Ема Стоунекс: Трябва да се борим с мрака, докато можем

• play
• pause
• stop
• mute
• unmute
• max volume

00:00 / 00:00

• Интервю на Иван Русланов с Ема Стоунекс в предаването ''Нощен Хоризонт''

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

„Идеята за „Мъжете от фара“ се появи преди 10 години, когато се запознах с истинската история. Тя се е случила много отдавна в Шотландия. И в романа ми трима мъже, работещи във фар, изчезват безследно. До днес никой не знае какво се е случило с тях. След себе си тези хора оставят няколко много странни улики. Хората, които отиват да ги търсят, откриват вратата на фара заключена, а часовникът – спрян на определен час. Всичко това ми звучеше като начало на зловеща приказка. Питаш се – каква е била съдбата на тези мъже? В момента, в който открих тази история, бях безвъзвратно запленена. Знаех, че трябва да я пресъздам в свой роман“. 

Това сподели писателката Ема Стоунекс в първото си интервю за България - за предаването „Нощен Хоризонт“. Романът „Мъжете от фара“ е бестселър на „Съндей таймс“ и вече е преведен на 25 езика. 

„Мъжете от фара“ се оказва важна книга в кариерата на Стоунекс. Не само заради завладяващата мистерия. Това е и първата книга, за която писателката се представя с истинското си име. Признава, че през последните десет години е издавала романите си под псевдоним. Решила да се разкрие в мистериозната история, защото я чувствала като откровена и смислена част от сърцето и душата ѝ. 

С истинския случай Ема Стоунекс се запознава чрез едно чудато издание. 

„Запознах се с историята първо от едно списание. Много популярно във Великобритания, казва се „Fortean Times“. Излиза на всеки две седмици. Представя странни и необикновени неща, които се случват по целия свят. Там се пише за всичко – от отвличания от извънземни до мистериозни изчезвания и конспирации. Може да звучи малко несериозно, но е много плодородна платформа за писателя – подобни истории дават онези малки семена вдъхновение, от които могат да израснат наистина страхотни идеи. След като прочетох за този популярен случай с изчезналите мъже, започнах да търся в интернет. Има много и различни интерпретации какво се е случило с тези хора. Това исках да отнеса и в романа си. Идеята за хвърчащите наоколо слухове. Направих го, за да запазя онова удивително чувство на неизвестност все още живо. Ето защо в края на книгата предлагам възможно решение на читателя си, като не исках то да е твърде категорично. Целта ми бе също да оставя достатъчно пространство на читателя, за да ме опровергае. Да си каже – всъщност, мисля, че с мъжете се е случило друго. Книгата ми разглежда въпроса за важността на истината. Дали трябва да живеем с фактите, или да се обърнем към истината, която сами сме създали, за да продължим да живеем живота си“.

В „Мъжете от фара“ тримата пазачи Артър, Бил и Винсънт се борят със своите тайни и вътрешни демони. Ема Стоунекс разказва, че е искала всеки от тези герои да представи своята история. Ето защо в книгата има няколко разказа от първо лице: 

„Опитах да напиша „Мъжете от фара“ по няколко различни начина. Опитах се да пиша и в трето лице, но просто не се получи. Някак си романът винаги знае в каква форма трябва да бъде написан и винаги накланя везните в тази посока. „Мъжете от фара“ трябваше да бъде написан в първо лице. По този начин улових и психологията на тези хора, което беше толкова важно за историята. Наистина успях по този начин да достигна под повърхността на техните личности. Това също ми позволи да разбера как понякога тайните се разкриват сами между двойки и други връзки. Има толкова много тайни в „Мъжете от фара“. Чувствам, че, ако тези герои бяха комуникирали повече помежду си, нямаше да ги има тези неясноти. В романа има толкова много, останало неизречено. Хвърлям светлина върху важността на това да си говорим с хората до нас. Да, определено психологията е в сърцето на всичко това“.

Едва ли има човек, който да остане безразличен към морските фарове - онези високи сгради, прегърнати от безкрайно море, скали и прибрали в себе си хиляди истории: 

„Те носят определени чувства, така е. Става въпрос за носталгия, усещане за изгубено минало. Из морските фарове във Великобритания се носи усещане за призрачност. В тях отдавна вече никой не живее. Виждаш светлината на върха на кулата, но знаеш, че там няма никого. Усещаш тъгата на сградата по това, че някога е имала свои стопани. Стаите са празни. Да, морските фарове носят усещането за самота. Светлината в мрака е всичко. Тя е живот. Морският фар е много богат откъм символи. Особено за писател, търсещ вдъхновение в някоя от историите, скрити зад стените на подобни сгради. Хелън, една от главните ми героини, казва в края на романа – докато сме тук, трябва да поддържаме светлината на фаровете, за да не настъпи мрак. Светлината е символ и на комуникацията, любовта, надеждата, всички хубави неща в този кратък живот. Припомня ни колко е важно да се борим с мрака, докато можем“. 

Интервюто с Ема Стоунекс можете да чуете в звуковия файл.