Български гмуркач с истории за тюлени колкото канапета, водни змии от Мозамбик, войната в Ирак и Морган Фрийман

Когато около 30 стотинки не стигат за билет за кино и животът ти се преобръща. Точно така започва историята на Стефан:

„Това, че не ми достигнаха парите, всъщност доведе до свързването ми с Клуба по подводно ориентиране в София и от там нататък нещата тръгнаха от само себе си. Попаднах на много симпатични хора. Първото нещо, което разбрах, когато се потопих под вода, е, че човек печели веднага едно измерение, защото изпада в безтегловност. Особено ако е добре подготвен технически, а случаят беше такъв, защото бях попаднал на много добър инструктор. И изведнъж, за броени минути разбираш, че това спускане няма да приключи бързо и ето – продължава още.”

А какво се случва с измерението на страха?

„Много хора ме питат за страха, но страх няма. Той е измислен от хората. Освен това той има много измерения. Страхът е и уморителен, защото сърцето се свива и то с мъка изпраща кръв към крайниците и мозъка. Например, ако се страхуваш какво ще се случи в даден момент, е едно, а ако се страхуваш какво ще се случи след време вследствие на някакви действия, които си извършил, тогава вече е по-лошо. Имах „навъртени” 200-300 километра плуване в морето, преди да започна да плувам под вода. И страхът изчезва. Ако си добре подготвен технически и физически, страхът изчезва при подводните спускания, защото изведнъж организмът попада в една много благотворна ситуация – дишаме въздух под налягане, равно на околното, при което кислородът се обогатява и мозъкът работи по-активно. Човек става изведнъж по-спокоен.”

Как изглежда светът в подобно ситуация?

„Човек се чувства повече на мястото си. Впечатленията се усилват, чувството за собствените възможности се усилва. Но това е малко опасно, ако не си подготвен добре технически и ако нямаш опит. След като попаднах в спорта пък разбрах, че там нещата са категорични и се плува на границата на предела на възможностите. Хората не знаят какво представлява нашият спорт. Това е военна, приложна дисциплина. Какво представлява подводното ориентиране? Това е бързо и точно придвижване под вода, човек трябва да стигне до определена цел. Няма да преувелича ако кажа, че за това се тренира няколко хиляди километра в почти непрогледни води. След това вече всичко друго ти е все едно.”

Стефан Тодоров-Водния е част от българския отбор – европейски шампион в Италия в тази дисциплина, както и 12 пъти първенец на България.

„Бях попаднал в среда, където имах добра възможност за подготовка и освен това огромно желание.”

А кога той прибавя камера към оборудването си?

„Това също стана случайно. Едно състезание в Созопол се отмени заради лошо време и заедно с моя треньор Георги Милчев бяхме на пристанището, защото ни беше скучно и нямаше какво да правим, докато дойде корабчето за Бургас, откъдето трябваше да хванем влака за София. Към мен се приближи един много симпатичен човек с мустаци, българин, директор на продукция – Никола Гълъбов, и ми каза, че снимат немски филм и им трябва дубльор каскадьор. Операторът беше германец и попитах защо. Отговорът беше: защото няма подготвени хора. И така тръгнах по този път. Явих се на конкурс, но аз вече изучавах фотография. Далеко-далеко пред себе си виждах някога да имам подводна камера, но това всъщност се случи много бързо. Явих се на един конкурс, назначиха ме за асистент оператор и на шестия месец в ръцете ми попадна подводен бокс с камера  и започнах да снимам. Колегите ми много ме подкрепиха по това време. С един много хубав и модерен подводен бокс от Швейцария мога да кажа, че обиколих света, снимайки в различни морета и океани на 35-милиметрова лента. За една секунда под водата и за снимка минават два долара през камерата. Това е скъпо начинание, което сега не можем да си позволим, но и не е необходимо с разработването на новите технологии.”

Близки срещи с тюлен монах в Алжир

„Имаше много силен шум от вълните и аз не съм чул неговия плясък, просто го видях. Имах голямо желание да се срещна с тюлен още в България, ходих в северните райони около Шабла, Каварна и търсихме по пещерите тюлени, но не намерихме. В един момент БНТ снимаше поредица от филми по света, посветени на географски особености, и аз попаднах в тази продукция. Една от задачите беше да търсим тюлена монах по алжирския бряг. Оказа се, че той живеел на един малък остров. Беше далеч от брега, но аз тръгнах, което не беше много разумно, но желанието ме теглеше и не можех да се откажа от такова приключение. Стигнах, започнах да обикалям, но не го видях и дори малко си отдъхнах, защото човек не знае какво може да се случи. Изведнъж той изскочи срещу мен. Беше голям колкото канапе. Тогава плувахме с бутилките в ръцете си и тя се оказа един вид оръжие в случая. А камерата в ръцете ми ми послужи като щит. Той се въртеше около мен, но не можех да изплувам нагоре, защото прибоят беше много силен и щеше да ме убие. Изгубих го от поглед, но след това видях, че се връща. Нямаше агресия, защото видя, че си отивам. После разбрах, че е имал малки. След като гледах записа, осъзнах, че случката е продължила дълго, но докато се случваше не усетих кога е минало времето.”

