В годината 1776 започва истинският път на Гоя като велик художник, макар и с нещо не толкова велико като творби.
Изпълнението на една поръчка за олтара на мадридската църква San Francisco El Grande води до приемането на Гоя за член на Кралската академия на изкуствата, а оттам започва и възходът му като портретист. Отначало портрет си поръчва кралският фаворит Хосе Мониньо, първи граф на Флоридабланка и нещо като премиер-министър при Карлос III. После Гоя се сближава с престолонаследника Дон Луис и живее в къщата му две години, докато го рисува с цялата му челяд. Следват портрети на херцозите на Осуна, като има съмнения, че приятелството му с херцогиня Осуна е далеч по-близко, отколкото с херцога. И така - висшето мадридско общество изведнъж е обзето от Гоя-мания.
Кралят, разбира се, не остава назад и скоро Гоя е назначен за кралски художник, а възходящото развитие по дворцовата стълбица му носи много пари и възможности да се забавлява. Той има широко поле за изява в сферата на забавлението, защото е чревоугодник, любител на хубавото вино, а в писмо до приятел се хвали с новата си карета така, както днес някой би се похвалил с ново „Порше”. На всичкото отгоре известността, добавена към характерното му поведение на мачо, води до там, че в краката на Гоя са вече и жените на цялата испанска аристокрация. Както деликатно се изразява един биограф: Вместо той да ги гони, те го търсят, за да получат от него всичко - ако не всичко, което искат, то поне всичко, което могат.
Лиза Джерард, Creasy Dies
При новия крал Карлос IV Гоя се издига до главен придворен художник. Мнозина намират в портретите му остро сатирични нотки, разпространено е мнението, че той се подиграва на управляващата аристокрация, която е затънала в грехове. Лявата критика и на Изток, и на Запад и досега се радва на подобни твърдения и често ги споделя. Има обаче и разумни гласове, които казват, че в своите портрети Гоя е по-скоро реалист, отколкото сатирик.
По повод например на голямото платно „Карлос IV Испански и неговата фамилия” често се цитира един цветист критически образ – че изобразеното от Гоя кралско семейство прилича на бакалска фамилия, спечелила голямата награда от лотарията. Разумът обаче припомня – да, точно този крал и кралица едва ли някога биха спечелили конкурс за красота, но в случая те просто не са разкрасени, а са нарисувани правдиво. И още нещо разумно – кралят и кралицата може да са грозни, но не са глупави, така че Гоя надали би могъл години наред да им се подиграва открито, а те да продължават да го харесват, да го отрупват с привилегии и да му плащат щедри хонорари. Да, във Века на Просвещението, при това с крал, който минава за реформатор и дори за своеобразен либерал, вероятно талантът може да си позволи кое-що. Но не всичко. Не и открита подигравка. Така че призивът ми е да не си измисляме несъществуващи бунтове на гениите срещу статуквото. Както, впрочем, и да внимаваме с любовта на гениите към съществуващите бунтове, защото патосът им подвежда, както става ясно от развитията в живота на художника през следващите години.
Сам Гоя, както и много други либерални испанци, отначало симпатизира например на Френската революция. Дори след като Наполеон завладява Испания и слага на трона големия си брат Жозеф, Гоя, заедно с още триста благородни фамилии, без особени притеснения се заклева във вярност и запазва поста си на придворен художник. И запазва поста си, дори когато се води тъй наречената Полуостровна война от 1808-1814 година. Обаче отрезвяването идва, щом художникът с очите си вижда ужасите на войната, сътворени както от испанските герильоси, тоест, партизани, които се бият за независимост срещу французите, така и от френските революционни войници, ожесточили сърцата си срещу бунтуващите се испанци. „Ужасите на войната” – точно така е озаглавен един от кошмарните графични цикли на Франсиско Гоя, в който главни герои са смъртта и разрушението.
Лиза Джерард, Магнитна сянка
Преди да стигнем до времето на войната обаче, има още няколко значими ужаса в живота на Франсиско Гоя, без които не можем да схванем нарастващата му склонност към самоизолация, мизантропия и най-черен песимизъм. Първо, за около 30 години брак, независимо от постоянните му забавления с други жени, Гоя и съпругата му Хосефа имат много деца - около 20, от които едва 5 се раждат живи, а едва едно пък от тях изобщо оцелява. Сигурен съм, че на такава поредица човешката психика наистина трудно издържа, дори в онези времена, когато детската смърт не е рядко явление.
