2019: Година на социални борби в Латинска Америка

• play
• pause
• stop
• mute
• unmute
• max volume

00:00 / 00:00

• Годишен обзор на Константин Мравов за събитията в Латинска Америка

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Социалните борби бяха определящи за годината в Латинска Америка - от Каракас до Сантяго жителите на континента поискаха по-добър живот. Гневът имаше разнообразни измерения, стигащи и до феминистките борби в Чили, създали химна „Насилник на пътя“. Разочарованите от политическата корупция, престъпността, бедността и различните видове неравенства латиноамериканци обаче се намират в средата и на геополитически съревнования, които наред с променливата харизма на политическите лидери ще направляват настоящето и бъдещето на континента.

Гуайдо срещу Мадуро

Председателят на венецуелския парламент Хуан Гуайдо се самопровъзгласи за държавен глава в края на януари. В началото на 2019 Николас Мадуро положи нова клетва като президент след избори, в които опозицията не участва и не призна. Случайно или не, минути след клетвата на Гуайдо, Съединените щати излязоха с подготвена позиция, признаваща опозиционера за временен президент. В следващите дни ги последваха регионални съюзници като Бразилия и Колумбия, и отвъдокеански, като Европейския съюз и България. 

Президентът на Венецуела Николас Мадуро (вляво) и опозиционният лидер Хуан Гуайдо.

Масова миграция

Към момента на клетвата на Гуайдо над 2 милиона венецуелци бяха избягали най-вече към съседни страни. Причините - тежка икономическа криза, гарнирана с видима корупция в социалистическия държавен апарат на чавистите и високи нива на битова престъпност. Емигриралите нараснаха до 4,5 милиона души през годината. Ситуацията, която властите на Мадуро отдаваха най-вече на ниските цени на петрола, още преди 3 години беше довела до парламентарно мнозинство на опозицията и последвала остра институционална битка.

Координацията в действията през януари обаче показа и отношението на Тръмп, заменило сравнителната дипломатичност при Обама. Нарастващите икономически санкции срещу властите на Мадуро прекратиха досегашното положение, в което американски компании си купуваха от държавния петрол на гласовитите антиимпериалисти в Каракас. От друга страна зад Мадуро твърдо застанаха Русия и Китай, придобили силни позиции във Венецуела - страната с най-големите залежи на „черно злато“ и питейна вода в света. Поради тази или друга причина и въпреки някои заплахи от страна на американския президент и подчинените му, САЩ не изпратиха военни във Венецуела. 

Насред вътрешен и геополитически конфликт ежедневната ситуация за венецуелците продължи да бъде тежка. Към рекордната инфлация и липсата на стоки, тази година прибави чести проблеми с електрическото захранване, които Мадуро отдаде на високотехнологична атака на Съединените щати.

Гуайдо беше подкрепян от стотици хиляди свои привърженици, често влизащи в битки със силите за сигурност по улиците на Венецуела, но пред също толкова големи митинги, с по-празнична атмосфера, говореше и Мадуро.

По-важното - през цялата бурна година наследникът на Чавес запази реалната държавна власт чрез подкрепата на армията, полицията и гражданските „колективос“, някои от които паравоенни. На 30 април Хуан Гуайдо обяви, че има подкрепата на военните, показвайки се до въоръжени лица, преминали на негова страна. Още в следващите часове това се оказа блъф, като униформените застанаха на пътя на протестиращите привърженици на опозицията.

Пред „Хоризонт“ посланикът на властите на Мадуро в България Ориета Капони определи ситуацията така:

Ориета Капони, посланик на Венецуела в България

„Във всички революционни процеси по света винаги е имало предатели. Става въпрос за малка група полковници от армията и разузнаването. Действията на тези хора винаги са провокирани от САЩ чрез долари. Тези пари, които използват САЩ, в голямата си част са на народа на Венецуела. Защото понастоящем правителството на Венецуела има 30 милиарда долара, блокирани в международни банки“.

