Актрисата Цветана Манева: Работата на театъра е апостолска, мисията му - да просвещава

• play
• pause
• stop
• mute
• unmute
• max volume

00:00 / 00:00

• ''Нощен Хоризонт'' 29.09.2018

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Актрисата Цветана Манева - емблема на българския театър и кино гостува в поредицата "Магията на театъра" на предаването "Нощен Хоризонт".

Тя е дете на известния пловдивски актьор Георги Манев. Като съвсем малка се е уплашила от една постановка с вещици, но скоро усеща сладостта от това да си в залата, да се усамотиш и да насочиш цялото си внимание в онова, което става на сцената. И до днес така гледа театър. Всеотдайно.

Във ВИТИЗ не я приемат веднага, защото е имала проблеми с изговора на „р” и „л”. Изкарва една година в отдела за чанти в завода за обувки в Пловдив и продължава подготовката си за кандидатстването в театралната академия. На следващата година влиза в класа на Моис Бениеш, който ѝ дава първите уроци за етика в професията. Но нейният голям учител в професията е режисьорът Любен Гройс. "Всичко, което съм, съм го научила от него" – споделя Цветана Манева. Много от нейните „звездни” роли са в постановки на Любен Гройс: Жулиета, Нора, Албена, Медея, в Шекспировата комедия „Двамата веронци”, в пиесите на Константин Илиев, в „Двама на люлката” ... Той изисква от нея да открие проблема на героинята, който да стане и нейн, и така да разкрие начина на мислене, говорене и действие на образа. Това е „здравият код”, който ѝ завещава Любен Гройс.

Пълен провал е дебютната ѝ роля в пиесата „Дон Карлос” в Пловдивския театър. С кринолиновия костюм се е чувствала като „станиолова топка” на сцената и от напрежението дори ѝ потича кръв от носа. С времето и след срещата й с Любен Гройс нещата се променят. До днес Цветана Манева е особено взискателна към работата си и на първо място към себе си. Направо е безкомпрописна към всичко, което прави на сцената.

Едно сериозно премеждие преживява актрисата по време на спектакъла „Уестсайдска история” в театъра в Пловдив. В представлението героинята се обесва, и така се стичат обстоятелствата, че Цветана наистина за малко да се обеси. Колегите реагират навреме и я свалят от въжето. Изнасят я извън сцената. Тя е в несвяс, но след време се оправя и дори представлението продължава.

При представянето в чужбина на филма „Последната дума” с Цветана Манева, актрисата прави силно впечатление на американски екип, който я кани на дългосрочен договор за продукцията „Джеймс Бонд” в Холивуд. Това обаче става през 70-те години, когато времената са „особени” и такъв договор не се подписва. Актрисата обаче не съжалява. Това е част от нейната философия за живота. Тя е възпитана от майка католичка, която я е научила, че гневът и отчаянието са грях. Не съжалява за нищо в живота. Дори и за това, че в един момент, когато в София иска да напусне театър „Сълза и смях” и подава документи до всички театри – никъде не я приемат. Като по заповед. Затова пък избира през 1990 години да напусне „Сълза и смях” и излиза на свободна практика. Така е и до днес. И се чувства независима. Има възможност за избор. А тя е особено взискателна към всичко, свързано с професията.

Повече от 20 години актрисата е преподавател в Нов български университет в департамент „Театър”. И е почетен професор. Преподава работа върху сценичен текст, поведение пред камера и микрофон и работи със студентите върху откъсите от литературни и театрални произведения. "Тя е строг, но справедлив преподавател", както сподели една от нейните студентки. Цветана Манева иска да научи младите хора да вярват в себе си, да са близо до човешките добродетели и да харесват себе си, защото "как ще те харесат в залата, ако ти не харесваш себе си". Отговорност на професията е да отговаряш на очакванията на зрителите.

Според Цветана Манева българският театър днес се развива така, както всички останали сфери в обществото у нас. Все пак времето налага една друга рефлексия и по-различни взаимоотношения между творци и публика. Отдавна вече са създадени нови трупи и сдружения, които имат свои търсения – любопитни и интересни. Къде успешни, къде не толкова. Но не трябва да се забравя,че театърът не е само за забава за зрителите. И тя искрено се надява, че българският театър ще съхрани своята просветителска мисия.