Спомен за Теофана Текелиева: Работата на попрището на културата е подвиг

Имах високата чест и щастието преди години, да направя интервю с общественичката, преди излизането на сборника "Столетието". Нека да чуем този спомен за Теофана с преклонение и смирение, защото тя пишеше с любов и отдаденост, докато имаше сили.

За обемния си труд "Столетието" Текелиева казва: "Първият том на "Столетието" всъщност обхваща повече образованието и културата в Източните Родопи и Кърджали. Втората част, която още не е излязла и чиито срок така доста се удължи, е вече готова, но още не е дадена за печат. Тя се спира върху конкретни личности, които създават творчеството в нашия град и окръг. По-скоро тя е за творците на Кърджали и Източните Родопи. Разбира се, тук става и дума и за всеки от нашите културни институти, за някои от училищата в града, за читалищата. Този въпрос за образованието и културата е много важен, и много сложен, особено днес, в днешните по-бурни времена и може би това, че аз съм свидетел на три епохи, ме накара и ме застави да пиша. За това, което беше и това, което мина. А какво ще бъде - вие ще кажете".

За писането и будителството: "За мен е удоволствие да пиша, за мен това не е лишение, аз никога не съм обичала празните приказки и така да не знае човек какво да прави. Но може би защото още мога да разсъждавам, да чета и да пиша....Вашият въпрос ме навежда на една мисъл от една авторка от Кърджали, която пише хумористични изречения. И по-скоро свързани с философията на Мърфи. Попитали на 1 ноември, едни ученици от началния курс, малки, какъв ден е днес. Те казали "Свободен". Мисля че напоследък се говори повече за будителите, повече се подчертават онези моменти, които поддържат и създават патриотичното възпитание на децата, а по-късно и на по-възрастните, което е много важно. Но без будители, България нямаше да я има днес".

Нуждаем ли се много силно от миналото си: "През тези години, които минаха след 89-а, миналото се задрасква. Може да звучи силно, но аз съм пристрастна. Заличава се нашият живот, онова което построихме, и то от тези, чиито родители изучихме, а те изучиха децата си. Това означава, че ние заличаваме историята. Историята е такава, каквато е, харесва ли ни, или не ни харесва. Но да отричаш напълно онова, което вече е било, ценностно и стойностно, мисля, че отричаш своята Родина, своя род и себе си".

Какво да вземем от миналото, за да ни бъде: "Онова, което поддържа духа на народа, онова, което ни кара да изтръпваме и благоговеем пред всички онези, които са създали България. Онова, пред което ние сме длъжни да коленичим, защото всеки от тях е дал нещо от себе си". "С уважение към мъките и страданията на всеки един, които е преживял той или дедите му".

• play
• pause
• stop
• mute
• unmute
• max volume

/

• Спомени за Теофана Текелиева

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Продължава разговорът ми с Теофана Текелиева, който направих приживе с интелектуалката и общественичка през 2017 година. Дали театърът трябва да се изучава в училище? Какво е отношението й към състоянието на културния институт и болката й за опазването на българската култура. Какво казва тя за утвърдените творци и за писането не като призвание, а като комерсиално занимание. Накрая - за чистотата на езика ни и завета на Теофана за 24 май.

Дали театърът да се изучава в училище? "Театърът звучи доста общо..... Но като слушам въпросът ви, се питам: За кой театър става дума? За автори, които никой не е чувал, и постановки, които създават друга представа за живота край нас. Така че театралното изкуство трябва да се знае, театър трябва да се посещава, но мисля, че съвременният театър е малко по-далеч от народа, но малко по-близо до специалистите, които снобеят, бих казала. Нека има и за тях, трябва да има.

Кога е била последно на театър и среща ли се с актьорите: "Отдавна не съм ходила, отдавна съм скъсала с нашия театър, защото не излизам. Имам някои конкретни връзки с някои от тях, но и доста огорчения, които ме отдалечиха. Но общо взето, знам какво става. Правят се театърът да се закрепи, и от Игнатов, и от Савчов, и сега от Гълъб Бочуков. Много трудно....Времето е друго, хората по друг начин гледат вече на това изкуство, живеят твърде трудно. Но на театъра трябва да се помага, и трябва да се знае, че е български театър. Както и читалищата, за които пиша в книгата, са български читалища. Както и мултикултурата, за която говорим, не може да бъде мултикултура между две еднакви селища. ...

Театърът все пак е по-здравото, и читалищата, те ще излязат от тази трудност".

За чуждиците в българския език: "Не съм краен пурист. Чистотата на езика е свързана и с това, че в него навлиза и международна лексика. Обаче, сещам, се че "Аз съм българче", почти изчезва. Толкова много приказки се изприказваха, но го няма. Няма го, така както го имаше. И в това смисъл, реших в моята книга да цитирам за читателите, стихотворението "Българския език" на Иван Вазов. Когато той говори за "Език свещен, на моите деди". Не знам дали е така за всички вече. За мен е така".