3
Ако сте почитатели на клавирната музика, не може да не сте чували името на американеца Робърт Левин. През октомври той ще отпразнува своята 77-годишнина с продължаваща кариера, изпълнена с постижения и ценно наследство, което ще остави след себе си. Защото проф. Левин е отдал живота си на музиката, открил е за себе си и сега предава на поколенията своите знания за творчеството на Моцарт, на Бах и Бетовен – основната му дейност е свързана с класическата епоха.
Твърди, че още преди да седне на пианото като малък, познава музиката на Моцарт, защото баща му е голям почитател на този композитор и още през 50-те години на миналия век има колекция от над 150 грамофонни плочи, включително и такива на 78 оборота с четири от оперите му. Когато е на 2, родителите му правят запис как малкият Робърт пее ария от „Дон Жуан“. Така че имаме буквално един цял живот, отдаден на Моцарт и неговия гений.
Но животът на проф. Левин и неговият професионален опит също са впечатляващи. Още като гимназист става ученик на прочутата Надя Буланже в Париж. После е студент в Харвард и завършва с научен труд, посветен на недовършените произведения на Моцарт. Като частен ученик изучава както пиано, така и солфеж, контрапункт, композиция и дирижиране. Неслучайно след завършването си е назначен за ръководител на теоретичния отдел на института за музика „Къртис“ във Филаделфия – една от най-реномираните школи в света, след което е и професор по хуманитарни науки в своята алма матер – Харвард, до пенсионирането си.
Но, на практика, проф. Робърт Левин е всепризнат ерудит и особено ценен заради невероятната си дарба да импровизира и допълва добре познатите ни Моцартови творби, както и да изпълнява свои собствени каденци, съвсем в стила на композиторите от класическата епоха. Впечатляващо е също, че е направил собствени версии на Реквиема и Голямата меса в до минор. Пианистът има в колекцията си интеграл Сонатите на Моцарт, записани на фортепианото на виенския класик, което се съхранява в Моцартеума в Залцбург, както и записи на неговите клавирни концерти, осъществени с Академията за старинна музика – Лондон и диригента Ричард Егар.
През месец юни в Цюрих, Швейцария, проф. Левин беше член на журито на конкурса за пианисти „Геза Анда“ 2024, редом до изключителни музиканти като Марта Аргерич, Денеш Варьон, Злата Чочиева, Лука Дьобарг и др. Разбира се, към американския гост всички се отнасяха с огромно уважение заради огромния му опит – а трябва да се има предвид и факта, че в този конкурс има Моцартов полуфинал с оркестър, което си е голямо предизвикателство. Но Робърт Левин се оказа колкото мъдър, толкова и скромен, когато му споделих, че според мен всички го смятат за легенда и са много респектирани от неговото присъствие, а то със сигурност е много мотивиращо. Той сподели:
„За нас, журито, е изключително вдъхновяващо, защото нивото на артистизъм е доста забележително, и това ни вдъхва оптимизъм за бъдещето на нашето изкуство.“
Разговаряхме точно по времето на туровете, в които участниците в конкурса „Геза Анда“ трябваше да изсвирят някой от клавирните концерти на Моцарт, при това има уловка – предварителното задание към тях е да имат в репертоара си два такива, и журито посочва на шестимата полуфиналисти кой от тях ще изпълнят с оркестъра Музикколегиум Винтертур под диригентството на Михаил Плетньов. Стресът не е спестен на младите пианисти – те трябва да са на ниво. А да знаят, че ще ги дирижира маестро Плетньов и ще ги слуша специалист като Левин – това също е стресиращо, вероятно. Как гледа на това харвардският професор?
„Моцарт е съществена фигура в моя артистичен живот – записах всички негови концерти за пиано и всичките му клавирни сонати на неговото собствено пиано. Беше голяма привилегия за мен, че от Моцартеума ми позволиха да го направя.
Аз живея с Моцарт – и с някои други автори, но с него конкретно от много дълго време. Така че имам изградени определени представи за Моцартовия стил и какво прави един прочит близък до езика на Моцарт, в сравнение с други. Но от друга страна, човек трябва да бъде внимателен и съвсем наясно, че това са млади изпълнители, в процес на оформяне на своя артистичен подход, затова трябва да сме толерантни към стиловите различия между тях. Не е въпросът в това да използваме натрупаните знания като нож, с който да ги атакуваме. Много е важно да сме с отворени възприятия към младите и аз се старая да съм такъв.“
Има ли млади пианисти, които Ви харесват с техните интерпретации на Моцарт, попитах Робърт Левин.
