Зоран Станоевич: Сърбия вече не е онази страна от 2000 година

Последваха години на кървава раздяла между републиките, всяка търсеща своята независимост.

Милошевич, когото в чужбина започнаха да наричат „сатрапа“ на Балканите, здраво държеше властта и се радваше на подкрепата на сърбите въпреки кръвопролитията. Разривите в държавата продължаваха. След словенците, хърватите и бошняците през 1998-а година албанците в Косово също започнаха въоръжена съпротива. Преговорите с международно посредничество се провалиха и НАТО предприе въздушна операция срещу тогавашна Югославия. След 78 дни на бомбардировки и реалната възможност за сухопътна операция от страна на Алианса срещу Белград Милошевич се съгласи да отстъпи управлението на Косово на силите KFOR/ КФОР под командването на НАТО.

Годините на постоянни военни конфликти доведоха не само до човешки жертви сред сърбите, но и до срив на икономиката и изолация от околния свят. Сърбите вече не искаха Милошевич. Така се стигна до президентските избори на 24 септември 2000 година, които спечели един от водачите на обединената опозиция Воислав Кощуница.

Милошевич обаче отказа да приеме поражението си. Така започна поредица от митинги на Демократичната опозиция на Сърбия, на които всеки ден се стичаха все повече и повече хора, които настояваха гласът им да бъде зачетен. Сърбите почувстваха силата си и не искаха вече да се връщат назад. Показателни бяха думите на друг лидер на опозицията - Зоран Джинджич, произнесени на един от митингите.

Слободане, спаси Сърбия, като се убиеш!

Така се стигна до 5 октомври, когато огромно множество се струпа в центъра на Белград. Хората бяха дошли от цяла Сърбия. Над половин милион души.

Полицията се опита да ги разгони. Хвърли гранати със сълзотворен газ. Хората кихаха и кашляха, опитваха се да се дръпнат от облаците газ. Отзад обаче напираха други демонстранти. Множеството обкръжи сградата на парламента, пощата и телевизията, на практика беше окупиран целият център на сръбската столица. Изпратени бяха специални части. Те обаче отказаха да стрелят срещу съгражданите си. Водачите на опозицията се опасяваха, че Милошевич може да изпрати армията срещу хората. Танковете обаче така и не дойдоха. И множеството почувства силата си. Сградата на Скупщината беше опустошена и запалена, както и сградата на националната телевизия. Властта се пречупи.

Във вечерните часове от терасата на парламента гражданите бяха приветствани от новия президент на Съюзна република Югославия Воислав Кощуница. На следващия ден Слободан Милошевич призна изборното си поражение и му честити.

Сърбия пое по нов път.

Сега, 20 години след събитията на 5 октомври 2000 година, Демократичната опозиция на Сърбия не съществува, Кощуница е в политическа пенсия, реформаторът Джинджич беше убит през март 2003г., докато беше премиер на Сърбия, Милошевич почина през 2006-а в затвора в Хага. Съдебният процес за военни престъпления срещу него така и не завърши. Едновремешните участници във властта на Милошевич обаче отново заемат най-важните постове в страната. Тогавашният министър на информацията Александър Вучич е президент, бившият изтъкнат член на Югославска левица Александър Вулин е министър на отбраната, говорителят на Социалистическата партия на Сърбия Ивица Дачич е министър на външните работи.

Сръбският журналист Зоран Станоевич е очевидец на станалото преди две десетилетия в Белград. В предаването „Събота 150“ той сподели:

„Аз съм журналист и на 5 октомври бях на улицата. Намирах се пред парламента – Скупщината, в момента, когато събралото се там множество се опита да нахлуе в сградата. Един невероятен миг! От полицията пуснаха сълзотворен газ. Започнаха да изтласкват хората настрани, към църквата „Свети Марко“. Поне аз бях в тази част от тълпата, която беше избутана в тази посока. Реших, че с протеста е свършено, както и при всички останали случаи досега и че отново нищо няма да се промени. Заобиколих от другата страна на площада. Оказа се, че не всички демонстранти са изтласкани. Напротив. Някои вече се бяха добрали до входа на Скупщината и напираха да влязат. Полицията просто не успя да се справи с всички. Множеството беше огромно - стотици хиляди хора. Оказа се, че този път протестът премина граница, която досега не беше успявал. И тогава разбрах - с Милошевич е свършено.

Протестът само пред парламента ли беше?

И околните улици, целия център на Белград. Обсадена беше и сградата на държавната телевизия. Там също се беше събрало огромно множество. Започнаха да пристигат и специални части. В един момент обаче се оказа, че те не се опитват да разгонят демонстрантите. Напротив, присъединиха се към тях. И това беше краят.

Оттогава минаха 20 години. Каква е оценката ви сега за случилото се тогава? Имаше ли смисъл? Постигна ли Сърбия това, което хората искаха тогава?

Както и всички граждани на Сърбия, така и аз очаквах много повече. Уверен съм обаче, че и всеки гражданин на България е очаквал много повече от влизането в Европейския съюз. Очаквахме, че ще живеем като в Западна Европа, само да променим нещо у нас. Оказа се, че не е така. Политическата промяна не беше достатъчна.

Какво все пак е положителното, постигнато за тези 20 години?

Сърбия вече не е онази страна от 2000 година - не е изолирана, не влиза във въоръжени конфликти със съседите си, не воюва с НАТО. Освен това сега страната е стабилна и икономически, и финансово.

А какво не беше постигнато?

По-високо равнище на демокрация. Особено що се отнася до свободата на медиите. А и корупцията продължава да бъде доста сериозна. Това са неща, с които Сърбия трябва да се пребори. Въпросът е обаче дали ще бъде в състояние да го направи някога.

Защо се получава така?

Бих казал - защото във всеки един от тези недостатъци се намира по нещо добро за всеки един от нас. Демокрацията е нещо хубаво, но понякога ни е по-удобно да си решаваме проблемите с други средства. Същото е и с корупцията. Понякога е по-добре, ако познавам някого, който познава някого, който може да ми свърши работа при възникването на някакъв проблем. И така се отклоняваме от предвидения от закона път. И в крайна сметка се стига до резултата, който е налице сега.

И какво трябва да се направи?

За да променим обществото в значителна степен, трябва първо да променим себе си. Например, ако трябва да се носят маски, както е сега, то маските трябва да се носят навсякъде, където това е задължително. А не някой да се прави на интересен и да си казва - е, точно тука може и без маска. На мен ли ще ми казват какво да правя?! Докато има хора, които все по-добре от другите знаят и не спазват правилата, ще живеем, без да се спазва редът.

Интервюто със Зоран Станоевич можете да чуете в звуковия файл.