Гавраил Гавраилов: От Атон донасяш по себе си праха на историята

В последното си пътуване до Атон той се включва за първи път в празнична процесия по изнасянето на иконата на Св. Георги Зографски от храма до параклиса, посветен на тази икона. Събитието се случва два пъти годишно и предизвиква интереса на множество туристи и поклонници:

"Докосвайки се до нея, усещайки тежестта й, впускайки се в тази голяма групова енергия, те стават съпричастни към този акт на сътворение - отново и отново на нашата вяра, а всъщност монасите на Атон правят нещо много естествено и много просто за тях самите. Всеки ден те се молят за всички нас, които сме тук, в света, както те се изразяват. И тази молба е свързана с тяхното ежедневие и е свързано със спасението на всички души - на техните души и на нашите души по някакъв начин."

Голяма част от българите, които посещават Атон, като цяло не са вярващи – в степента, в която вярват руснаците или сърбите, или гърците, казва още Гавраилов, за когото вярата е процес, пътуване към себе си.

На Атон времето има свой собствен план, нещата не зависят от теб и обикновено се нареждат по начин, по който трябва да се наредят и и ставаш част от този процес, разказва той. По думите му, разликата между нашия истеричен живот тук и простичкия живот на Атон може да се долови, ако човек се движи пеша между отделните манастири, с раница на гърба, както правят поклонниците:

"Обикновено поклонниците са с едни големи раници. Те са много прашни, защото там има пътища и пътеки, които са със страшно много прах - там обикновено е сухо времето. И благодарение на този прах, който се вдига около теб, ти разбираш всъщност какво се случва с теб, когато отиваш на място като Атон. Защото в големия град тук също има много прах, но този прах е генериран от нашият съвременен начин на живот, докато там - това е прахът на историята. Ти вървиш по пътеки, където са минавали Паисий, минавали са атонските старци, имаш възможност да се докоснеш до някои от тях - все още живи, които пребивават в някоя от малките келии около столицата Карея. И всичко това, целият този процес на съпричастност, на участие в ежедневният живот на Атон, по някакъв начин те кара да се чувстваш част от едно глобално цяло и наистина тази прах, която ти натрупваш по дрехите, в раницата, в обувките, ти я носиш в света и светът става малко по-добър, носиш прах от Атон в тази изключително замърсена среда, пълна с прах в големият град."

По-аскетично настроените монаси на Атон смятат съня за вид предателство, вид бягство от тяхната молитва и спят малко или не спят в поредица от дни, достигайки до мистично състояние, отбелязва още Гавраилов и допълва, че там тишината на моменти те смазва, защото не очакваш да е толкова тихо. 

Сградите са изградени с големи общи пространства, но рядко се мяркат хора, освен на големи празници. И въпреки нелепото съчетание „селфи и Атон“, все повече хора се снимат в разрез със забраната да се снима по тези места, става ясно от думите на Гавраилов:

"Явно този процес на обезсмисляне на образите по някакъв начин е необратим. Може би единственото спасение е продължаващият стремеж на някои от монасите на Атон да пазят своите образи. Все още сред тях има монаси, които изграждат образите по канон, тоест, те рисуват сакралните образи, докато спазват строг пост и молитва. Сблъсъкът на съвременната цивилизация със сблъсъка на канона за изграждането на образа, олицетворяван в стенописи, икони и всякакви други изображения от сакрален характер, веднага бие на очи - в сравнение с тези безсмислени килобайти, мегабайти и всякакви други електронни потоци от безмислена информация, която ние създаваме  ежедневно в името на това да изглеждаме по интересни."

Най-силната камбана на Атон е голямата камбана в руския манастир „Св. Пантелеймон“, обяснява Гавраил Гавраилов. Когато тя удари, звукът отеква на около 20 километра от манастира. 

"За мен беше много интересно да чуя камбаната в малката келия "Достойно ест" - там, където е станало чудото с иконата "Достойно ест" по времето, когато двама български монах и послушник на име Гавраил са служили в тази малка келия преди повече от хиляда години. Когато ние пристигнахме там, монахът Теодосий, който в момента се грижи за "Аксион ести" сподели, че е загубил ключа за параклиса и не можем да влезем да се поклоним там, на място, където е станало чудото. С нас вървеше едно куче. Това куче взе да души в един ъгъл на двора, намери и донесе ключа. И всъщност ние, благодарение на това куче, което ни следваше нас като поклонници по пътя, намерихме ключа, той успя да отвори и дори удари камбаната и така влезнахме."