„Степента на опитност на кандидатите за свирене с оркестър, както се вижда, е твърде разнопосочна. Вижда се дори от чисто физическото им сценично присъствие. Но ние всички искаме музиката да ни говори, да ни се отправя послание, което да навлиза дълбоко в душата, в сърцата ни, и да ни развълнува чутото. Повече, отколкото да слушаме нещо много елегантно, много излъскано, което обаче няма културна стойност, защото е като някакъв предмет – като календарите за бюро, които си донасяме за спомен отнякъде, когато пътуваме, а после забравяме за тях – не искаме подобна миловидност да бъде критерият ни за Моцартово изпълнение, защото всеки може да свири тази музика изтънчено, но така тя умира – музиката не живее само ако е излъскана, тя живее благодарение на любопитството, на емоционалната отдаденост, на изпълители, които я изучават в дълбочина и разбират какво в нея е толкова забележително и уникално. Това ги прави ентусиазирани по отношение на музиката, която свирят, и те предават своя ентусиазъм на нас. След което всичко се превръща в преживяване, което променя живота, а не просто в приятно прекарване на вечерта.“
Проф. Левин, Вие самият сте били доста млад, когато сте започнали да импровизирате каденци по време на изпълнение на концертите от Моцарт и Бетовен. Откъде Ви дойде това вдъхновение и, бих казала, смелост?
„Важен момент в моя живот беше обучението ми по дирижиране при Ханс Сваровски. Той беше голям педагог и когато обсъждахме Моцартовите концерти, той ми каза: „Ако искаш да ги свириш подобаващо, трябва да импровизираш“. Аз бях напълно шокиран. Бях слушал много изпълнения – на пианисти като Рудолф Серкин, Алфред Брендел, Робер Казадесю, и никой от тях не изпровизираше. Но той настоятелно ми заяви: „Значи просто не си слушал Фридрих Гулда! Аз правих записи на два концерта от Моцарт – иди до магазина за плочи и ги намери, купи си ги, слушай и го имитирай“. Това ми каза Сваровски. Аз намерих плочите в магазин в Ница, където се провеждаше майсторския клас. Купих ги, занесох си ги в Ню Йорк и си ги пуснах на грамофона – така беше в онези времена. И щях да падна от стола – никога не бях чувал нещо подобно. Помислих си: „Дива работа – искам и аз да правя така!“ И от този момент нататък аз се посветих на това да се науча да импровизирам в стила на Моцарт – не исках да ставам джазмен, а както в Холивуд, когато правят исторически филм, дават много пари, за да е всичко според епохата – дрехите, автомобилите, ако има такива… Щом е важно за филмовата индустрия, трябва да е важно и за нас, за начина, по който свирим класическа музика. Така че аз исках, когато импровизирам, ако някой не познава творбата на Моцарт, да си мисли, че това е изцяло негова композиция. Което, разбира се, е много висока летва, много голямо предизвикателство, което се опитвам да постигна вече 60 години.“
Смирено казано от човека, когото всички признават за един от големите майстори, щом стане дума за епохата на виенските класици и по-конкретно – за Моцарт. Попитах го: Не мислите ли, проф. Левин, че доста често всичко зависи от преподавателите – когато те са доминиращи и консервативни, не позволяват на младите тази смелост - да „пренаписват“ класиката със собствени идеи и допълнителни орнаменти, каквито е имало по времето на барока и класиката.
„Трудно е, защото всеки от нас израства под нечие влияние – вярваме, че наследяваме нещо от нашите учители, слушаме записи и концертни изпълнения, и, разбира се, донякъде се съпротивляваме, когато някой свири пиесите по различен начин от този, който ние сме научили. Почти сигурно е, че ще ни се случи. Точно затова трябва да се постараем да сме с отворено съзнание. Аз, например, бях в журито на конкурс в „Джулиард скул“ в Ню Йорк и имаше трима финалисти. Един от тях, млада дама, изсвири до-минорния Концерт за пиано от Моцарт с допълнителни украшения. Тогава един от членовете на журито заяви, че това е неприемливо, просто не може така! А аз му казах: „Напротив, според мен може.“ И не само това – всъщност ние знаем със сигурност, има документи от онова време, че самият Моцарт го е правил – когато една мелодия се повтаря в пиесата, той е добавял украшения. Идеята е ясна – нищо не е същото, когато мине време. И дори когато човек срещне свой познат, често се случва да си каже: „О, боже, колко е остарял!“ А той си мисли същото, защото ние за себе си не го забелязваме, гледаме се в огледалото всеки ден. Същото е с мелодиите в музикалните произведения – когато се повтарят, ние вече мислим за тях по различен начин. Имаме нужда да променяме, да доукрасяваме, да задълбочаваме изразните средства. Но това е най-важното – да украсяваме само ако с това задълбочаваме преживяването на музиката, а не да показваме колко бързи пръсти имаме. Но това е информация от Моцартовото време, с която разполагаме, затова колегата от журито в „Джулиард“ тогава се съгласи и момичето спечели награда. Нещо, което заслужаваше. Вярно е, че в някои страни има по-консервативни разбирания, отколкото в други, но това продължава да предизвиква противоречия.
