Пътешественикът Иван Панкев: Да пътуваш означава да разбереш по-добре себе си

• play
• pause
• stop
• mute
• unmute
• max volume

00:00 / 00:00

• Интервю на Станислава Пирчева с Иван Панкев в предаването ''Нощен хоризонт''

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Прави филми за непознатите планини. Извървял е Ликийския път, изминал е пеша над 600 километра в Нова Зеландия и е пропътувал 2 500 км с товарни лодки по Амазонка. Посрещал е изгреви в Сахара и е стъпил на крайчеца на света - в Ушуая... За да разкаже впечатления от различни кътчета на Земята Иван Панкев гостува на предаването "Нощен хоризонт".  

Родом е от Пазарджик. Завършил е езикова гимназия в града, след това Техническия университет. Работил е известно време като програмист, преди да закрият българския офис на фирмата, в която бил нает.

Започнал да пътешества преди седем години. „Винаги съм имал тази страст към пътешествията, но тогава се престраших да го направя – нищо не ме спираше“, разказа Иван пред "Хоризонт".

Винаги мисля за завръщането 

„Изпитвам вътрешна потребност да посещавам нови места за мен – били те в България или в чужбина. Колкото са по-далечни, ми е по-интересно, но нито за момент не съм си помислял да не се върна в България. Дори напротив – колкото по-дълго ме няма, повече ми липсва.“

Колкото повече обикаля, толкова повече точки си слага на gps-а за бъдещи посещения. Казва, че се очертават все повече пътешествия.

Първоначално започва с преходи в родните планини – с приятели, а след това и сам, да прави все по-големи преходи и с все повече багаж. Днес казва, че с опита се трупа и увереност, че можеш да се справиш.

През върхове и пустини

Най-трудният му връх до момента е Казбек, в Грузия, малко над 5 хиляди метра. „Там си е ледник. На тази височина ходиш по ледник. Хвана ни страшна буря там. Същия ден там загина един руски турист, беше ударен от мълния. Там е доста по-сурово.“

Изкачил е най-високия връх в Северна Африка - в Мароко. Нощта в пустинята нарича едно от най-магичните си преживявания. „Залезът, изгревът на следващата сутрин – като се изкачиш на някоя дюна и видиш това море от пясък, се чувстваш толкова незначителен и в същото време толкова чудесно.“

Най-тежките преходи, които е правил, са били в Андите в Боливия, тъй като там няма никаква инфраструктура – няма хижи и пътеки. Движил се по описани в книга маршрути. „Нямаш изход – или стигаш крайната точка на маршрута, който е една седмица ходене, или трябва да се върнеш обратно. Нямаш опция. Нямаш места, откъдето да си купуваш храна.“

Научил се е да пътува нискобюджетно. В повечето случаи пътува на стоп и спи в палатка, което хем намалява разходите, хем се превръща в лесен начин да срещнеш местни хора и да ги опознаеш.

Има си сайт, в който пише кратки статии за пътешествията си. „Някой ден може би и книга ще стане.“

Най-дългото му пътешествие било до Иран и обратно на автостоп, с автобус до Истанбул като отправна точка. „Беше 141 дни, почти пет месеца, само с раница. Иран донякъде ме разочарова като природа, но бях очарован от населението, тъй като източното гостоприемство си е съвсем живо там. Постоянно  ме спираха на улицата – да ме почерпят чай, да ми кажат „Здрасти“.

Казва, че където и да отиде, ако се задържи повече в дадена страна, много бързо "хваща" основните неща на езика. Така например когато били в Южна Америка със съпругата му, ги мислели за бразилци, защото се научили добре да общуват на испански.

„В Турция се оправях на турски, в Иран – на фарси, в Армения, Грузия, Азербайджан – на руски. Какъвто се наложи.“

Обиколил е всички балкански страни. „Куриозни ситуации винаги има. Когато се опитахме да пресечем от Сърбия в Косово на средата на един път, пред един фургон изскочи един митничар и каза: „Дайте сега 50 евро тука, че минахте, без да спрете на знак Stop. Така и не ни взе 50 евро. После се оказа, че това била официалната граница…“

Към най-големия град на Земята без сухопътна връзка

Имал мечта да отиде до Сирия. В годината на Арабската пролет в Мароко, Алжир и Тунис, бил убеден, че нищо няма да се случи в Сирия, но размириците започнали и сменил посоката към Ливан, за което не съжалява. 

Прекарал е 70 дни на стоп из Аржентина, Чили, Парагвай, Уругвай. Южна Америка била детската му мечта. Затова се върнал там втори път и пътувал почти 20 дни по Амазонка – почти 2 500 км с местни товарни лодки. Така се озовал в най-големия град на Земята - в Перу, до който няма сухопътна връзка и можеш да стигнеш само по вода и въздух. От там потеглил към Еквадор в претъпкан кораб. 

„Спяхме на хамаци. Толкова беше пренаселено, че по някое време имаше местен, който спеше под моя хамак и ме беше страх да не му стъпя на главата, когато слизам.“

На Слоуп Пойнт – най-южната точка на Южния остров на Нова Зеландия