Единствената история е за любовта

Един от най-добрите съвременни писатели Джулиан Барнс (1946) е възпитаник на Оксфорд. Може би най-известното му произведение е „Папагалът на Флобер“, а политическата му сатира за процеса срещу бивш комунистически лидер „Бодливо свинче“ е написана след посещението му в България, малко след падането на режима на Тодор Живков и излиза на български преди да е публикувана на английски. У нас са отпечатани също „История на света в 10 ½ глави“, „Лимони на масата“, „Артър и Джордж“, „Няма нищо страшно“, „Пулс“, „Предчувствие за край“, „Нива на живот“, „Шумът на времето“. Писал е под псевдоним криминални романи, превежда от френски език. Носител е на „Букър“ и други престижни награди за литература. Кавалер  на френския Орден за литература и изкуство. Джулиан Барнс е литературен критик, пише и есеистика. Живее в Лондон.
Последната му книга на български език в превод на Надежда Розова е романът „Единствената история“ – разказ за любовната връзка между млад студент на 19 години и омъжена жена на 48, които се срещат в местния тенис клуб. От бунт срещу еснафското общество, любовта им се превръща в драма и разпадът е неизбежен. Единствената история за Барнс е историята за любовта и за добро или лошо, всеки от нас има по една такава история. Книгата вълнува и заради интимния тон, в който е написана, но не само. Джулиан Барнс е изключителен разказвач и майстор на динамичния стил, а сарказмът и самоиронията често надделяват над меланхолните нотки: „Времето, мястото, социалната среда? Не съм сигурен доколко важни са те в любовните истории. Може би са играели роля в класическите произведения, където има борба между любовта и дълга, любовта и религията, любовта и семейството, любовта и държавата. Тази история обаче не е такава. И все пак, ако настоявате. Времето: преди повече от петдесет години. Мястото: на около двайсет и пет километра южно от Лондон. Средата: кварталът на борсовите посредници, така го наричаха – не че съм срещал борсов посредник през годините, докато живеех там. Самостоятелни къщи, някои с видими тъмни греди, някои изцяло тухлени. Живи плетове от лигуструм, лаврови храсти и бук. Пътища с канавки, все още ненакърнени от жълти разделителни линии и паркоместа за обитателите. Беше време, когато можеше да отидеш с колата си до Лондон и да паркираш почти навсякъде.“