Аз, например, когато записвах всички сонати на Моцарт, изпълнявах всички повторения, записани в нотите, и в тези повторения направих драстични промени – до голяма степен прекомпозирах произведенията, но с идеята, че ако не познаваш музиката в дълбочина, няма и да разбереш, че съм го направил. Мислех, че музикалните критици, които след това ще пишат рецензии, ще бъдат възмутени. И те, като колегата ми в Ню Йорк, ще кажат, че това е неприемливо, че е вандализъм – как е възможно да се посяга на Моцарт, ужасно! Но всъщност всички харесаха записите ми. Казаха, че музиката е толкова жива, говори на слушателя на разбираем език, показва хумор и ентусиазъм. Определено смятам, че има публика някъде там, която очаква подобно развитие в момент, когато класическата музика е пред огромно предизвикателство – с все по-малко и по-малко подкрепа – да си го кажем направо: Ако не са азиатците, ние сме загинали. Трябва да сме благодарни, че те виждат в класическата музика нещо, което ние явно не оценяваме, което си е наш провал. И ако не сме внимателни, след още едно-две поколения тази музика ще изчезне. Тя няма да бъде запазена, ако само я излъскваме до съвършенство и я свирим по възможно най-перфектния начин, без нито една грешна нота.
Класическата музика ще оцелее само ако тя ни кара да чувстваме това, което трилърите в киното ни карат да чувстваме – нали знаете, като гледаме Хичкок, как настръхваме, защото напрежението е голямо. Никой не би могъл да ме убеди, че Бетовен е по-малко въздействащ от Хичкок. Не го вярвам! Но може би начинът, по който свирим Бетовен, не подчертава добре неговата изключителна несигурност, неговата капризност и постоянна смяна на настроения – вълненията му, гнева му – всичко това трябва да се предава на публиката. И тогава хората ще бъдат привлечени и очаровани от това, което имаме да им кажем. Но не може да стане автоматично.“
Попитах Робърт Левин вижда ли сред младите пианисти, които се състезават в престижния конкурс „Геза Анда“ тази година, такива, които успяват да го убедят в това, което имат да кажат на публиката, и кое качество ще спечели благоволението на журито, според него.
„Аз няма да правя предположения кой на кое място ще завърши в крайното класиране, но вероятно журито, в което всеки от членовете има свое индивидуално виждане за музиката, ще гласува за пианиста, който му говори най-убедително, най-интензивно – с любов и драма. Няма да бъде непременно човекът, който умее да свири най-силно или най-бързо.
Аз обичам да казвам, че да излезеш на сцената и да изсвириш музикална пиеса пред публика си има своите морални измерения. Не става дума за това какво правиш, а защо го правиш и каква е крайната цел. Ако имаш чисто сърце и си безкористен и щедър, този дар, който даваш на хората, ще промени живота им. Но ако всичко, което се опитваш да направиш, е да се изтъкнеш, да покажеш колко си по-силен и по-бърз от останалите – това е просто гимнастика. Винаги ще има някой, който ще пробяга маратона по-бързо от другите, или един отбор ще вкара повече голове, но забавлението не е непременно преживяване, което ще промени живота на хората. Гледаш и се вълнуваш за последните точки в тенис мач, но не е задължително после да искаш да ги гледаш отново, и отново, и това все така да те вълнува. Докато и след две седмици, и след два месеца, след две години и дори след две десетилетия може да искаш да чуеш отново една симфония от Шуберт и тя да те вълнува все така.“
За моя изненада, разговорът ни с проф. Роберт Левин не свърши тук – с неговите мъдри въздействащи думи за преживяването, наречено класическа музика. Когато му благодарих за разговора, той изведнъж се усмихна широко и ми каза:
„Радвам се, че имах възможност да си поговоря с някого от България – аз свирих в зала „България“ през 80-те години, после изнесохме концерти и в Плевен – солов и с камерна музика – и това остави у мен незабравими впечатления, защото хората бяха много сърдечни и толкова щастливи, че някой от „Западния свят“ е дошъл да им посвири. Прекарахме чудесни дни, ядохме „Шопска салата“, пихме сливова – беше чудесно време и още си пазя афиша за моя рецитал. За мен този спомен е много специален и се надявам да имам възможност отново да дойда в България.“
Цялото интервю с проф. Робърт Левин за предаването "Алегро виваче" по "Хоризонт" можете да чуете в звуковия файл.
