Кутия на доброто 5.2: Перикъл за Украйна

Преди 20 г. Кели Хънтър основава театрална трупа Touchstone Shakespeare Theatre и се фокусира върху работа с деца аутисти, които не биха могли да посещават обичайните театрални спектакли. Разработва специален метод Hunter Heartbeat и терапевтични игри, целта на които е премахване на комуникационните блокажи при децата аутисти, включително невербалните деца. Методът е описан в книгата „Сърдечният пулс на Шекспир: Драматични игри за деца с аутизъм“ в рамките на изследователски проект в Университета в Охайо /САЩ/. Ефективността на техниката е доказана: прилагането ѝ подобрява социалното взаимодействие освен при деца от аутистичния спектър, също и при деца и възрастни с ПТСР.

През месец май 2022 г. Кели Хънтър и нейната настояща театрална трупа Flute Theatre гостуват за първи път в България в благотворителен проект, насочен към бежанците от Украйна. На основата на Шекспировата пиеса „Перикъл“, разказваща за съдбата на баща, майка и дъщеря, които се изгубват, но накрая се намират отново, преминавайки през много изпитания, актьорите провокират своите зрители да говорят за собствената си травма на езика на театъра, да се научат да живеят с нея, без да губят надежда и да гледат към бъдещето. През месец октомври Кели Хънтър и нейната трупа с вълнение се завръщат у нас, за да продължат работата си с украинските бежанци и да представят постановката „Перикъл“, която наскоро е получила възторжени отзиви на Шекспировия театрален фестивал в Крайова /Румъния/.

В рамките на проекта „Перикъл за Украйна“ от 11-и до 15-и октомври в Украинския образователен хъб в София в сътрудничество със Ситуационния център „Отворени врати за Украйна“, Украинския Шекспиров център, Хортицката национална академия в Запорожие и Софийския университет "Св. Климент Охридски" се проведе поредица занимания с деца и възрастни. Аз успях да отида на последното занимание с деца от аутистичния спектър в съботната сутрин, както и на спектакъла „Перикъл“ предишната вечер. Това бяха две много различни, но и еднакво силно вълнуващи преживявания, които ще помня дълго! Общото между тях беше театъра, таланта и любовта към хората.

Ще започна от спектакъла „Перикъл“, който беше коректно обявен като открита репетиция, защото беше представен почти без костюми и декори, но със съпровод на няколко музикални инструмента. От една страна бих го нарекла класически, доколкото беше в класическата традиция на високото изкуство на английския театър, какъвто имахме възможност да гледаме в преки кино прожекции през последните сезони преди пандемията. От друга страна беше съвременен, защото Шекспировите пиеси могат да бъдат представени вълнуващо със или без декори и костюми. Дори и свързани с конкретни исторически личности и епохи, общочовешкият смисъл в тях надхвърля всяко време на действието и пространство.

На следващата сутрин „Перикъл“ и всичко беше променено до неузнаваемост. Артистите, музикантите и публиката – тук деца, част от тях от аутистичния спектър, седяха в кръг и играеха заедно. Само ключови моменти от пиесата – на раздялата, изпитанието и радостната нова среща, бяха вплетени в двигателно-сензорни игри, които всички изпълняваха, редувайки се по двойки или тройки от двама артисти и дете в кръга. Музикалните инструменти отново имаха важна роля.

И след двата спектакъла се осъществяваха дискусии с публиката, която следеше по интернет от Украйна. След големия спектакъл – с театроведи, след малкия – със специални педагози и психотерапевти, които работят с деца от аутистичния спектър. Имаше домашна торта, имаше рисунки портети подарък за всеки артист от децата от украинския образователен хъб. Всичко това заслужава отделен репортаж. Но сега бих искала да ви запозная с актрисата и режисьор Кели Хънтър и с най-чаровния артист от нейната трупа – Чарли Арчър.

РК: Кели, кога започнахте? Как създадохте тази програма?

