Без тояга, но с морков и VR очила: Добре дошли на острова на Малка театрална компания

Две семейства, създадени от добри приятели и състуденти в НАТФИЗ – това е Малка театрална компания, макар че в известна степен и „комуна” би отговаряло на групата. Георги Тенев и съпругата му Силвия в София и Емил Йорданов и неговата съпруга Десислава в село Драганчетата, Габровско, не могат да бъдат разделени от разстоянието между двете населени места. И така поне от 2013 г., когато е основана Малка театрална компания.

От няколко месеца сред начинанията на сръчните и смели актьори и режисьори е поредицата „Дигитални кукли”, в която Жоро и Емо разказват за технологиите и приложението им в сценичните изкуства. Интересите им в сферата са от години. „Започнахме първо на терен, на живо да използваме такъв вид технологии и да добавяме виртуална реалност в спектаклите”, разказва Емо. Той режисира и първата в света куклена постановка със смесена и виртуална реалност – „Островът на съкровищата v. 1.0”. „Новите технологии в кукления театър са свързани с друг тип възприятие, работят по различен начин и за артистите, и за публиката. Обогатяват арсенала на изкуството”, убеден е Емил.

Обяснява ни и разликата между дигиталното кукловодство и анимацията: при куклите има интеракция между аватара, дигиталния образ и физическата кукла, независимо каква е тя. Нищо не е фиксирано, образът се управлява по време на представлението, има възможност актьорът и куклата да си взаимодействат със зрителите, докато при анимацията има предварително записано и озвучено движение на героя. „Имаме изградена кукла, двуизмерна или триизмерна, която оживяваме”, обобщава Емо. Разбира се, с дигитално съживената кукла може да се случи всичко – да умре пък и да възкръсне, точно както с познатите доскоро. Зависи от сюжета и взаимодействието с кукления актьор.

А той, от своя страна, може с лекота да следи реакциите на публиката. Жоро си припомня интереса на зрителите, когато играят „Островът на съкровищата v. 1.0”. Особено на две 70-годишни дами с очила за виртуална реалност. „Като дойдоха, казаха, че никога не са гледали такова нещо, седяха и се бутаха с очилата. „Островът на съкровищата v. 1.0” беше спектакъл с виртуална и добавена реалност, който се гледаше от 20-ина богоизбрани зрители със специални очила, през които гледаха сцената. (...) Шантава работа беше. Бабите се бутаха: „Виждаш ли го там, мърда! Къде, кой?“... Ние, актьорите, в момента, в който зрителите гледат виртуалното пространство и не ни виждат, спокойно можехме да се изправим и да гледаме как реагира публиката, какво правят, да знаем какво се случва във виртуалното пространство. Беше супер забавно. Някои хора се оглеждаха наляво, надясно, мърдаха се, говореха си, шушукаха си нещо.”

„Островът на съкровищата” е замислен и написан като трилогия и чака по-добрите постпандемични времена, за да станем свидетели на версиите 2 и 3.

Karateka за принцеси и още нещо

През главата на Емо никога не са минавали футуристично-фаталистичните мисли как вместо той да управлява дигиталната кукла, някой ден куклата ще управлява него, защото технологията ще завладее човечеството. Не мисли, че ще стане така, но пък помни много добре кога малкото човече Емо позволява на технологичния свят да завладее не тялото, а ума му.

„Бях на седем години. Актуалната технология беше Правец 8C с кафява кутия и кремава клавиатура. Завладя ме с много голямо флопидисково устройство. Завладя ме с Karateka-та... Моята първа дигитална кукла e Karateka-та. Това е игра, в която ходиш, риташ едни и накрая отиваш да спасиш принцеса. Всеки път като те хакнат три пъти, почваш отначало, което е голяма греда, защото трябва дълго време, за да стигнеш до принцесата. Трябва да проверя кой е измислил тази игра, гениална е! Та, отиваш накрая, представи си, три часа си играл, трепал си се, риташ с крачета и ръчички и стигаш до принцесата. Отваряш една решетка и принцесата стои срещу тебе. Тя е много хубаво нарисувана в зелено и черно, защото няма други цветове по това време. Приближаваш се до принцесата и тя ти хаква един крак, сваля те и почваш отначало. Оказа се, че не трябвало да излизаш с бойна стъпка, а трябва да се изправиш, като се изправиш, тичаш и не я заплашваш”. Жоро признава, че е научил много от Karateka. Оттогава не е приближавал нито една принцеса с бойна стъпка.

Пътят към театъра и за Жоро, и за Емо минава през много други бойни начинания: „Аз бях почти инженер, а Емо е почти икономист”, разказва през смях Георги.

Докато говори, прави една от вегерионетките, с които от Малка театрална компания забавляват и деца, и възрастни. Става въпрос за добрата стара марионетка, направена от зеленчуци. В нашия случай – Моркивиния, известна още като Морковиета, се роди не като Афродита от пяна, а от морков (каква изненада...), картоф, ябълка, сезал, клечки за зъби и две дървени вилици. За великото сътворение ползвахме и тиксо (оказало се особено дефицитно в БНР) и перманентен маркер. Докато Жоро прилага всичките си инженерни и творчески умения, за да създаде от нищо нещо, Емо споделя за своите ранни челни сблъсъци със света на техниката.

Директор на водопад? Не! Режисьор на чистачки!

