След краха на Минските споразумения Москва може да присъедини и Донбас

Две огнища "бушуват" днес в бившето съветско пространство. За Украйна говорим още от миналата пролет. За Казахстан заговорихме тази седмица.

Двойно поскъпване на горивата там предизвика бунт с незапомнени мащаби: десетки убити, стотици ранени, хиляди арестувани. Президентът Касъм-Жомарт Токаев заговори за масирано нападение на "терористи" и "бандити" срещу главния град Алмати и повика войски от оглавяваната от Москва Организация на договора за колективна безопасност.

За намесата си в Алмати руската страна получи лични благодарности от казахстанския си колега. За действията си около Украйна бе обвинена в "подпалвачество" от Вашингтон. Украйна ще е предмет на серия от консултации идната седмица, които ще започнат със среща в Женева между заместниците на първите дипломати на Съединените щати и Русия.

Фьодор Лукянов е главен редактор на списанието "Русия в глобалната политика" и председател на руската неправителствена организация "Съвет за международна и отбранителна политика". 

Руското министерство на външните работи окачестви събитията в Казахстан като "инспириран отвън опит за подкопаване на сигурността и териториалната цялост на страната". Същевременно вече се чуха мнения, че става дума по-скоро за вътрешнополитическа криза и борба за власт между отделни кланове. Какво е вашето мнение?

Позицията на руското министерство на външните работи е много хитро формулирана. "Инспириран отвън" не изключва вътрешен характер на събитията. Предполагам, че официалната формулировка за външната агресия в дадения случай устройва всички. Участието на Организацията на договора за колективна сигурност нямаше да е възможно, ако проблемите се смятаха за изцяло вътрешни, както беше в Киргизстан и Армения. Нямаше да има причини, защото това е организация срещу външни заплахи. 

Защо изобщо се наложи да се задейства Организацията на договора за колективна сигурност, а не беше поискана пряка помощ от Русия? Мисля, че от политически съображения за казахстанските власти беше важно да не изглежда, че просто са дошли руски войници. Щеше да е по-трудно това да бъде представено пред публиката, особено пред националистическата ѝ част.

Според мен има още една причина, която обяснява защо този вариант е по-изгоден за казахстанските власти. Ако веднага бяха казали, че това е вътрешна криза, то тогава ясно трябваше да посочат виновните. Това би означавало да бъде извадена наяве скритата борба между обкръжението на бившия президент и новата власт. Тази борба и така се вижда, но едно е да се правиш, че това са отделни ексцесии, а друго - да обвиниш бившата власт в опит за преврат. 

Предполагам, че безспорно е налице външен елемент. Жестокостта на част от протестиращите, информацията за отрязани глави - това явно не е казахстански почерк. Наистина става дума за проникването на ислямисти в Южен Казахстан, което се знае и за което се говори отдавна. Това го има и със сигурност властите се постараха да го използват, но истинските причини безспорно са вътрешнополитически. От една страна - натрупаните социално-икономически проблеми, които са много и които се задълбочиха по време на пандемията. От друга страна - непонятния и незавършен преход към нова власт, който вероятно вече приключи. 

Ще доведе ли изпращането на руските войски в Казахстан до увеличаване на националистическите и антируските настроения в страната?

Тук, разбира се, става дума за символичен жест. На казахстанския президент Касъм-Жомарт Токаев беше необходимо да покаже, че Русия е с него и няма да допусне дестабилизиране на обстановката в страната. Всъщност това е същото, което стана преди година и половина в Беларус. Тогава не се наложи изпращане на войски. Достатъчно беше изявлението на Путин, че има сили, които ще дойдат и ще помогнат (на Лукашенко), ако е необходимо. В Казахстан вече се наложи физическото присъствие на военни контингенти. 

Дали това ще засили националистическите настроения в Казахстан? Мисля, че да, ще ги засили в определени кръгове. Работата е там, че тези настроения и без това съществуват. Ако Русия започне да се държи като мило зайче, то тези настроения ще останат, защото са резултат от продължителна историческа еволюция. Можем да кажем, че дългосрочната цел на Русия е да създаде такъв инструмент за влияние, който би принудил казахстанските власти по-рязко да се разграничават от тези националистически течения. През последните година и половина - две казахстанските власти не поощряваха, но и не пречеха особено на увеличаването на тези настроения. 

Тези настроения не са доминиращи. Както обикновено, националистите са неголяма, но много активна група. Така или иначе Русия щеше да се сблъска с този проблем. Мисля, че сега, колкото и странно да изглежда, рискът от конфликт на тази основа намаля. Да, националистите могат да станат по-радикални, но в същото време ще знаят, че сега действията им ще бъдат много по-рисковани за самите тях, отколкото преди тези събития. 

Да отправим поглед към най-важното международно събитие през предстоящата седмица. На 10 януари в Женева започват руско-американските преговори по поисканите от Москва гаранции за сигурност. Русия настоява да спре по-нататъшното разширяване на НАТО на изток и да не бъдат разполагани настъпателни оръжия в близост до границите ѝ. Доколко изпълними са тези искания?

Официално руските дипломати казват, че не може да има никакви преговори, че това не е меню по избор, а комплексен обяд. Ето ви нашите изисквания! Изпълнявайте ги или ги отхвърляйте! Мисля, че на практика нещата не стоят точно така. Това, което бих нарекъл успех на руската дипломация, е фактът, че преговорите са обявени и изглежда ще се състоят. Това означава, че Западът признава съществуването на проблем с европейската сигурност. 

