Гледка, с която не се свиква - Буча, Ирпин и Бородянка две години по-късно

Как изглеждат днес Буча, Ирпин и Бородянка, запазили спомените за ужаса от началото на войната?

"Всичко започна много неочаквано. Изведнъж в небето се появиха хеликоптери. Живеем точно до летището в Гостомел. Отидохме в мазето и прекарахме там долу 16 дни. След това решихме да излезем. Всичко беше разбито. По улиците лежаха трупове. Имаше превозни средства, целите надупчени от куршуми."

На 24 февруари преди две години летище "Антонов" в киевското предградие Гостомел се превръща в една от първите горещи точки на пълномащабната война на Русия срещу Украйна.

"Не бях в Буча на 24 февруари. Бях в Блистовица, което е много близо до летището в Гостомел. Там родителите на мъжа ми имат къща. Събудихме се от ракетите, с които стреляха по нас. Летището в Гостомел беше първото място, което беше атакувано. Около 12 часа там вече беше много страшно, докато в Буча по онова време още е било сравнително тихо и спокойно. Много бързо обаче всичко продължи и натам. Родителите ми бяха в Буча. Когато са чули ракетния обстрел, са слезли в мазето", спомня си млада жена в Буча. 

Тя споделя за преживяното в близост до църквата, чиито камбани не бият, все още е затворена. По стените й има следи от куршуми, а в двора - стена мемориал със снимки на жертвите на руската агресия. В двора на църквата има и много погребани животни. Заровили са ги там, за да не се разпространяват зарази. 

"Беше много страшно. Тогава бях само на 20 години, животът беше пред мен. Радвах му се, веселях се. Изведнъж се започна. В началото си мислехме, че ще трае само няколко часа, най-много 2-3 дни. Никой не очакваше, че войната ще продължи толкова дълго. Още на 24 февруари вечерта се прибрахме в Буча и започнахме да търсим вариант да отидем на по-безопасно място. Баща ми обаче отказа да тръгне - трябвало да пази къщата. Това е нашата къща и той реши да остане, за да я защити. Дори човек да успее да отиде другаде, където няма бомбардировки, тук остават близките му. Не се страхувах толкова физически. Емоционалната травма беше много по-голяма."

За много от хората с домове близо до украинската столица войната, която Русия води срещу Украйна още от 2014 година с незаконното анексиране на Крим и подкрепата за сепаратистите в Донбас, е далеч - знаят за нея, но не познават пряко засегнати от случващото се там. Само за секунди всичко се променя:

"С очите си го виждаш, но не можеш да го проумееш" - с тези думи кметът на Буча Анатолий Федорук започва разказа за най-трудната нощ в живота си.

"Виждаш руска авиация, хеликоптери, щурмовите им войски и нашите войници, които се отбраняват, но не можеш да осъзнаеш как това се случва в XXI век. Още от първия ден на руската окупация започнахме в координация с регионалната и централната власт да помагаме на нашите отбранителни войски. Това се случва и до днес в населените места, където има бойни действия. За нас беше важно и да окажем помощ на цивилното население, за да се справи в тези първи дни на пълномащабната война. Помагахме и за евакуацията на хората, които искаха да напуснат.

Попитахте ме за емоции, каквато е страхът. Разбира се, че се страхувахме, но паника нямаше. Напротив - това обедини хората да се отбраняват от руската агресия. Това не беше според очакванията на Путин и на руското военно командване, които смятаха, че когато по улиците тръгнат танковете и БТР-ите им, а в небето има руска авиация, хората ще се паникьосат. Това мобилизира украинския народ, обедини ни. Всеки помагаше с каквото може."

Буча остава под окупация 33 дни, през които буквално обезлюдява. Въпреки че има хора, които остават в укритията, повечето заминават в Западна Украйна или в чужбина.

