думата означава Мечта. Руската армия убива кмета на Гостомел Юрий Прилипко, докато помага на съгражданите си и използва Гостомел като руска военна база в неуспешния си поход към Киев.

В едно от селата наоколо – Здвиживка, виждаме унищожен руски танк. Охранява го черно бездомно куче, докато животът на селото продължава.

Ирпин

Над 80 процента разрушен в резултат от обстрела и окупацията на руската армия в първите дни от пълномащабната война срещу Украйна през март 2022г. Градът на практика преживява две мащабни чужди окупации – през 1941 г. от германската армия Вермахта на Третия Райх и през 2022 година от Руската армия на Руската федерация. В първия случай това са две години, в рамките на които почти всички евреи от Ирпин са ликвидирани от германските нацисти. Във втория – в рамките на един месец, в който има множество мащабни разрушения на жилищни блокове с хора, сериозно увреждане на моста над реката до Ирпин, който е основния път към града и масивен обстрел на кръстовището, по което се евакуират цивилни на 6 март 2022 г., събитие влязло в доклад на Human rights watch.

"Това е Домът на културата. Построен е през 1953 г. от тухли от завода в Ирпин, който е бил водещ по онова време".

Наш водач в дебрите на разрушенията и изкуството е Руслан Савчук.

"Сред професионалните архитекти този стил е познат като сталински ампир. Сталински неокласицизъм. Защото след края на Втората световна война има такъв тип търсене в съветската архитектура и дизайн, като опит да се демонстрира наслаждението от победата, с наподобяване на френския ампир, един стил, който ни води назад към имперските времена, с които явно започва да се отъждествява и сталинската власт".

Сградата е полуразрушена. Фасадата й продължава да изглежда внушително като всяка неосталиниска класическа постройка, която трябва да внушава вечност. Но вътрешно е сериозно поразена от … наследнците на сталинизма в Кремъл. Още един от парадоксите на тази война, наред със засилването на украинската национална идентичност и разширението на НАТО, като демонстрация на иронията в съвременната история. Въпреки това, местните хора на изкуството имат намерение да запазят Дома на културата, казва Руслан Савчук.

"Самата сграда няма да бъде напълно реконструирана, но ще съхраним части от нея. Защото, според комисията, няка как напълно да се реконструира. Една част ще бъде построена наново, ще бъде модерна".

Това не пречи сградата вече да е център на множество арт акции. Домът на културата в Ирпин, разрушен от руската армия, се вижда и в някои от клиповете на фолк-рап групата Калуш-оркестра, която спечели Евровизия миналата, 2022 г. Идват и много световни художници, рисуват по стените й.

По този начин световни арт творци намират начин да подкрепят и да вземат страната на Украйна в тази война. Това е и една от локациите, на които е сниман втория клип по песента 2 steps на британския певец Ед Шийрън,   заедно с украинската група Антитiла. вокалът на Антитiла Тарас Тополя е един от медиците, включили се в украинската армия, заедно с останалите членове на групата. Текстът на 2Steps е писан докато той работи като военен лекар в Бородянка, един от най-тежко засегнатите градове от руската окупация в северната част на Украйна.

Това помата на кампанията за фондонабиране за възстановяването на Дома на културата, за което ще са нужди десетки милиони долари.

"Трябват десетки милиони долари. Планът е амбициозен. Не искаме да го направим както е било това пространство. Бихме искали да направим иновативна сграда, нещо, което вече предизвиква интереса и на световни архитекти".

Изкуството и Домът на културата са само един малък елемент от огромната нужда на Ирпин за възстановяване. От сайта на фонда за възстановяване на Ирпин виждаме че са абсолютно ясни параметрите – 60635 жители са с разрушени домове, над 16 300 от тях са останали напълно без дом. 1483 частни къщи са били унищожени, 119 магазина са разрушени, 24 сгради, свързани със социалната инфраструктура на града, известен със своите паркове, лечебни заведения спортни площадки, са също разрушени.

"Така че, ви чакаме в новата сграда", казва Руслан Савчук. Питам го за личните му мечти.