Официалният представител на Гуайдо у нас Естефания Мелендес ѝ отговори:

„Това е познатата реторика на режима, с която прикриват катастрофата във Венецуела през последните 20 г. САЩ са най-голямата демокрация и това са лъжи“.

Лятото донесе преговори под европейска егида между представители на Гуайдо и Мадуро, които в крайна сметка се провалиха. Към момента опозицията продължава да зове за протести срещу т.нар. узурпаторски режим, но така и не спечели достатъчно подкрепата от обикновените венецуелци, независимо от разочарованието им. Веднъж заради неясните си планове за бъдещето, включващи частична или пълна приватизация на петролни залежи и социални услуги, както и влизане на изгонения от Чавес Международен валутен фонд. Втори път, защото предвид режима Пунто-Фихо, предшествал чавизма, във Венецуела и други страни на континента никой не вярва достатъчно на лоялни на САЩ политици. 

Бразилският Тръмп

Начело на най-голямата страна в Латинска Америка обаче застана човек, оприличаван на Тръмп - новият бразилски президент Жаир Болсонаро.

Болсонаро, определян като крайнодесен, е известен с противоречиви изказвания във възхвала на военната диктатура, управлявала до 80-те, както и с прояви на расизъм и женомразство. Бразилците го избраха като силната личност, обещала безкомпромисно отношение към два от символите на страната - политическа корупция и наркопрестъпността във фавелите.

Жаир Болсонаро на среща с Доналд Тръмп

Неволи за Моралес

Краят на социализма, поне на този етап, сякаш дойде и в съседна Боливия, с оставката на дългогодишния президент Ево Моралес.

Така харизматичният индианец и бивш кока фермер Моралес напусна в посока Мексико, след като за разлика от Мадуро, беше изоставен от армията и полицията. Въоръжените сили застанаха на страната на протестиращите, излезли по улиците заради съмнения за манипулации при преизбирането на Моралес още на първи тур през октомври.

Той определи случилото се като дирижиран от САЩ преврат. Сенаторката Янине Анес сбъдна мечтата на Хуан Гуайдо и стана временен държавен глава на Боливия с ясната задача да организира нови президентски избори.

Но заедно с изборите Анес промени и геополитическата ориентация на страната, като призна временната власт на Гуайдо във Венецуела. Наред с това привърженици на Моралес, облагодетелствани от икономическия растеж и намаляването на бедността през 14-те години на управлението му, замениха противниците му по улиците. В крайна сметка над 30 души загинаха в различни сблъсъци, включително след като полицията нападна погребална процесия. Моралес поведе медийна битка срещу новата власт от Мексико, а впоследствие и от Аржентина, където получи убежище. 

Така през 2019 година Тръмп спечели съюзници в Бразилия и Боливия, но в бурния ѝ край негови приятели в региона се оказаха в беда. В Чили всичко започна със студентски протест срещу впоследствие отменено увеличение в цената на метрото в Сантяго.

Вълнения в Чили

Демонстрациите се разраснаха до общ протест срещу управлението на консерватора-милиардер Себастиан Пинера и неолибералните политики, започнали още преди 40 години при подкрепения от ЦРУ режим на Аугусто Пиночет. Приватизацията в обществени услуги като транспорта, образованието, здравеопазването и пенсиите в крайна сметка ги направи недостъпни за много чилийци, а рекордният за района икономически растеж облагодетелства най-вече богатите.

Въпреки недоволството и обвиненията срещу армията и полицията в убийства на протестиращи, Пинера реши да е лице на промяната.

Освен в Чили, протести със социални искания постепенно завладяха Еквадор и Колумбия, а Аржентина замени консервативния президент Маурисио Макри с перониста Алберто Фернандес, подкрепян от добре познатата Кристина Киршнер, този път в ролята на вицепрезидент.

Вицепрезидентката на Аржентина Кристина Киршнер и държавният глава Алберто Фернандес.