"509 невинни хора бяха убити. Да живееш 33 дни в подобна ситуация и да го виждаш всеки ден, беше много тежко. 4000 сгради бяха поразени, сред които и детски градини. Някои от тях след това трябваше да бъдат изцяло съборени."

Първата и най-важна задача, след като украинските войски освобождават Буча, е да се изчистят улиците, казва кметът. Възстановителните работи започват бързо, намират се спонсори, но всички в Буча казват едно - когато минат покрай възстановена сграда, в съзнанието им тя все още е такава, каквато в първите дни от руското нашествие. Млад мъж отказва да разкаже своите преживявания, защото пред родната му къща са минали руски танкове и са оставили трупове на негови познати след себе си. Подобна история може да бъде чута и в Ирпин.

"Събрахме се на едно място, колкото може повече хора. Много от нас не искаха да напускат родното си място, а да го бранят. Беше много страшно. Много тежко. Студено беше и хората търсеха различни начини да се отопляват. Събирахме клони, за да палим огън. Намерихме и кладенец, от който черпехме вода. Почти през цялото време летяха ракети. Представете си, тъкмо сядаме да обядваме и отново започва обстрел. Много страшно беше, особено когато започнаха да се изтеглят руските войски. Имахме чувството, че искат да използват цялото си останало оръжие срещу нас. Хората, които напуснаха, ни бяха оставили ключове, за да можем да вземем храна от домовете им и да спасим кучетата и котките им. Деляхме храната си с животните.

Домът ми беше близо до окупационните войски. До тях ни деляха 20-ина къщи и не ги виждахме, но те стреляха. Нашите момчета също отговаряха със стрелба. Бяхме между тях. Постепенно се появиха и доброволци, които ни увериха, че наближават подкрепления и скоро ще ни освободят. Чак тогава се появи надежда."

Центърът на Ирпин вече е възстановен, макар и още да могат да се видят следи от разрушенията. Нищо обаче не може да се сравни с усещането в Бородянка.

Един от жилищните блокове буквално е разцепен на две от руския ракетен обстрел.

"Блокът, в който е нашият дом, остана цял. Когато завиете към центъра на Бородянка, ще видите разрушенията. Много жилищни сгради бяха ударени. Там загинаха хора. Бомбардировките целяха основно тези сгради, които са в близост до трасето, по което окупаторите бяха избрали да минат."

С товарния си бус съпругът на тази жена успява да евакуира 17 души, решили да напуснат Бородянка, докато все още е под окупация. Семейството предложи на екипа ни да ни съпроводи до разрушенията. Шофирахме около 5 минути именно след този бус. Не само блокът, разцепен от ракетен обстрел, спира дъха. Отвсякъде висят дограми, покъщнина, някои блокове изобщо нямат външни стени. Виждат се следи от пожари. Прозорците са без стъкла, но пръснати частици от тях могат да се видят около блоковете и в общите им части.

"С авиобомби ни удряха. Прелитаха над нас, правеха заход и пак хвърляха."

След като руските сили са изтласкани, жената се връща в дома си и открива, че всичко е откраднато, включително вилиците и лъжиците, дори разписки и квитанции с отдавна изтекла давност.

"Благодарни сме на Господ, че останахме живи и имаме подслон. Сега живеем в нашата вила, която е недалеч оттук. Сестрата на съпруга ми обаче остана без дом, тъй като нейният апартамент беше в 9-етажния блок, който е напълно разрушен." 

В общите части на жилищните сгради (в изоставените домове не влязох) се виждат обидни послания към окупаторите. Когато пристигнахме до разрушените сгради, семейната двойка отказа да остане с нас. Познавали са повечето местни хора, вероятно са се хранили на някои от масите и столовете, които се виждат от блоковете без стени. Все пак там са били домовете на техни приятели. Изглежда всички отбягват това място. Ако случайно има минувач, той ускорява крачка и не поглежда встрани. С тази гледка не може да се свикне.

Снимки: Марта Младенова