Без „остполитиката“ на Вили Бранд Европа нямаше да е днешната

„Тези дни разглеждах снимки от разрушения по време на войната Берлин и си спомних, че Вили Бранд всъщност се връща в този сравнен със земята град. На 10-ти ноември 1989 година прелетяхме с него над Берлин на борда на малък самолет. Стената беше паднала, и успях да видя в очите му, колко щастлив беше, че вижда осъществена една своя съкровена мечта“.

Това каза в интервю за БНР Клаус-Хенинг Розен, дългогодишен личен политически секретар на канцлера на Западна Германия Вили Бранд.

На 7 декември 1970 година Вили Бранд, отдавна завърнал се от изгнание по време на Втората световна война и от година канцлер, полага венец пред Варшавското гето. И коленичи. Пада на колене пред жертвите на нацизма, сведен, молещ се. Една библейска сцена, както я описват тогава чуждестранните журналисти, велик жест на покаяние.

Този момент се превръща в символ на „остполитик“, политиката за сближаване с Източна Европа. Толкова революционна за времето си, колкото днес трудно можем да си представим.

Бившият германски канцлер и дългогодишен председател на Социалдемократическата партия оставя дълбока следа в историята на Европа.

В програмна реч при полагането на клетва като канцлер през октомври 1969 година, 25 години след края на войната, Бранд очертава политиката на правителството. С акцент Европа:

„Уважаеми г-н председател, уважаеми дами и господа, решени сме да отстояваме сигурността на Федерална република Германия (…) и сплотеността на германската нация, (…) да запазим мира, да дадем своя принос към европейския мирен ред, (…) и да развием нашата страна така, че да й осигурим достойно място в утрешния свят

20 години след възраждането си, нашата демокрация доказа способността си да се променя и с това издържа изпита на историята. (...) Това се забеляза и отвъд пределите на страната и помогна на нашата държава да спечели доверието на останалия свят. (...) Политическите формации, които от близо 100 години се борят за демокрацията в Германия, (...) защитиха я с цената на тежки жертви и я построиха отново, не поставят под никакво съмнение върховенството на парламентарната демокрация“.

„Още в годините на изгнание в Швеция Вили Бранд разсъждава върху бъдещето на Европа. Още тогава той е убеден, че Европа никога повече няма да е същата, но и че нацистите няма да победят. Когато се завръща в Берлин, градът вече е разделен. Вили Бранд става свидетел на въстанието през 1953 година и основната мисъл, която го вълнува е, как може да помогне на разделения германски народ“, каза Клаус-Хенинг Розен за предаването „Събота 150“ и продължи:.

„Напрежението между двете Германия трябваше някак да спадне. Беше ясно, че нова Европа не можеше да се гради без Германия, заобикаляйки я. А за Вили Бранд беше ясно, че не може да има изолирано решение само за Германия, а то трябва да се търси в съгласие с цяла Европа“.

За големия визионер Вили Бранд и политическото му наследство Весела Владкова разговаря с шефа на политическия му кабинет Клаус-Хенинг Розен.

- Пред 1970 година Вили Бранд подписва в Москва т.нар. „Московски договор“ - първия от „източните договори“ на Западна Германия. В Кремъл той предава на Леонид Брежнев писмо за обединението на Германия, а година по-късно четирите сили, победителки във войната, се договарят за статута на разделен Берлин.

- Това беше за времето си съвършено нов подход, който Вили Бранд наложи първо като външен министър в голямата коалиция, а след това и като канцлер.

- Израз на този нов подход без съмнение е визитата на Вили Бранд във Варшава, когато коленичи пред Варшавското гето. Социологическа анкета след това показва, че германците са силно разделени във възприятието си на този жест: 41 процента смятат, че жестът е приемлив, 48 процента - че е прекален. Изминали са само 25 години от края на войната.

- Като близък сътрудник на Вили Бранд винаги съм се пазел от лични въпроси. Но тогава все пак го попитах, защо е коленичил пред Варшавското гето. Отговорът му беше, че го е решил спонтанно. Много ми харесва коментарът на един журналист от тогава: Вили Бранд се покая за нещо, което не е сторил, и от името на онези, които са го сторили.