Стефан допълва, че опасностите под водата преминават мигновено и често не оставят следи в съзнанието, както и че много често те са предизвикани от човешка грешка и неразумни постъпки.

„Веднъж видях как ме ухапа змия в Мозамбик. А ме бяха предупредили да не се допирам до коралите, първо, за да не ги чупя, и второ, защото те са дом на много опасни неща – змии, баракуди и т. н. За да имам по-точен кадър обаче в един момент застанах на колене и видях как змията ме ухапа по дясното коляно. За щастие аз имах наколенка и тя не можа да я пробие. Моят треньор ми каза: „Всички злополуки под водата се планират на сушата". Голям риск представлява влизането в потънали кораби, защото там човек винаги може да се закачи за нещо, да предизвика разрушаване на някои части от кораба. Опасни са и язовирите, защото там има много мощни изненадващи течения.”

Стефан Тодоров-Водния е автор и на филма „Спомен за делфините”, където уловът на делфини в Черно море някога се описва като война. Разкриват се и други опасности, с които човекът е навредил на морето повече, отколкото може да предполага, а именно – тралирането. То представлява пускане от корабите на тралове на дъното при улов на дънна риба, като така всички микроорганизми, които поддържат живота на морето, стават на прах. А това не може да се възстанови десетки и стотици години, казва Стефан, който има стаж и в медиите:

„Документалното студио, в което работих, фалира. Опитах се да бъда конкуренция на „Анимъл Планет” и „Дискавъри”, с които съм работил и съм много щастлив от този факт, но те владеят света, а аз не можех да остана без работа и се насочих към телевизията. Там разбрах израза „мелачка за месо”. Но по някакъв начин спортът явно ме е подготвил за това, защото ми стана страшно интересно, въпреки че тогава бях на 50 години.”

Телевизионната журналистика го отвежда и до горещи точки като Ирак:

„Там война нямаше. Имаше бомбардировки. В нощта на бомбардировките пътувах за Сирия. Хората бяха страшно изнервени. На военни действия там аз не съм попадал. Минаха от там едни хора и завоюваха държавата и така приключи цялата история. Това беше в Ирак. Гадното е очакването. Не знаеш кога ще започнат бомбардировките, не знаеш къде да се скриеш. Ако си спомняте от телевизията – имаше една синя джамия, на фона на която снимаха журналистите. Това беше Министерството на информацията и там се събирахме всички екипи да споделяме какво се случва. Имаше както фрийлансъри, така и от големите като Би Би Си, също и руски оператори, които са безспорно едни от най-добрите в документалното кино. И си говорихме с тях какво да правим, какво ще се случи. Те ми казаха, че не могат да ми кажат, но че имат щаб, който знае какво ще се случи и щом те тръгнат нанякъде, ние да ги последваме. Във войната няма емоции или романтика. Попадал съм в по-сериозна ситуация в Северна Македония. Там вече имаше война и военни действия. Даже минахме по подарените от България танкове по пътя, те дори обстрелваха.”

Стефан е работил с много актьори, но е снимал и Морган Фрийман:

„Около 1998 г. у нас се създадоха филмови студия и започнаха да снимат филми. Още с първия филм, който се снима тук, имаше подводни снимки. После дойде времето да снимаме с Морган Фрийман, с когото беше и един от най-добрите оператори в света – Данте Спиноти. Декорът беше сложен, отне един ден, сцената се развиваше в кола. Морган Фрийман беше просто перфектен под водата. Той е и много добър човек. Той по някакъв много странен начин общува с хората. Толкова добронамерен и доброжелателен човек е. Неговият дубльор изглеждаше по абсолютно същия начин като него, не се различаваха визуално, но по първите думи, които изрича, веднага се правеше разликата. Тогава аз 8 часа не излязох от водата, а сцената във филма беше две секунди и половина.”

Снимки: личен архив и "Ройтерс"