Това е нещо ново. Досега, в продължение на много години и даже десетилетия, казваха, че има проблем не с европейската сигурност, а с Русия. Русия саботира мирния европейски ред. Русия отказва да играе по правилата. Русия вечно е недоволна и не знае какво иска. Трябва да я усмирим и тогава всичко ще бъде наред. От руска страна винаги се твърдеше, че проблемът не е в нас, а в това, че след Студената война бяха установени правила, които не отчитат интересите на всички, най-вече руските интереси. 

Сега естествено възниква следващият въпрос и той е доколко признаването на факта може да доведе до коригиране на системата. Тук има някои неща, които вероятно могат да бъдат съгласувани. Преди всичко конкретните параметри на западното и на руското военно  присъствие в Източна Европа. Мисля, че в Москва добре разбират, че изискването официално да се обяви прекратяване на разширяването на НАТО на изток е неизпълнимо. Изглежда, една от целите на Русия е да се затвърди схващането, че фактическото по-нататъшно разширяване е невъзможно.

Като цяло в НАТО разбират това. Казвайки, че никой не може да се меси при приемането на решенията за присъединяване към Алианса, трябва да имаме предвид, че самите решения се приемат с оглед на определена обстановка. А обстановката направо крещи, че не трябва да има по-нататъшно разширяване, защото с всяка следваща стъпка проблемите се увеличават.

Какво очаквате от заседанието на Съвета Русия - НАТО на 12 януари и от преговорите в рамките на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа ден по-късно?

Едно е ясно - че от трите формата на предстоящите преговори най-важни са двустранните преговори между Русия и Съединените щати. Всичко зависи от тях. Що се отнася до НАТО и особено Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, това е гарнитура към основното меню - за да не се създава усещането, че съдбата на европейските съюзници се решава зад гърба им. 

Какво ще направи Русия, ако преговорите се провалят? И каква е вероятността от руско военно нахлуване в Украйна?

Според мен се фиксираме прекомерно в Украйна. На базата на западните коментари и медийни публикации може да се направи изводът, че всичко се случва заради Украйна. За Русия всъщност Украйна е само инструмент за натиск върху Запада, докато Западът е убеден, че Русия иска да я завоюва. Какви стъпки може да предприеме Москва при провал на преговорите? Мисля, че, както президентът Путин каза на дипломатите преди два месеца, ще има ръст на напрежението като цяло, ще започне, разбира се, надпревара във въоръжаването, т.е. разполагане на нови руски системи. Със сигурност това ще предизвика много нервна реакция в Източна Европа, особено в Прибалтика и в Полша. 

Според мен задачата на Русия е да направи така, че играта в Източна Европа да стане толкова скъпоструваща за Съединените щати - и то не от гледна точка на парите, а на силите, времето и ресурсите - че да отклони вниманието им от всичко останало. Според много коментатори в Москва Байдън иска да избегне точно такъв сценарий, защото той смята, че не това е най-важното. Най-важното за Съединените щати е Азия и Китай или, по-точно, правилно организираното противопоставяне на Китай, при което Америка запазва превъзходството си. Струва ми се, че това е наследството, което Байдън иска да остави на последователите си.

Възможно ли е Съединените щати да предложат на Русия нещо, което да я стимулира да преразгледа стратегическото си партньорство с Китай?

Да имаш такъв съсед, да имаш такава граница, да виждаш как целият стратегически ландшафт в Евразия се променя в полза на Китай и да вървиш към конфликт с него, това е слабоумие. Не Байдън, но Тръмп си мислеше, че ако Америка подхвърли някакъв кокал на Русия, то тя ще загърби Китай и ще се обърне към Съединените щати. Не, това не е възможно, но ако стане, ще бъде невероятна глупост. 

Нека се върнем на темата Украйна и по-точно на ситуацията в Донбас. Очевидно е, че Украйна не възнамерява да изпълнява Минските споразумения, защото не са изгодни за нея. Очевидно е, че Русия не иска да ги ревизира, защото я устройват. Има ли изход от задънената улица?

Някъде до 2019 г., въпреки всички трудности, Русия се стремеше към реализация на Минските споразумения, а именно - към връщане на Донбас в състава на Украйна при определени условия, за да използва това като лост за влияние върху украинската политика като цяло. Нищо не излезе от това, защото украинската страна отказваше да изпълни Минските споразумения. Струва ми се, че Русия вече се разочарова от тази идея и вече не смята за необходимо връщането на Донбас в състава на Украйна. Това, което става през последната половин или една година е постепенна фактическа интеграция на Донбас в руското икономическо, юридическо и образователно пространство. 

Възможно ли е на даден етап Русия да признае независимостта на Донецк и Луганск, както направи навремето с Абхазия и Южна Осетия?

Мисля, че ще има не признаване, а присъединяване, ако се стигне до там. Абхазкият и южноосетинският вариант стигнаха на практика до задънена улица. При всичките загуби Крим е руска територия. Ръководим се от това и не разглеждаме други варианти. Това поне дава възможност за държавно финансиране или привличане на бизнеса. Това не може да стане в Абхазия или Южна Осетия, защото те нямат никакъв статут. Така че ако Луганската и Донецката народна република бъдат признати за независими, то това няма да реши проблемите. Ако обаче станат част от Русия, Москва ще работи за развитието на тези територии.