Защо трябва да помним 10 март 1943 г.?

Годишнината от спасяването на българските евреи предизвика бурни страсти сред историците и хората. Спомени от първо лице съдържа специалният репортаж на Феня и Искра Декало за БНР от Израел.

Преди 80 години на 10 март 1943 г. след силен обществен отпор властите спират депортацията на евреите от старите предели на България. Две подписки, в които се четат имена на професори и на общественици, подкрепят противоположни становища по повод случилото се на 10 март 1943 г. в София. Едните изтъкват, че спасението не е пълно ,щом се е допуснало 11 343 евреи от Македония и Тракия да бъдат депортирани в лагера на смъртта Треблинка, от където само 12 са се завърнали. Другите изтъкват, че освен спасените 50 хиляди евреи от старите територии, негласно, истински герои са били служители на външно министерство, които са издавали транзитни визи и или разрешения за лечение по българското черноморие на евреи от западна Европа.

Независимо от медийните спорове, в сърцата на почти всички евреи от Израел, родени в България, е останала благодарност за това, че са останали живи и любов към родината и нейния народ.

Какво си спомнят за живота от онова време в "Тerra Култура“, споделят адвокат Моше Алони, един от инициаторите за кандидатурата на Българската православна църква за Нобелова награда за мир за спасяването на българските евреи, както и Леон Ели, един от  влиятелните критик на сценично изкуство в Израел.

"Бил съм съвсем малък, както знаете, детските спомени за избирателни. Но добре помня съседите ни българи, живеехме на улица "Искър“ до момента, в които баща ми трябваше да преустанови работа, а той имаше рекламна агенция. Някак тихомълком съседите започнаха едни след друг по техен неписан график да носят храна. Самите, меко казано, не тънеха в разкош, но повечето имаха роднини на село и все се намираше, какво да ядат. Споделяха го с нас“, споделя адвокат Моше Алони.

И допълва, че изселването отвежда семейството му във Видин, защото това е била възможно най-лесната точка за планираната бъдеща депортация. Все още помни вкусът на чашата студена вода.

Леон Ели пази още спомена как членовете на профашистката младежка организация "Бранник“ са чупили витрините на еврейските магазини по софийските улици. След изселването семейството, първо, е разпределено в Казанлък, а по-късно се установява в село Тлачен. Малкият Леон се научава да дои крави и така става приятел със селските деца, а баща му е лекар на селото.

"И понеже баща ми беше офицер от Българската армия, той вместо с шестолъчка ходеше с едно жълто копче“, казва Леон Ели.

Целия разговор можете да чуете в звуковия файл.