"Моят голям проект е мемориализацията на моста, съхраняване на паметта за моста на Ирпин и един нов център за психологическа рехабилитация, защото предишния такъв в Ирпин беше поразен от фосфорни бомби"

За този проект, който включва и Център за психологическо възстановяване, помагат и графитите на Банкси. Един от тях все още е върху стените на един от разрушените блокове в Ирпин. Телевизионен екип на арт канала "Арте" е неизменно там… чака момента на преместването на цялата стена – отрязването й от структурата на блока. Виждам отдалече точи графит, приближението, с което снимам с мобилния ми телефон едва ли ще запази фокуса – графитът е покрит със специална стъклена повърхност, за да бъде съхранен по време на преместването на тази част от изрязаната стена.

"Има нещо символично в това, че една от работите на Банкси е близо до този Център за психологическа рехабилитация, в тази част от града, която е толкова силно разрушена. Огромни са разрушенията на блока, където е графитът на Банкси и за да го запазим трябва да го пренесем, няма как да го оставим там. Ще има един голям арт център, който ще бъде важен за Ирпин и за цяла Украйна, и там ще има възможност този графит на Банкси да бъде изложен, да има и експозиция за Ирпин и изкуството".

Обръщам с е отново към Руслан. А помните ли този момент – когато руснаците обстрелваха с фосфорни бомби града ви?

"Да, на 4 март когато започнаха бомбардировките и когато бомбардиха дома ни, си бях в къщи. Майка ми не може да ходи, така че си бях в къщи. Сградата е 5 етажна -основно в нея живеят преподаватели в университета. Няма никакви военни обекти. Университетски преподаватели и професори само. Точно на мястото, където обикновено седя, отгоре, има дупка, защото точно там е попаднала бомбата. Случайно не бях точно там. Прозорците са отнесени. Вратите отлетяха…

Няколко дни след бомбардировките той успява с помощта на приятели да се евакуир а от Ирпин. Това става по този мост, за чието възстановяване и съхраняване на паметта сега мечтае Руслан.

"Този проект, който е в главата ми, е за моста като път на живота. И се опитваме да намерим подкрепа за осъществяването на този проект, по който правим сесии за нова следвоенна стратегия за реконструкция, не само на сградите, но и на душите на хората. Става дума за хоризонтална инициатива, подкрепена от правителстовото – каним местните хора да споделят преживяното и заедно да възстановим важните за нас места".

Сред тях е и университета. Затова и Руслан мисли че е изключително важно да се възстановят сградите които са свързани с културата в Украйна. Само за Ирпин те са повече от 10 на брой и наистина събират усилията на месните граждани във възстановяването им, а не чакат наготово това да го направи някой друг.

Само за изкуство и осмисляне ли иде реч, или и за чисто физическо възстановяване – продължавам с въпросите, защото ми се вижда наистина много интригуващо това съчетание между психология, изкуство и … строителство.

"В момента се строи нов мост - съвсем близо до разрушения. Разрушеният обаче ще бъде преосмислен през средствата на изкуството, като запазваме част от стария мост. И точно в това е проекта – да консервираме разрушението. Да го осмислим. Фактически говорим за конструкция на новия мост, но и запазване на стария, реконструиране на паметта за това, което ни се случи. Сахраняване и на паметта за самия път – пътят към спасението, тези 500 метра от пътя към моста, които имат толкова голямо значение".

И има още нещо интересно, което разбирам от Руслан в автобуса. Възстановяването от нулата ще изтрие паметта. Връщането на вида такъв, какъвто е бил преди разрушението, може да накара следващите поколения да забравят какво е било. Да се консервира разрушението – като възможност травмата да не бъде подметена под килима ли, питам?

"Всичко може да се възстанови така, че да изглежда, че нищо не се е случвало. А от гледна точка на психологията, това ще е нещо като че ли добро – забравяме лошото, започваме от нула, новият живот да влезе на сцената… но от гледна точка на историята и политиката, това няма да е правилно, защото сме длъжни да можем да заведем децата ни и да покажем – вижте ето това може да се случи ако… се повтори историята и заради това “Ако” - трябва да помним.

И затова на всеки обект, който аз възстановявам, оставям някакъв елемент,   който да служи, ако не като мемориал символичен, то поне като напомняне за това, което се е случило.

