Мартин Георгиев: Виждам настъплението на неофитите

Виждам настъплението на неофитите към храмовете у нас. Този оптимизъм изрази кърджалиецът Мартин Георгиев, който години наред помага в служението на покойния отец Боян Саръев в храма „Св. Успение Богородично“ в кв. „Гледка“ в Кърджали. Заедно с двамата си синове – Григор на 9 години и Петър на 7 години, той беше ръкоположен в първа степен на свещеничество от Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай, заедно с други миряни в храма „Св. Успение Богородично“ в Хасково на Ивановден.

Мартин Георгиев е на 39 години. По професия е мебелист и мебелен бояджия. Цялото семейство – той, съпругата му Виктория, двамата им синове Григор и Петър и дъщеря им Александра, от години не пропускат църковна служба. „Оказа се в един момент, че няма човек, по стечение на обстоятелствата, който да му (на отец Саръев, б.р.) помага вътре в олтара. Беше изминал вече известен период. Отец Боян виждаше, че сме  редовни на църква със съпругата ми, тогава все още нямахме и дечица, и ме извика вътре в олтара. А когато свещеник благослови за християнина остава само да отговори с добре“, спомня си Мартин. По-късно взимат решение да преминат през тайнството на пострижението, задно с двете му момчета, за да бъде служението им в църквата напълно канонично.

„Когато съм в храма се чувствам така, че съм в къщата на Господ и се моля за Него, за близките ми, за приятелите ми и за роднините ми и ми е приятно, защото, ако се молим, то Господ може да спаси и така да направи, че болестите да не идват при тези, които се молим,да не се разболеят“, споделя Григор.

В България има отлив на желаещи да стават свещеници, но това се дължи на целенасоченото отдалечаване от религията в минали години, смята Мартин.

„По последни мои данни, които надявам се да не са грешни, свещениците в България към настоящия момент са около 500, като 300 от тях са в Пловдивска епархия, тоест в нашия регион. Навсякъде има пустеещи храмове. Но проблемът е, че свещеничеството не е професия, то е призвание и човек трябва да усети това призвание, за да поеме този път. Ако го гледа като професия, губи се цялото духовно нещо и смисълът да се тръгва по тая пътека. А защо са толкова малко? Наследство. Наследство от един тежък режим, който за съжаление, си е свършил добре работата в България – да откъсне поколението на нашите родители от църквата. И сега остава на нашето поколение – 30- 40-годишните и надолу, тези, които не са били въцърковени, както моите деца са от малки, да се въцърковяваме самички, което е много труден, много труден начин да го направиш това нещо – изведнъж да се промениш на такава зряла възраст, да тръгнеш обратно на течението, което си свикнал да вървиш. И затова няма и хора в църквите, тъй като възрастните хора, за съжаление, си отиват, както е нормалният ход на нещата, а млади не идват. Не идват, защото не са запознати, дори като традиция го няма“, коментира Георгиев.

Не е песимист обаче. Напротив. В последните години наблюденията му сочат, че младите поколения все повече се обръщат към вярата. „Другото нещо, което виждам е точно това – самовъцърковяване или настъплението на неофитите. Неофит е нововъведен във вярата, който сега навлиза във вярата, в зряла възраст, не говорим като деца, а в зряла възраст, който човек сам се обръща. И това е нещо, което виждам, че много, много и мои връстници, лека-полека се обръщат и се въцърковяват дори и самички“, изразява надеждата си Мартин.

По думите му не са единични случаите, когато децата са тези, които завеждат родителите си в храма. Първоначално от любопитство те отиват на неделно училище, но постепенно увличат и родителите си и те се самовъцърковяват. „Така че пътищата към църквата са много, но не мисля, че е мода“, категоричен е иподяконът. Според него усърдието за редовно участие – всяка неделя, на всеки църковен празник, в службата, не би могло да е дълготрайно, ако не е осъзнато и вътрешна душевна потребност.

Инак ежедневието на семейството не се различава от това на средностатистическото у нас. „Помагаме на мама“, твърди Гришо, защото покрай трите деца тя има много ангажименти.

Според момчето няма негови връстници, които никога не са влизали в храма, но „ако има, щях да им кажа да влязат и да почувстват, че не е неприятно да седиш в църквата, а даже ти е хубаво и ти се иска да стоиш и пак да дойдеш другата неделя“. Не е далече от идеята един ден да стане свещеник и да води той службата, да учи хората да бъдат добри.

Посланието на Мартин пък е хората „да не чакат да се разболеят, за да идат на лекар. В медицината има нещо, наречено профилактичен преглед и всеки обяснява как профилактиката е най-добрият начин за лечение на болести. В духовен план, може да се каже, че е по същия начин – да не чакат да ги налегнат проблеми и житейски неволи, за да се обърнат към църквата. Да дойдат на профилактични прегледи. Всяка неделя сутрин от 8 часа, във всички храмове, в цялата страна, в които има служби. Не е задължително да се ходи в един храм“.

Целия разговор можете да чуете в прикачения звуков файл.