Станислав Памукчиев и неговата терапия срещу самота

Изолацията изостря болезнената чувствителност към себе си, разговаряш повече със себе си. Когато си притиснат отвън, екзистенциалното напрежение се качва и размислите ти не са особено щастливи, сподели творецът в интервю за предаването "Нощен хоризонт".

„Нахлуват едни такива есхатологични предчувствия, изплуват едни сенки, атавистични, човек става по-чувствителен и по-тревожен. Особено когато е в малко по-напреднали години, предизвикват се някакви нива на равносметка. Когато си лишен от активно настояще, отнето ти е активното живеене в момента, започваш да превърташ лентата на живота и да заставаш в тази позиция – какво беше, какво се случи, как съм бил в това. Започваш да откриваш опорни точки в собствената си биография. А за художника всичкото това започва да минава и през образи.“

Образите в изложбата са част от тази интроспекция и равносметка. „Рисуването ставаше почти автоматично. Нещо като терапия срещу самота. В този разговор със себе си, този монолог и диалог с големия свят минава през създаването на образи.“

В самота човек става чувствителен към собствената си биография. Екзистенциалната жега разбутва неща, които са престояли някъде „дълбоко долу“ и те започват „да изскачат, да се разхождат нагоре-надолу“ и това е добре за и без друго тревожното съзнание на твореца, който се занимава със смисъла на живота и на изкуството, смята Памукчиев.

Рисунките в изложбата имат три посоки, които ги разделят на три цикъла. Единият се фокусира върху сетивно-чувственото и копнежа към другия. Вторият се спира върху пътя на човека. „Голямата тема – човекът, разположен между раждането и смъртта, между своята телесност и метафоричния хоризонт на едни по-високи духовни измерения, болезненото усилие за провиждането на смисъла, за провиждането на пътя.“ В третия цикъл изплува темата за свещеното. Станислав Памукчиев признава, че тези рисунки не са били правени за изложба и за публика.

„По време на Страстната седмица излязоха едни рисунки, които тънко се подпират на евангелските текстове. Метафизичните усещания, предчувствия взеха да намират по-конкретни очертания през историята на Спасителя – от рождеството през кръщението, цяла серия направих по притчата за добрия пастир, предчувствието за разпятието, за възнесението и възкресението. Аз съм много предпазлив към посягането към тези най-свещени, най-високи теми. Опази Боже, много се страхувам от един наивен духовен реализъм. Има много клишета и направо рецидиви, които се опитват да нарисуват Бога и там катастрофираме като опити – да намерим образ на нещо, което е много трудно определимо.“

Рамките на творбите също носят свои кодове според това от кой цикъл е рисунката. Самите рисунки са правени върху детски скицник и при откъсването им в краищата е останала назъбената от телта хартия. Експонирането в галерията е на тематични възли.

„Художникът се изразява през материята. Има тази трагична участ да материализира емоционална и духовна плът, което е много рисково. Трябва да намери образ на безобразното. В това е и драмата на художника. /…/ Проблемът за формата и за материята е най-важната част от тоя занаят, от инструментариума, с който разполагаме. /…/ Има едни чисто пластически метафори, пластически идиоми, които емоционално атакуват зрителя и той разкодира, разбира енергията на това, което му се представя. Без да чете образи като литература, а го атакува чисто сетивно- емоционално, през зрението“, разказва преподавателят.