Коментар на Петър Волгин: България на Голямата шахматна дъска

Най-голямото предизвикателство пред България в началото на годината е свързано с това какво поведение ще имаме в глобалното противопоставяне между Русия и Съединените щати. Можем, естествено, да минем по линията на най-малкото съпротивление, да разперим примиренчески ръце и да смънкаме нещо от сорта: „Ами, вижте сега, ние сме членове на НАТО, значи каквото ни кажат от началниците, това ще правим.“ Едва ли някой ще се учуди, ако страната ни избере този подход. Българските управляващи от последните близо 150 години обикновено са действали на принципа „Начальство лучше знает“. Тоест, каквото каже Големият шеф – бил той в Берлин през 30-те години, в Москва по време на Студената война, или във Вашингтон днес – това правим.

Разбира се, можем да изберем и друг подход. Както справедливо напомни преди дни министърът на отбраната Стефан Янев, ние сме пълноправен член на НАТО и съответно не трябва да бъдем обект на чужди решения. Тоест, не бива да възприемаме самите себе си като безмозъчни марионетки, които действат само тогава, когато ни задвижат отвън. България има своя национален интерес и управляващите са длъжни да го защитават. Със сигурност националният ни интерес изисква българската територия да не се превръща в плацдарм за водене на войни. Нищо няма да спечелим, ако решим да се правим на по-големи евроатлантици и на по-агресивни русофоби от големите шефове в Брюксел и Вашингтон.

А тези, които не спират да повтарят, че сме били членове на НАТО и, съответно, трябвало да изпълняваме всичко, което оттам наредят, е добре да си припомнят историята. По време на Втората световна война България е верен съюзник на нацистка Германия. И въпреки това, въпреки настойчивите подканяния от германска страна, ние не изпращаме нито един български войник да се бие срещу Съветска Русия. Между другото, българи, желаещи да се сражават на Източния фронт, е имало. В онзи период в България са съществували организации, чиито членове много са искали да демонстрират любовта си към Големия германски брат, включително и като отидат да се бият срещу Русия. Днес в България също има организации, чиито членове постоянно повтарят колко обичат Големия евроатлантически брат. Добре ще бъде да докажат любовта си с дела. Нека метнат по едно автоматче на гръб и да отидат да се сражават срещу опълченците в Донбас. Ентусиазмът им със сигурност ще бъде оценен, където трябва.

Разбира се, има и държави, като прибалтийските, да речем, които с радост биха се превърнали в русофобски плацдарм. Щом ги влече, нека го правят. България обаче няма никакъв интерес да влиза в ролята на по-голям католик от папата. Едва ли има по-глупава политика от тази да се бориш за първото място в класацията на държавите-русофоби. Русия и Съединените щати имат своите дълбоки противоречия. Това е естествено за две велики държави. Америка иска да продължи да бъде хегемон, а Русия, както и Китай, между впрочем, категорично заявяват, че времето на еднополюсния свят отдавна е свършило. И това се вижда с просто око. Ако през 90-те години на миналия век Вашингтон действително можеше безпрепятствено да се разпорежда по целия свят, днес ситуацията е коренно различна. Слабата Русия от времето на Елцин и на маниакално крадливия му олигархичен кръг няма нищо общо с днешната руска държава. Тогава никой не се интересуваше от мнението на Москва, днес с нейната позиция се съобразяват всички. Както и с Пекин, между другото. Такава е реалността, и ще бъде добре, ако българските управляващи също си дават сметка за нея.

Ако някой има проблеми с Русия, да бъде така добър да си ги решава сам. Ние нито имаме имперски амбиции, нито претендираме за ролята на хегемон. А пък да се зъбим на руснаците, както правят онези неадекватни управляващи в Киев, би било повече от абсурдно. Москва и Вашингтон в крайна сметка ще се разберат. Защото Великите сили обикновено се разбират. А ако има пострадали, те са сред тези, които са играли ролята на готови на всичко васали. Нека направим всичко възможно, за да не влизаме в тази глупава роля.