Update Required
To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.
Взимам за заглавие това определение за поезията на Малина Томова от проф. Светлозар Игов. В текста си за нейната стихосбирка „Ежелюбов” той пише: Одомашняването, интимно-умаленото приближаване на „големия свят” (било чрез имената на творци – Ахматова, Мистрал, било чрез образите на класически ценности – Венеция) получава своя истински смисъл и когато видим обратната посока на образното преобразяване – извисяването на делничното, обикновеното, малкото. И завършва: Малина Томова пише като „за пред Бога”. Малкото й книги приживе – само три стихосбирки: „Душа”, „Ежелюбов”, „Стигмати. Книга на познанието”, както и избраните страници от поета Иван Цанев „Жизнен опит”, съдържат нейните поетични прозрения за философията на живота. Познавайки в същността тази философия, тя живееше самоубийствено, работейки за другите, без да очаква нищо. Много хора първо ще кажат, че Малина Томова беше добър човек. Тя беше и остана морален коректив с достойнството на личността си и с поезията, която написа. Беше от поколението, което бруталността и простащината на прехода помете, но и поколението, част, по-добрата част от което пренесе стойностите в българската литература във времето, за младите, които дойдоха след него… Сега, която си спомняме за Малина в дните, когато щеше да е на 65, да не забравяме и по-натам да препрочитаме стихотворенията й, да не забравяме филма й „Гори, гори, огънче”, буквално изстрадан от нея и колко актуален е днес, да не забравяме, че тя беше в основата на „Литературен вестник”, на Сдружението на българските писатели, че работеше неуморно за правата на различните, че списваше вестник „Романо ило” и направи документалния филм „Василица”, че се опълчваше срещу всяка липса на демократичност, което бе приела за лична кауза. И още – че спря да пише не само защото работеше неспирно за другите пишещи в неповторимото си издателство „Стигмати”, станало мяра за вкуса, а може би защото беше омерзена от света наоколо. Добре, че те имаше, Малино, че за кратко поне да усетим дъх на свобода!
Встъпление на глас
Кой дявол ме кара да си мечтая на глас? Мине не мине столетие, виждам своите символи закачени като значки по чуждите ревери – други ме осъществяват, при това без усилие, а аз, пренапрегната, стискам в ръката си голата действителност вместо просешка тояга.
Ясно
Разкъсана облачност