Визуалният артист Франсиско Босолети преобрази пространство, свързано с Вапцаров

Франсиско работи в Италия, а не в родната Аржентина. С негови стенописи се гордеят Буенос Айрес, Мексико Сити, Монтевидео, Берлин, Неапол, Торино, Барселона, Валенсия, Саламанка, Белград…

Получава куп покани от различни места, затова внимателно подбира проектите, по които работи. И… така стига до Вапцаров.

Всичко започва от една мечта - на Катя Зографова, литературен историк и директор на къщата музей на Никола Вапцаров в София. Недалеч от НДК се намира музеят на Вапцаров, който съществува вече половин век, а повечето хора, прекосяващи това оживено градско пространство, дори не подозират за това, мотивира се тя.

„Написах във Фейсбук: „Имам си една мечта“… създаде се едно малко общество от хора, които смятат, че за Вапцаров трябва да се мисли модерно, като за градски човек, за човек, свързан с една визия за бъдещето и като един недостатъчно прочетен поет.“

Йордан Радичков – внук е един от съмишлениците на Катя Зографова. които застават зад идеята освен Вапцаров и улица „Ангел Кънчев“ №37, на която той живее в края на живота си, да получи нов прочит.

За къщата на Вапцаров канят Франсиско Босолети. „Млад, но вече световноизвестен визуален артист. България трябва да се гордее, че той дойде, за да преобрази и да стане част от това смислено и красиво преображение на града“, споделя Катя Зографова.

Аржентинският артист изследва местата, на които рисува

„Възможността да опозная ново място, нова култура – с работа като моята имаш този шанс, който не е присъщ за останалите професии. С всяко пътуване чувствам, че израствам, особено ако мога да си сътруднича с местните. Когато получа предложение, си казвам: „За това място не знам много и това е добре“. Започвам да чета, да събирам информация. Мисля, че това е начинът, по който се уча“, разказва Босолети в специално интервю за БНР.

“Тук историята се е променила много за твърде кратко време, ако говорим за периода след Втората световна война до днес. Това не ми се струва нормално. Ако се върнем още по-назад във времето, тук сме по средата на света, от тук са преминали различни народи. Това място свърза два големи континента“, отбелязва визуалният артист в предаването „Хоризонт до обед“.

Преди да започне да рисува, организаторите му дават две стихотворения на Вапцаров - „Вяра“ и „Прощално“. Тях интрепретира в стенописа си. Казва, че иска да открои човешкото у поета.

Вапцаров е едновременно силен и раним

„В поезията си той е „гол“, когато говори за себе си и за живота си. Опитах се да видя това. Той показва, че е силен, но в същото време показва и дълбоката си ранимост. Не в лошия смисъл на думата, а в напълно човечния смисъл на дълбоката чувствителност. Вдъхнових се с изображението си да говоря за човек, който представлява две противоположности. От една страна е силен, за да следва идеала си до самия край, от друга ни показва малките детайли от личния си свят.“

Това ли харесва Франсиско в човешката природа - че сме крехки, раними, „чупливи“? Неотдавна той е открил изложба в Германия под това мото.

„Да, харесва ми да наблюдавам тази част от нас - как понякога се опитваме да не показваме тази своя страна на останалите. Обикновено да си раним се смята за нещо лошо, но това не е така. Ако знаеш какво те прави чувствителен, тогава всъщност си по-силен. Опитвам се да черпя вдъхновение от това състояние. Например обичам да обръщам повече внимание на религиите. Не заради самите тях, а заради това, в което хората вярват, и това, което правят заради вярата си.“

Крум от близкия магазин оценява това, което вижда с напредъка на дните. „Контраст за центъра на София. Рядко се виждат такива неща.“

В пекарната е Стефка, която много харесва работата на Франсиско. Тя смята, че с подобни инициативи хората ще обръщат повече внимание на изкуството и историята. „И смятам да има все повече такива картини, независимо на кой от авторите – български, чуждестранни. Като идея е страхотно.“

Самият Франсиско няма точен отговор в какво вярва и дали то се доближава до стихотворението „Вяра“ на Вапцаров. Оставя се изцяло на настоящето и проектите, над които работи.

Пътувайки, се пристрастяваш към света

„Не мисля за себе си, наистина. Всеки път мисля за работата. С възможността да пътуваш се пристрастяваш към света. Това е интересното за мен. Докато работя над този проект, мисля и за следващия. И това не е работа, това просто е моят живот. В този момент с толкова много работа нямам време да осмисля в какво вярвам или какво точно правя - дали е правилно или не, дали не си пропилявам живота или не. Оставям се да ми въздействат различните култури.“

Въздействат му и големите майстори, от които се учи. Едно от местата, на което рисува Франсиско, е църквата „Пио Монте дела Мизерикордия“ в Неапол, където можете да се насладите и на Караваджо.

Кое е по-вдъхновяващо за младия художник -  да улови емоцията на мига или тази на вечността в големите образци на изкуството?

Дори да не разбираш напълно нарисуваното, можеш да го почувстваш

„Не мога да ги разделя в различни категории, защото - ако говорим за изкуство и естетика, наистина ме привлича класиката - ренесансът и барокът. Както и религиозното изкуство, защото е създадено, за да накара хората да вярват повече. Харесва ми как различните религии създават тази естетика, за да повлияят на хората по-силно, да ги привлекат. Но когато говорим за естетиката на моето изкуство, то това, което търся във всяка работа, се променя. Често е опитът да предам чувства, да правя изображения, които не са много ясни, дори да създам заблуждение, това е част от техниката ми. Дори да не разбираш нарисуваното напълно, може да почувстваш нещо. Може би като погледнеш работата ми, ще се натъжиш. Опитвам се да те накарам да чувстваш. Затова е изкуството. Ако не носи емоция, си е просто рисунка или реклама. Така че вдъхновението има различни източници. Вдъхновявам се от всяко пътуване. След всяко се връщам в студиото си с нови идеи. Става въпрос за чувствата на хората, какво правят и защо го правят.“

Техниката на Босолети наподобява фотографските позитиви и негативи  

Техниката на Франсиско най-лесно можете да си представите, ако се замислите за позитивните и негативните изображения във фотографията, където разликите в цветовете и осветеността носят допълнителен смисъл. Не е нова, но Франсиско се захваща с нея покрай конкретен проект в Италия…

„… в който се опитахме да говорим за нещата, които съществуват, но не виждаме. Реших да направя рисунка, която хората биха могли да подминат. Направих изображение в негатив, смесвайки боята с текстурата на стената - беше сякаш стената е много мръсна. Но си я имаше и рисунката. Беше на лице на бездомник, защото проектът беше свързан с тази тема. Хората минаваха и даже не разбираха, че там има нещо нарисувано. Но когато местните започнаха да обясняват на останалите, всички видяха рисунката. От нещо скрито тази стена стана нещо, което всички искаха да видят. Оттогава в работата си внасям доза заблуда, вкарвам елементи, които не са толкова видими. Трябва да се постараеш да ги видиш. Например в работата на стената тук виждаш всичко, но има нещо грешно. Сенките и светлината не падат там, където би трябвало. Така си помагам да създам чувствата, които искам да предам на другите. От онази рисунка в Италия до днес се е променило много, но запазих тази идея - да не ти е лесно да видиш изображението.“

Защото сме пренаситени от образи. И защото да виждаш все още не значи, че разбираш.