Като дете Емил тръгва на дълъг път с баща си. „В далечната 1992 г., 100 км. преди Берлин, в ужасяващ западногермански дъжд ни спряха чистачките. Естествено, защото бяхме с „Москвич”, нали там всичко се поврежда. Даже мислех да пиша книга „С тел и клещи по пътищата към Европа”. Така и не я осъществих, прекалено голяма щеше да стане. Библията щеше да бледнее. Та, баща ми, механик по професия и изобретател по душа, реши, че трябва да се махне предната решетка на вентилацията. По този начин можем да стигнем до рамото на чистачките. Естествено, това стана бързо, той бързо разглобява, трябва да подчертая. И така, сложи един лост, привърза го с тел към рамото на чистачките и тогава се родиха чистачките с гласова навигация.

Той просто казваше: „По-бързо!”, „По-бавно!”, „А сега да спрем за момент, защото сме на бензиностанция, все пак моторът трябва да почине.” Аз бях моторът и беше много забавно поне в първите 30 км. После се чудех как да сменя ръцете, така че да не получа тендовагинит до влизането ни в Берлин. Всичко беше наред, беше супер, успяхме да стигнем там, където искахме. Най-забавно беше, когато спряхме на светофар. Берлин вече беше обединен, но западната част си личеше, и във въздуха се усещаше. И така дядо и баба с нов „Опел” бяха спрели до нас.

Съвсем леко, по автоматизъм, защото припръскваше, бутах лостчето на чистачките, при което дядото видя, за малко да се задави, бабата се стресна. Докато се усети, той ѝ показа за какво иде реч. Аз германци толкова да се забавляват не съм виждал и на динена кора, честно казано. В следващия момент светна зелено, те останаха на светофара, не знам дали някой не получи инфаркт или инсулт от превъзбуда, но беше много забавно. Мен, естествено, като тийнейджър леко ме беше срам, но пък явно тогава не ми е пукало особено какво ще кажат другите за техническите ми умения. И се майтапихме сега покрай „Дигитални кукли”, че мотото на нашата компания е Low-tech solutions for high-tech performance. Оттогава е тръгнало с тел, лостове и смях да правим неща, които работят.”

Семейството е най-важно

И днес семейството е най-хубавото, случило се на театралните ни герои. Работят със съпругите си, шегуват се, че четиримата са новатори и далновидно са започнали не с продукцията за сцената, а с производството на публика. И не само: „Децата пускат музика, снимат, вече са половин оператори и звукорежисьори. В частния театър и сам воинът е воин и е добре, че има деца. Те са и нашата публика, и нашите сценични работници, и нашите озвучители и осветители”, закача се Жоро. Емо го допълва: „Не можем да произведем цялата публика, това се е отдавало на малко актьори като Антъни Куин и други от неговия ранг, които до 90 години произвеждаха публика. Не можем още да го стигнем поне на години.”

Трудностите в семейното изкуство изглаждат с любов. „Защото когато почне да се смесва работата с личните взаимоотношения, се случва някой да се разсърди и това е абсолютно нормално. И да не са близки хора, пак се случва така или иначе, но – както знаем – някой път дори малка забележка от близък човек боли много повече и наранява, отколкото ако някой отстрани ти го каже. Като в поговорката за пчелите – получаваш и жилото, и меда, но нещата при нас са добре, балансират се”, коментира Емил.

„Лятно театро”

Освен по високите технологии, от Малка театрална компания си падат и по срещите с деца и възрастни в малките населени места. „Това, което ни очаква през лятото, е второто издание на „Лятно театро”, пътуващ фестивал, който правим. Когато планината не отива при Мохамед, Мохамед отива при планината, та и ние решихме, че когато хората нямат възможност да стигнат до фестивал и да гледат нещо готино, ще отидем ние. Засега 17 общински центъра са заявили желание да се включат като локации на турнето. В него влизат много различни активности като куклен театър и стендъп комеди шоу”, обяснява Емо. Обещава задължителния добър стар зарзават, за да правят децата кукли. Обещава и високи технологии, които малките също обичат особено много: „Имаме специална изложба – „Дигитално мастило”. Партньорите ни от VR Lab в София Тех Парк са разработили разширена реалност към 5 реални картини. На фестивала хората ще могат да видят как картините оживяват, как чрез добавените анимации, графики, обеми и т. н. самият смисъл започва да се променя, картините придобиват различни внушения. Това е нещото, което сме насочили особено към тийнейджърската аудитория. Както знаете, те не признават нищо, което не е опосредствано от екрана на смартфона или таблета.”

Докато Емо разказва за скорошното лятно театро, пролетната творческа манджа в студиото на „Изотопия” е към своя край. Или по-скоро начало. Жоро се шегува, че зеленчуковата ни кукла е много гурме. Казва, че всички в Малка театрална компания са „много еко, много био и това е много важно”.

Шегата настрана, но куклената зеленчукова ферма има общо с важното в живота. А то според Жоро е „да сме щастливи, да имаме планета, на която да бъдем щастливи, защото каквито и кукли да правим, както и да се забавляваме и да се смеем, трябва да имаме планета с въздух, който да става за дишане, а не за гледане, и вода, която да става за пиене, не само за миене. Вярвам, че това зависи от всички нас, можем да дадем това, от което разбираме, и с малките си крачици да даваме пример, да вдъхновяваме хората около нас.”

Емо допълва, че винаги виждат светлина в тунела: „Не знам какъв тип зрение имаме и колко дълго ще издържи този светоглед, в който виждаме светлина и то красива, но нека запазим планетата си такава, каквато е.”

А вие запазете доброто настроение като чуете цялото интервю с Георги Тенев и Емил Йорданов от звуковия файл.