КХ:  „Започнах да работя с хора с аутизъм преди 22 години. Бях актриса в Royal Shakespeare Companyв Англия, но чувствах, че не използвам уменията сипо най-добрия за света начин, че Шекспир би могъл да се използва по по-красив и творчески начин. Затова отидох да работя с хора с аутизъм чрез пресъздаването на сърдечния ритъми провокирането на въображението. Правя го вече повече от две десетилетия, работейки по цял свят със стотици млади и възрастни хора, а също и с всеки, който страда от скръб и травма. Така че това по същество е театър за маргинализираните“.

РК:  Разбирам. Но защо Шекспир?

КХ:  „В творчеството на Шекспир има нещо, което се нарича ритъм на сърдечния пулс, или казано с високата терминология „ямбически пентаметър“. Но по същество това е ритъмът на сърдечните удари, който преминава през всичко, което Шекспир е написал. А сърдечният ритъм е първият звук, който чувате в утробата на майката, преди да се родите. Така че вероятно това е най-топлият, най-утешителният звук, който можете да чуете. Хората, които са аутисти или страдат от скръб и травма, имат много ускорен сърдечен ритъм. Те страдат от паника и дистрес и сърдечният им ритъм е по-бърз и неравномерен от този на човек, който се чувства спокоен. Затова използвам сърдечния ритъм на Шекспир, за да облекча тревожността. И така ние общуваме с вътрешния ритъм на човека, без да е необходимо да разговаряме.

След това, Шекспир много се интересува как използваме очите си, за да изразяваме разума и любовта. Във всички свои пиеси прави точно това. А на хората, които са травмирани, им е трудно да установят контакт с очите и им е трудно да се изразяват. Така че игрите, които създадох по Шекспирови пиеси, използват моментите, в които героите използват очите, погледа си, за да изразят разума и любовта си. И никой друг автор, който съм гледала или слушала, не прави това по толкова изразителен начин!“

РК:  Как се чувствате, когато го правите за тези деца, когато успешно общувате с тях?

КХ:  „Чудесен въпрос! Мисля, че това е много силно емоционално преживяване! И за актьорите също е така. И трябва да бъде, защото използваме нашите емоции, нашия емоционален живот, за да общуваме с емоционалния живот на някой друг. Така се разпалват чувствата на другия. Но, както казвам на актьорите, не чувствата нараняват! Това, което се случва при травма, е, че чувствата се потискат. Така че всъщност ние сме в състояние да освободим чувствата и това е нещо изключително, което не съм срещала другаде. Понякога ми се струва, че това е най-простото и в същото време най-важното нещо, което мога да правя в живота си!“

РК:  Имате ли и други колеги по света, които се занимават със същата дейност, и как общувате с тях?

КХ:  „Да. Има все повече хора по света. Имам проект в Барселона с фантастична група актьори, които работят с хора с аутизъм. Поддържаме връзка лесно. Сега имам този проект тук, в София. Имам проект в Индия, един в САЩ, един в Перу. Работила съм на много езици по света. Така че малко по малко успяваме да развием тази много проста техника. Мисля, че в днешно време хората прекалено усложняват нещата и смятат, че за да общуват с другите, се нуждаят от скъпи технологии или от нещо съвсем ново, което още не е измислено. Но всъщност да седиш в кръг, както хората винаги са го правили, разказвайки истории около огъня, за мен това е незаменимо. И така, да дадем на хората увереността да правят това, струва ми се, е най-важното нещо! Да дадем на родителите увереността да видят децата си в нова светлина, да не мислят за детето си като проблем, а като източник на удоволствие – ето за това говоря!“

РК:  Днес почувствах, че успявате да го постигнете! Благодаря Ви за това, което правите! Чарли, откога участвате в тази програма и защо? 