За нас беше важно не просто да се възстановят стените и прозорците, за да е топло".

Питам го за иронията – ще възстановят съветския стил ампир- архитектурно имперския стил от епохата на Сталин?

"За съжаление почти нищо не съхранихме от онова време, защото когато станахме независими унищожихме съзнателно всичко съветско. Всичко украинско пък преди това съветската власт унищожаваше също съзнателно. Така се получиха практически нещата. Почти нищо не сме съхранили. Затова фактът сам по себе си, че такива художници от ранга на Банкси идват в Украйна и оставят такива артефакти, които можем да превърнем в културен обект, това ни задължава и наистина Банкси ще се окаже такъв магнит, който ще обръща погледа насам, а тук ще можете да видите, например,  абсолютно нова скулптура, посветена на енергетиката в духа на Кандински и Малевич. Коструктивискта такава – ръка на манипулатора, който се вдига и разбира се със светлина и подсветки, когато говорим за електричество".

Всъщност електричеството пада първо в жертва на руската инвазия. После идват и мините в града. Ирпин е сериозно миниран.

"Много силно миниран. Опасно беше да се влиза и в апартаментите - рашистите оставяха мини навсякъде – и в детските стаи, и в детските играчки, и навсякъде. Можеше да отвориш капачката примерно на някакав буркан и да се взривиш. Такова зло, просто на някакво генетично ниво …и всичко това на фона на онзи разказ за това как сме били видиш ли братя. Какви братя?!

И сега отиваме към гробището от коли по пътя към моста на Ирпин".

Там по протежението на този път е и едно знаково гробище – гробището от разстреляни автомобили. Наред с разстреляните тела в Буча, разстреляните паметници, като този на поета Тарас Шевченко в Бородянка, добавяме и разстреляните автомобили по пътя към моста на Ирпин.

"Когато започна евакуацията към моста тук, на Ермановка, хората си оставяха колите - идваха до тук с автомобилите и после ги оставяха, защото мостът беше разрушен, и беше много страшно, защото се стреляше и по хората, и по автомобилите"

Алина идва сама при мен за ето този разказ:

"Моят съпруг имаше друга задача, той не се занимаваше с евакуацията а с издирването на колаборанти, тайни сътрудници на руснаците. Имаше руснаци тук още преди навлизането на руската армия с цел да докладват за позициите на нашата армия и изобщо да се ориентират за местността. Опитваха се да минат за месни жители и беше нужно да се установи кой всъщност е местен и кой само се прави на такъв. И когато за пръв път ми позвъни след първите разстрели на автомобили, а той е доста спокоен, тогава за първи път усетих, че е дълбоко смутен. Каза ми, че за първи път в живота му вижда такъв страх в очите на хората. Всичко гори, трябва да оставиш последното си убежище - автомобила, с който се опитваш да избягаш от този ад. Хората с някаква чантичка, в която събират всичко, с децата си, в купето на автомобилите виждаш какво остава от живота - вещите. Хората просто бягаха, къде отиваха… никой не знаеше".

Купчина, камара автомобили. Някой от тях с по-късно нарисувани цветя. С изтърбушени прозорци след стрелбата по тях, изгорели, вътре през нагънатите от взривната вълна врати или през счупените процорци, или през дупките от куршумип и осколки можеш да видиш набързо спретнатите куфари, детски плюшени играчки или захвърлени очила.

"Хората опитваха различни пътища и по този, който водеше до моста, още преди да стигнат до моста, бяха разстрелвани в автомобилите си. След окупацията такива автомобили имаше навсякъде, но най-много тук при моста, защото хората пристигаха и виждаха че не могат да продължат с бягството и оставяха колите си.

В някои от тези автомобили имаше и убити хора. По-късно художника, който рисува върху тези разстреляни автомобили, решава да сложи слънчогледи в тези автомобили, в които е имало и човешки тела. Но не всички местни хора подкрепят един такъв артистичен подход. Защото това също така се превръща в гробище, в гробове. Това са последните физически вместилища на живота на техните близки. Както виждате колите са в много лошо състояние и заради фосфорните бомби".