Чуждо влияние засилва скептицизма на Балканите спрямо Запада

„Управлявам държава с две азбуки, три езика, четири религии и пет националности, които живеят в шест републики, заобиколени са от седем съседи и съжителстват с осем малцинства“. Думите са на Йосип Броз Тито, бившия лидер на Югославия, която днес заедно с Албания наричаме Западни Балкани. 

Каква е опасността от антизападното влияние върху Западните Балкани. 

В предаването „Събота 150“ люксембургският политолог и историк проф. Флориан Биибер, който ръководи центъра за изследване на Югоизточна Европа в Грац, заяви: 

Тъй като това влияние е дифузно, е много трудно да се каже колко е голямо. Често това влияние идва отвътре, имам предвид, че в страните от Западните Балкани отдавна има вътрешно скептично отношение към Запада, каквото и да разбираме под „Запад“. Освен това говорим и за антизападни настроения, подклаждани отвън, на първо място от Русия, индиректно от Китай и до известна степен от Турция. Това чуждо влияние всъщност засилва съществуващия в региона скептицизъм спрямо Запада.

Каква роля играе религията?

Ролята на религията е в две посоки. Първата е, че най-широко разпространената религия в региона - православието, е относително консервативна. Това води до скептичното отношение към принципи и ценности, които изповядва ЕС като например толерантността спрямо хомосексуалните хора.

Вторият аспект е, че ролята на Русия може особено добре да се проследи през културното влияние. И тук свързващото звено е православието. Влиянието на Русия е ефективно само там, където православието е силно. Но в същото време, за разлика от Сърбия или населените със сърби райони в другите бивши югославски републики, това не важи толкова категорично за Република Северна Македония.

Религията е мост, казвате, но по него сякаш минават Русия и Турция, но не и Китай, който също е един от факторите, когато говорим за антизападното влияние върху Западните Балкани. А пандемията показа как Китай може да превърне дори коронавируса в политика. Спомняме си как в Сърбия приветстваха китайската помощ от маски и други медицински стоки в началото на пандемията. Защо този жест бе така добре приет в Сърбия?

Защото политическият елит прие помощта по този начин и наложи това възприемане в обществото. Сръбският президент, който е нещо като по-лошото копие на Тито, винаги се е опитвал да търси съюзници във всички посоки, за да може да използва тези отношения, когато му се наложи.

През последната година той се опита да замести Русия с Китай, макар това да не е съвсем точно. Нека кажа така - Китай придоби много по-голямо значение в Сърбия за сметка на Русия. Днес не Русия, а по-скоро Китай е противовесът на Запада в Сърбия. Освен това Китай е значително по-добър в пиара. По време на първата вълна на пандемията Пекин беше много по-видим в Сърбия, отколкото ЕС. Но пак казвам - без подкрепа на това отношение отвътре, от местния политически елит, влиянието на Китай не би могло да е толкова силно.

Говорите за политическия елит. А какво мислят хората?

Много е различно. От една страна хората си казват, ето, световните сили в лицето на Китай ни помагат. Повечето хора смятат, че тази помощ е много по-голяма, отколкото е в действителност. Да не забравяме, че тази „помощ“ в по-голямата си част са кредити, които трябва да се връщат и които крият известен икономически риск. А и на Балканите винаги е битувало убеждението, че вниманието на „големите” означава равнопоставеност. А това не винаги е така.

В същото време има хора, които са притеснени, защото виждат авторитарни тенденции в поведението на властта. И се притесняват, че чрез сключването на непрозрачни сделки влиянието на Китай и на други държави засилват тези авторитарни тенденции. И не на последно място има хора, които са притеснени от китайските инвестиции, които не зачитат например мерките за опазване на климата и не се придържат към екологичните стандарти, които важат в ЕС. Макар Западните Балкани да не са част от Евросъюза.

Вижда ли ЕС проблем в това развитие на нещата? И иска ли все още да интегрира Западните Балкани или тази тема продължава да е трудна?

Трудно е да се каже. От една страна смятам, че Западът не е сляп за този процес, макар в миналото да е виждал проблема във влиянието на Русия. Сега вече в проблем се превръща Китай. Председателят на Европейската комисия Фон дер Лайен беше много ясна в една своя реч, посветена на разширяването, когато предупреди, че Западните Балкани не бива да се превръщат в междинна спирка по „пътя на коприната“ и трябва да станат част от ЕС.

Но дали ще последват конкретни стъпки, е трудно да преценя. ЕС все пак се опитва да противодейства на атрактивните финансови предложения на Китай. Но в същото време за Брюксел е много трудно да се противопостави на непрозрачните сделки с Китай. Именно тук ЕС според мен не е достатъчно последователен и критичен към политическия елит на Западните Балкани. Не на последно място от страх да не отблъсне тези държави.

В същото време Европейската комисия заяви съвсем ясно, че антиевропейското говорене на Западните Балкани е проблем. Това е записано например в доклада за напредъка на Сърбия. Очевидно и в Брюксел са чули коментара на сръбския президент Александър Вучич, когато в Белград пристигна китайският самолет с маски, че европейската солидарност е само на думи. Положителното за мен е, че ЕС вижда, но и изговаря този проблем, вместо да го игнорира, както често е било в миналото.

Когато говорим за Вучич, той очевидно е представител на един нов вид политици в Европа и света, които са прегърнали популизма и водят консервативна, изолационистка политика. Това дълготрайна тенденция ли е, с която трябва да свикваме?

Наблюдаваме този обрат вече десетина години, при това в целия свят. Включително и в развити демокрации, каквито са Съединените щати, а там президент е Доналд Тръмп. Същото наблюдаваме и в млади демокрации като Турция. Много ясно изразено е присъствието на този нов вид политици на Балканите. Вучич е типичен пример за популизъм, придружен от умишленото суспендиране на демократичните принципи и ясно изразена нетърпимост спрямо опозицията.

Този тип управници възприемат себе си за монополисти върху представителството на народа. Този тип управление се характеризира с неформални механизми на упражняване на власт. Ако останем на Балканите и вземем примера със Сърбия - там президентът превишава правомощията си, които му дава Конституцията. Те не са толкова широки, колкото на практика.

Тази комбинация от популизъм и авторитарни стремежи на един неформален управник според мен няма да просъществува дълго, защото носи в себе си известна нестабилност. Все пак тези политици трябва да се явяват на избори и съществува риск да не бъдат преизбрани. За да не допуснат това да се случи, би трябвало да манипулират непрестанно демократичните институции, което не може да продължи безкрайно. Така че за мен тези лидери са временно предизвикателство и изпитание за демокрацията. Но особено в онези държави, в които институциите са слаби, този етап може да остави тежки негативни последици.

Галионската фигура на този тип управници без съмнение е Доналд Тръмп. Сега той слиза от сцената, макар вероятно само временно. Каква американската политика на Балканите очаквате и какво наследство оставя Доналд Тръмп в региона?

По ирония на съдбата изборите в Съединените щати няма да окажат чак толкова голямо влияние върху външната политика на Балканите. Знаем, че Америка пое ангажимента на посредник в преговорите между Сърбия и Косово, но въпреки бомбастичните заявки резултатите са много скромни.

Тръмп като американски президент отслаби значението на ЕС на Западните Балкани. Крещящ пример за това, разбира се, е посредничеството в спора между Сърбия и Косово. Но същото важи и за разширяването на ЕС, просто защото Тръмп спомогна за това мултилатерализмът да бъде изтикан в ъгъла. Тръмп подкопа политиката, която стъпва на ценности.