Клаус-Хенинг Розен продължава разказа си, връщайки ни назад във времето, за да обясни, защо политиката на Бранд за отваряне към Източна Европа толкова силно разделя тогавашна Западна Германия.

„Цялата източна политика се възприемаше трудно и не безрезервно. От днешна гледна точка парламентарните битки около ратификацията на договорите с Москва и Варшава са много тъжен факт. А в същото време Вили Бранд получи Нобеловата награда за мир заради отварянето на Западна Германия на изток. Между другото, новината дойде по време на дебат в Бундестага. И когато председателят я прочете в залата, всички депутати станаха на крака и аплодираха, само депутатите от тогава опозиционния Християндемократически съюз останаха безмълвни по местата си. Толкова е тъжно! А всички знаем, че без „остполитиката“ на Вили Бранд днес нямаше да сме там, където сме.

Един от най-трудните въпроси за решаване беше границата с Полша. Вили Бранд тогава каза, че не можеш да се откажеш от нещо, което не притежаваш. Става дума за бившите немски територии, които Съветският съюз предава на Полша. Затова признаването на границата по линията на реките Одер и Ниса е точка първа в договора с Варшава.

Става дума и за близо 12 милиона германци, прогонени от тези територии, които за опозиционния тогава Християндемократически съюз са не на последно място и избиратели. Много важни за ХДС избиратели. Естествено, още тогава беше наивно да се смята, че тези територии някога ще се върнат“.

От дистанцията на времето, днешна Германия дължи на Вили Бранд връщането на доверието на световните сили и връщането ѝ на световната политическа сцена“.

Клаус-Хенинг Розен обаче допълва:

„Да не забравяме, че и предишното правителство на Конрад Аденауер има заслуги за това. Особено за помиряването с Франция. Това е изцяло заслуга на Аденауер. Защото враждата с Франция, т.е. със Запада, хвърляше не по-малка сянка върху политиката на Германия, както враждата със Съветския съюз и източните ни съседи. Или с други думи - вече бяха поставени основите на новата външна политика на Германия и възприемането ни като партньори.

Всъщност Вили Бранд продължи на Изток това, което Аденауер беше успял да постигне на Запад. Разликата е в морала - Бранд нямаше политическа причина да отвори Германия на Изток, а го чувстваше като свое задължение по убеждение. Аденауер беше прагматичен, а Бранд - емоционален“.

- Често се цитира мъчителната смърт на един източногермански младеж на Берлинската стена като събитието, отключило убеждението у Вили Бранд, че Берлин не може да остане разделен. А за да постигне тази цел, трябва да стопли отношенията със Съветския съюз и Източния блок. И го постига. А дали днес има визионери в политиката като Вили Бранд?

- Нека цитирам Юлиус Лебер, немски политик и един от най-известните борци в съпротивата срещу Хитлер, загинал в един от концентрационните лагери. „Само хаосът ражда лидери“, казва той. А канцлерът Хелмут Шмид, известен с цинизма си, в добрия смисъл на думата, разбира се, казваше: „Който има визии, трябва да посети психиатър“.

Но ако се върнем в днешно време, във времето на коронакризата, мога да спомена италианския премиер Джузепе Конте, който изведнъж успя да се наложи като лидер в една държава, която меко казано се намираше в хаос.

Дълго време виждахме Макрон като новия лидер на Европа, но не мисля, че ще успее да се превърне във визионер. Винаги сме се надявали, че визионерите ще дойдат от скандинавските държави, но и там не ги виждам. Така че май трябва да изчакаме.

Може в този смисъл някой да спомене г-жа Меркел, която се радва на голяма популярност, но в момента тя ми изглежда уморена. Освен това тя е прагматик и у нея не виждам онази концептуалност, която Вили Бранд развива още на млади години. Той винаги първо се усамотяваше, сядаше на писалището, мислеше и пишеше, вместо да разпраща прессъобщения. Първо мислеше, свързваше нещата, и след това действаше. Това отличаваше Вили Бранд.

Цялото интервю може да чуете от звуковия файл.