“Културата на недоверие и всяка култура не е нещо, което се придобива по рождение“, каза в “Нашият ден“ проф. Ана Лулева от Института по етнология и фолклористика към БАН:
“Тя не се наследява, не се предава по кръв, хората се научават как да живеят и какъв да бъде възгледът им за света, включително и това дали да се доверяват по между си и на институциите в своя опит.“
Исторически обхват
“Това, което се опитвах да разбера в моите изследвания в един продължителен период от време в историята на българите, е кога и защо те са се свързвали в отношения на недоверие, имало ли е периоди, в които обратно е преобладавала културата на доверие е преобладавала или е била по-силна.
Изследванията ми обхващат времето от 20-те години на ХХ в. до наши дни, защото такива са етноложките теми, с които съм се занимавала, а покрай тях винаги се е очертавал въпросът за доверието между хората.“
Ранните години на социализма
“Със сигурност не се появява тогава недоверието в обществото, защото имаме свидетелства и самата аз от моите архивни проучвания установих, че още в по-ранни времена хората са имали недоверие към институциите по една или друга причина.
Но що се отнася до близкото минало и нещата, които хората още помнят като своя фамилна памет, действително ранните години на социализма, първото десетилетие, когато има един много масивен терор, без това хората да усещат, че могат да разчитат на справедливостта на държавните институции, тогава много се разрушава социалното доверие. След което нещата се успокояват. Може да се каже, че спомените за ранните социалистически години са много травматични за голяма част от българското общество.“
"Много съм мислила за това защо хората са склонни да повярват на някаква конспиративна теория, но не и да се доверят на това, което ни казва Министерство на здравеопазването. Отново стигаме до темата, че нивото на социално доверие в обществото е критично ниско. Хората трябва да получат много свидетелства от институциите, че могат да им се доверяват, за да се преобърне тази тенденция.
От гледна точка на социалните науки доверието е нещо променливо, то може да намалява, но може и да се укрепва и увеличава, така че бих била склонна да вярвам, че в един момент дори в хода на Covid кризата, хората ще се обърнат с по-голямо доверие към институциите, ако видят насреща адекватни и добре обяснени действия.“
“Недоверието в публичните институции се компенсира в персоналното доверие в уповаването на близки, приятели и роднини, най-тесният семеен кръг. И това действително е една опора, която хората и до ден-днешен имат.“
Темата коментира в “Нашият ден“ и писателят Георги Господинов:
“Културата е усилие, това не е природа, не се предава. Тя е всекидневно усилие. Връщането в миналото може да бъде и убежище, може да бъде и опасно нещо, ако се застоим там или ако се опитаме да се върнем и да останем там като по-уютно време спрямо сегашното. Корените на недоверието стоят назад във времето. И от преди социализма той само усилва, особено тези ранни години, но бих казал и по-късни след 80-те, се усилва състоянието на недоверие.“
Защо е трудно да живеем с миналото?
“Когато след 1989 г. различни слоеве на обществото решиха, че е по-добре сега да гледаме напред, да оставим миналото под килима и нещата, за които не говорим, несъстоялите се разговори рано или късно трябва да се състоят.
Минало, което не е изговорено, не е изтълкувано, с което нямаме общо съгласие, което не може да се отмени, към него сме обречени да се връщаме непрекъснато. Нещо такова се случи след 1989 г. и ние още берем плодовете му.
В момента имаме изследвания върху това минало, имаме анализи, имаме спомени, но общото съгласие на обществото ни е, че това, което е било в миналото, е нещо, за което трябва да се разберем дали искаме то да продължи, дали е добро или не. Това довежда връщането с носталгия към него и до избора на различни черти от него, за които да казваме “Всъщност тук не беше толкова лошо, ето това беше добре“, без да виждаме цялата картина.
В общество, в което културата е по-тънка поради ред исторически и всякакви обстоятелства, това говорене за държавата и институциите като нещо вън от нас, говоренето в трето лице, неизбежно се наслагва. Оттук в България е по-лесното поддаване на фалшиви новини, конспиративни теории, това, което наблюдаваме с процента ваксинации, всичко е свързано с миналото и с периодите, в които сме живели.“
Чуйте разговора в звуковия файл.