Друг черен знак се появява след Френската революция и нейните изстъпления, когато дворът в Мадрид загърбва либералните тенденции и заживява в страх и подозрения. Започват гонения и арести, в които изгарят приятели на Гоя от просвещенските кръгове. Самият той, макар да не е пряко засегнат, през 1790-та все пак е изпратен във Валенсия „да подиша морски въздух”. Сравнително бързо обаче страховете на двора се разсейват, поне донякъде, а в настъпилото облекчение се възстановяват поръчките както за гоблени, така и за портрети. Но съвсем скоро Гоя е застигнат и от нова беда, която вече наистина с бързи стъпки го отвежда към тъмната страна. В края на 1792-ра художникът е в Севиля и започва да страда от главоболие, виене на свят, шум в ушите, проблеми със зрението и пареза на дясната ръка. След това се появяват депресии, халюцинации, делириум и силна загуба на тегло.
Гоя пише за състоянието си на своя приятел Себастиан Мартинес от Кадис, а онзи му отговаря, че нищо чудно вина за това да има неговата poca cabeza, малка глава - с което намеква за възможността причината да е венерическо заболяване, резултат от неговия хаотичен сексуален живот. Така или иначе, въпреки че в следващите месеци донякъде се възстановява, Гоя остава напълно глух, до края на дните си страда от силни депресии и вече се заглежда не само в сладките плодове, но и в горчивите корени на живота.
Хенри Уйлямс и Лиза Джерард, Краят
Според едната съвременна версия за заболяването на Франсиско Гоя, то трябва да се припише на обичайния заподозрян по онова време – сифилиса, вероятно получен още в доста ранна възраст. Към това задължително се добавя, че обичайното дългосрочно лечение на проблема с живак също допринася за разбитите нерви. Само че, оказва се, сифилисът не може да обясни всички описани симптоми едновременно.
Втората възможност според изследователите е паралелно с венерическото заболяване, Гоя да е страдал от атеросклероза. Обсъжда се също възможността проблемите да идват от хронично отравяне с олово. По онова време големи количества олово се съдържат в пигментите, от които художниците сами си правят боите, особено отровни са бялото и жълтото заради техния минерален произход.
Така или иначе, след 46-та си година Гоя живее с тежки физически и психически проблеми. Обаче пък, тъй като е изключително силен характер, той успява да се справи и да доживее до 82. Предполага се, че някъде през 1793, вече след като се възстановява от този първи, най-тежък удар на болестта си, Гоя се запознава с херцогиня Алба, жената, която, както смятат мнозина, е героиня в две от най-прочутите му платна – „Голата Маха” и „Облечената Маха”.
Ние, хората май някак сме свикнали със заглавията на тези картини и не се замисляме за значението им. Мнозина смятат просто, че Маха е името на изобразената жена, а други - че е нещо типично испанско, но какво точно, трудно е да се каже. Всъщност Махо и Маха по онова време са наричани момчета и момичета – най-често от Мадрид и предимно от ниските обществени прослойки, които се отличават със свой жаргон, норми на поведение и облекло. Махизмът в Испания е обществен феномен, подобен, да речем, на дендизма във Великобритания, битничеството и хипи-културата в САЩ. В България имаме нещо подобно със зозите и суингите от средата на ХХ век. Махо и Маха се обличат и държат много предизвикателно, падат си по пищните традиционни испански костюми, близки до костюмите на бикоборците или танцьорите на фламенко. Така те се разграничават рязко от френския стил, който господства сред висшите класи и дори понякога се впускат в улични битки с разни пофренчени типове.
Тези колоритни създания, разбираемо, привличат вниманието не само на Гоя, а и на цялата испанска аристокрация, част от нея с удоволствие се държи и облича като тях, за да се освободи от правилата и да се забавлява. И това е един от възможните отговори на нелесния въпрос – защо ако двете прочути картини на Гоя изобразяват херцогиня Алба, една от най-красивите и най-богатите жени по онова време в Европа, тя все пак е представена като Маха.
Лиза Джерард, Царството на здрача, Заслепен