ЧА: „Участвам в нея от 5 години или малко повече. Започнах, защото участвах в режисирана от Кели нормална постановка на Шекспиров спектакъл и се разбирахме много добре. Познанията ѝ за Шекспир са изключителни, огромни. А Шекспир винаги е бил моя любов. Освен това, през годините съм преподавал доста. И когато чух за проектите, по които работеше Кели, за идеята да представяме Шекспир и да играем тези игри с деца със специални нужди, преживели травма или просто деца, които искат да играят, веднага ми се стори, че това е нещо, което бих желал да правя“.

РК:   Вие преподавахте на деца със специални нужди?

ЧА:  „Всъщност не. Преподавам кино в училища в Англия. Отиваме в едно училище и организираме забавен ден, в който преподаваме на 100 и повече, понякога на 200 деца едновременно. Така че знаех, че преподаването е нещо, което ми харесва, и работата с деца като цяло. И това ми се стори много логична стъпка. Също така защото работата на Кели, работата на FluteTheatre е уникална, доколкото знам. И това е невероятна възможност да се запознаят с театралното изкуство деца, които иначе не биха имали тази възможност“.

РК:  И вие работите в различни държави, на различни езици, но… може би децата по целия свят са деца, просто деца?!

ЧА:  „Точно така! И едно от нещата, които намираме за най-забавни при преподаването на други езици, /всъщност ние по-скоро не преподаваме, а правим уъркшоп, играем/, едно от най-хубавите неща в това е, че когато правим грешки, /а ние наистина правим грешки/, децата ни поправят, те стават наши учители. А това е нещо прекрасно за децата! Те наистина се радват на това. И по този начин се изгражда чудесна връзка с детето, когато то ви помага толкова, колкото и вие на него.

РК:  И в същото време играете в театър. Къде?

ЧА:  „Тук снощи направихме открита репетиция на „Перикъл“ за семейства, с които сме се срещали и преди. През май дойдохме в България за първи път. Запознахме се с много различни хора, намерихме много приятели. И така, нашите приятели дойдоха да ни гледат снощи. Когато се върнем в Лондон, ще се върнем и към работата си с деца с аутизъм, и към голямата постановка на „Перикъл“ на място, наречено RiversideStudios в Хамърсмит, в Лондон.

Това, което правим, е да осъществим преди обед достъпно представление за децата с аутизъм, които може да не са в състояние да дойдат на представление следобед, а след като и то приключи, отиваме и правим голямото представление вечерта. И това е невероятно, защото много разширява нашата публика, от една страна, а от друга страна дава възможност на хора, които иначе нямат шанс да бъдат на спектакъл. Понякога децата с аутизъм са шумни, искат да се движат наоколо, не искат да седят на едно място и за театрите е много трудно да приемат тези деца. При нас не е така.“

РК:  Откъде са Вашите колеги? Трупата е интернационална.

ЧА:  „Аз имам английски и германски произход. Хуан е испанец, от Андалусия. Серхио е от Перу. Мерседес е от Аржентина. А през годините сме имали хора отвсякъде. Знаете ли, точно както говорихме, че децата са едни и същи навсякъде! Хората сме едни и същи навсякъде. Всички имаме едни и същи нужди. Всички искаме да сме щастливи. Всички искаме да живеем добре“.

РК:  Смятате ли, че изкуството ще спаси света, в който живеем?

ЧА:  „Със сигурност изкуството помага! Имам предвид темите в пиесата, които ние представяме – за загубата на любим човек, за изчезването на някого, когото обичаш, за мъката от това и после за радостта при намирането му отново, за любовта, за всички неща, които ни правят хора. Бих искал да споделя нещо, което дълбоко ме трогна миналия път, когато бяхме тук. Единият от бащите каза, че за първи път, откакто е започнала войната, е мислил за нещо друго. Точно затова играем! Както и всичко останало, това е забавление и разсейване, някакъв начин да се откъснеш от нормалния живот и да се потопиш във въображението си. Аз мисля, че въображението спасява света!“