Проблемът с децата на икономическите имигранти и в частност със самите икономически имигранти, става все по-болезнен, особено в Централна България и особено в нашата област.
Той посочи, че децата са участвали по свое желание в проекта:
Те попълниха въпросници, в които имаше въпроси за това колко родители са в чужбина, успеха на самите деца, доколко те смятат, че имат бъдеще да се развиват в България и след това с експертите по проекта направихме и подбор на тези 30 деца.
17-годишният Христо Калчев каза, че е научил много от участието си:
Едно от които е къде ни е мястото сред обществото в България. Как можем да променим нашата държава. Как можем да обосновем своя избор, когато има референдум и някакъв избор. Как да се справяме с трудностите също. Показаха ни много решения и че невинаги трябва да се предаваш и трябва да продължаваш напред и да вярваш в себе си.
17-годишната Симона Маринова обясни защо се е включила в заниманията:
Прецених, че този проект може да ме научи как да се справям сама в много трудни ситуации , когато съм без майка ми, която е в чужбина. Научи ме как да оцелявам, как да се справям с трудностите, научи ме на дисциплина и на много интересни неща, свързани с различни сфери.
Свилен Андреев допълни:
Целта беше тези деца да формират една защитена среда, която да им дава възможност да се справят с проблемите, които са натрупани от липсата на постоянно родителско присъствие. Това, което мен ме впечатли, е, че тези деца са изключително затворени, те нямат изградените навици да споделят за своите проблеми, поради простата причини, че те няма към кой да адресират тези проблеми.
Той посочи и каква е целта на днешния форум:
Основната идея на този форум е да се даде началото на политики, които да бъдат приложени на местно ниво и да повлияят в сравнително добра степен върху бъдещето на децата на икономическите имигранти. Да изработи механизми за изграждането на някаква статистика, тъй като все още не се знае колко деца от общия брой са деца на икономически имигранти. Въз основа на тази статистика вече ще бъдат разработени всякакви политики за работа с децата, било то в училищната среда, било то извън училищната среда.
Психологът Христо Монов каза, че държавата няма политика по отношение на тези деца:
Този разказ постави и най-важния проблем, че от години ние нямаме отношение и политика като държава към тези деца, а те са, според едно изследване на УНИЦЕФ от преди почти 5 години, между 220 и 240 хиляди, което ще рече, че всеки четвърти ученик в България има такъв статус – на дете, живеещо без родители.
Според него такова изследване трябва да се прави всяка година.
Тези деца действително имат нужда от закрила. Тези деца дори не сме ги поставили по закон в категорията деца в риск, а това е една думичка трябва ад се измени от Закона за закрила на детето, за да може държавата да изпълни своите функции към тях. А те са в неравностойно положение, тъй като самата наша държава по спецификата на своето развитие е изгонила майките и бащите им навън. Има момента, на пръв поглед много елементарни, примерно едно скарване на улицата или пък някаква емоционална драма юношеска възраст, в които човек трябва се обърне точно към мама и към татко и нито Скайп преди, нито социалните мрежи сега това емоционално-личностно общуване.
Затова поздравявам тези хора от Ловеч, които са започнали тази инициатива. Тя е един добър опит. Какво пречи да го пренесем в цялата страна?
