Скърбящата майка плаче на кръста, там е синът и – така започва прочутата Стабат Матер, определяна като най-силната средновековна латинска поема.
Палестрина, Стабат Матер
Джовани Пиерлуиджи да Палестрина, както подсказва името му, е роден в градчето Палестрина, тогава, през първата четвърт на ХVІ век – част от папската държава. Според различни източници, Палестрина е роден или през 1515-та, или през 1525-та. Знае се, че е от скромно семейство, но нищо повече. Ясно е обаче, че от дете има силна склонност към музиката – името му е в един запазен и до днес списък на деца-хористи в църквата „Санта Мария Маджоре” в Рим.
Разказва се, че Палестрина, изпратен от родителите си да продава нещо на улицата, си пее песничка, чува го маестрото на църковния хор, веднага го прибира и му осигурява музикално образование. Подобни неща стават по онова време, защото много италиански общини осигуряват добри възможности за момчета с музикални способности. Историята обаче е най-малкото съмнителна, защото се знае, че Палестрина няма особено добър глас за пеене и, независимо, че участва в хорове, то е по други причини, не защото гласът му е някакъв особен брилянт. Така или иначе, около 1540 година Джовани получава добро музикално образование или от двама французи, или от един нидерландец, който има музикално училище в Рим, или от някакъв италианец, чието име фонетично съвпада с това на нидерландеца, не е съвсем ясно.
През 1544-та се връща в родния град като органист и капелмайстор на главната местна църква. През следващите седем години очевидно не прави нещо кой знае какво за отбелязване, освен че се жени щастливо за Лукреция де Гори, с която бързо си раждат няколко деца, а между правенето на деца се усъвършенства и в музиката. Вероятно тогава пише и някои от най-ранните си меси и мотети. През 1551 обаче музикалният му възход е забелязан, пък и се намесват други фактори – Палестрина е поканен за капелмайстор, учител по пеене и диригент на детския хор на тъй наречената Капела Джулия, Юлианската капела, към папската базилика „Свети Петър” в Рим. Три години по-късно той издава и първите си композиции – четири меси за четири гласа и една за пет.
Палестрина, Ecce Sacerdos magnus
Сборникът с меси на Палестрина започва с композицията, озаглавена „Ето един чудесен свещеник”, която слушаме. Това никак не е случайно. Чудесният свещеник, който се има предвид, е самият папа Юлий ІІІ, бивш епископ на Палестрина, съгражданин на композитора, почитател на музиката му и негов покровител. Целият сборник всъщност е посветен на папата. Във всичко това обаче има нещо много повече от лична симпатия и шуро-баджанащина.
Колкото и странно да звучи, но към средата на ХVІ век, в Италия преобладава северно-европейският полифоничен стил и на практика най-прочутите музиканти и композитори са гости от Нидерландия, Франция, Португалия и Испания. В случая папата италианец, който има изключителна склонност към музиката, намира един италианец, който може да композира църковна музика добра поне колкото тази на чужденците, че и отгоре. Затова покровителството му е разбираемо – но то отива по-далеч от нормалното. На следващата година Палестрина, вероятно за да има време да композира, без да му пречат тежките отговорности на капелмайстор, е преназначен за певец в хора на Сикстинската капела. Това става по личната препоръка на папата и за целта се погазват редица стриктни иначе правила.
Палестрина не само не е свещеник, както се изисква, а е женен с деца. И той не само заема длъжността, без да мине през много тежкия иначе изпит, който се полага, но на всичкото отгоре гласът му изобщо не е на нивото на останалите. Месец по-късно обаче папа Юлий ІІІ умира. Наследникът му, Марсел ІІ, който също покровителства Палестрина, умира само 23 дни след понтификата си. Наследява го папа Павел ІV, далеч по-консервативен и стриктен човек. И той харесва Палестрина и неговата музика, но все пак бързо го уволнява от хора на Сикстинската капела, като му дава скромна пенсия. Това предизвиква нервен срив у чувствителния композитор с четири деца.
Той се тръшва в леглото и страда дълбоко, докато папата не го назначава за капелмайстор на базиликата „Сан Джовани ди Латерано”, като му дава заплата, но му запазва и пенсията. Шест години по-късно Палестрина е преназначен в базиликата „Санта Мария Маджоре”, така че има прекрасната възможност да композира, без да нарушава правилата и да бърка гласовете в ангелския хор.
Палестрина, Vestiva i colli, мадригал
В „Санта Мария Маджоре” Палестрина има десет от най-продуктивните си години. През 1571-ва той за втори път е назначен в „Свети Петър” за капелмайстор и изкарва там до края на живота си през 1594. Погледнато отстрани, Джовани Палестрина сякаш води един от най-скучните и затворени животи в света. Той на практика не излиза от Рим, а там пък дните му минават в совалки между църквата и дома, между срещи с разни папи, поне шестима от които се сменят през живота му, и сплетните в църковния хор, между досадни организационни дела и самотно композиране, между грижа за семейството и грижа за музиката.
Ако попитате самия Палестрина обаче, той вероятно ще ви каже, че много би искал всичко около него наистина да е толкова скучно, но не е, ще се оплаче, че животът го мъчи максимално и му пречи да твори. Въпреки това, Джовани Палестрина постига нещо като мечтата за съвършенство в своите творби. Да, наистина, той стеснява силно музикалните граници, в които работи – но пък вътре в тях е блестящ, от него се учат на полифония после Бах и всички останали. А защо не се разгръща нашироко в музикалните си визии? Ами просто е – Палестрина живее и твори по време на Контрареформацията. Това са годините, когато Рим, притиснат от възхода на протестантството в Европа, опитва да се защити, с други думи – там тече процес на нещо като консервативна реформа.
Жив пример са точно делата на папа Павел ІV. Още като кардинал той е сред бащите на Конгрегацията на доктрината за вярата, известната Римска Инквизиция, създател е и на първия „Индекс на забранените книги”. Не е за чудене, че в един момент църковната цензура заплашва да засегне и музиката. Идеята е, че музиката е „замърсена” от светски влияния, а текстът, който от гледна точка на църквата е истински важният елемент, е оставен на втори план и се губи. Основите за музикална реформа, която дори да премахне изцяло мелодията и да превърне църковното песнопение в обикновен речитатив, се поставя още от Трентския събор през 1545, но комисия за това е назначена едва през 63-та.
Двама от кардиналите в комисията обаче са любители на музиката и поставят на Палестрина задача да напише меса, която да е нещо като модел за църковна музика. Той го прави и представя пред комисията прочутата си „Меса за папа Марчело”. Оттам нататък никой дори не помисля повече за музикална цензура, защото какво трябва да премахнеш от истинското вълшебство, за да стане то още по-хубаво.
Палестрина, Меса за папа Марчело
Съвсем разбираемо е, че спасяването на цялата църковна музика от унищожение е важно и изтощително дело. Обратно на предварителните представи, още по-силни удари върху Палестрина обаче нанасят не хората, а самата Съдба. В годините между 1572 и 1580 в Италия няколко пъти вилнее чума и композиторът губи брат си, три от четирите деца и любимата си съпруга. Той, естествено, е разбит - декларира намерение да се оттегли от светския живот и да стане монах.
Бързо променя мнението си обаче, когато среща богатата вдовица Вирджиния Дормули и, макар вече не в първа младост, през 1581 се жени за нея. В следващите години Палестрина се сдобива с отдавна мечтаната финансова независимост. Освен заплатата като капелмайстор, той си докарва и добро състояние от търговията с кожи, която наследява от покойния съпруг на Вирджиния. И как не, след като си урежда да стане официален доставчик на кожи за папския дворец. Добре, де, но пък нито за секунда не изоставя композирането и до края на живота си 13 години по-късно продължава да твори съвършени полифонии. През 1594 го отнася плеврит, без да се интересува, че композиторът има още много какво да сътвори.
От него остават над 300 мотета, 105 меси, 68 офертории, 140 мадригала, най-малко 72 химна и още композиции, които са връх на църковната музика не само в края на ХVІ век, но и досега. Когато погребват Палестрина в катедралата „Свети Петър”, на ковчега му е изписано „Избави ме, Господи”, първите думи от прочутия стих „Избави ме, Господи, от вечната смърт в този страшен ден”. Три хора пеят псалми, но при един ремонт след години тялото на великия композитор Джовани Палестрина е преместено, но изчезва и не се знае къде е – за разлика от душата му, за която се знае къде почива.
Палестрина, Плачът на пророк Йеремия
