Размер на шрифта
Българско национално радио © 2024 Всички права са запазени

"Не мога да си представя да живея в режим, който тогава или не е бил режим, или не е достигнал до мен, че е бил такъв"

Бъдни вечер и Нова година в Иран - с машината на времето обратно в 90-те

Златина Зехирова разказва за вълшебството на детските си години в Техеран

Златина Зехирова с баща си по време на годините, прекарани в Иран

Време да се пренесем на изток. Онзи мистичен и непознат нам освен в приказките и сказанията изток, където влъхвите проследили ярката светлина на Витлеемската звезда, за да поемат по пътя към чудото и да му се преклонят. Изтокът, в който хиляди години след Христа и днес деца се раждат с мъка, но и с надежда, за радост на щастливите им родители.

Отиваме в Иран, където за майките, настоящи и бъдещи, дните и нощите са трудни. Да си жена в Иран е изпитание, но и да си човек, който държи на свободата и достойнството също - без значение от пола, възрастта, религията, от каквито и да е изкуствени разделения, които съществуват между нас, хората.

В предаването "Изотопия" гостува Златина Зехирова, която ни повежда към вълшебството на детските години в Иран. Тя е прекарала десет от тях в тази чудата страна. Детски спомени, в които Техеран е площадка за игри, а не за протести

"Бях много малка, когато заминах за там, на една година. Родителите ми заминаха по работа - баща ми работеше в Иран 11 години. Аз съм родена 1988-а, 1989-а година сме отишли там."

Първият ѝ спомен е за детската градина в Техеран, от времето, когато се родил брат ѝ Велизар, а тя била на четири и половина.

"В детската градина бяхме смесено децата - и момчета, и момичета. Повечето ми съзнателни спомени са от училището. Аз бях в иранско училище и там вече бяхме разделени по полове. От първи до четвърти клас включително. Когато се върнах в България, трябваше да повторя четвърти клас, защото се научих лятната ваканция да пиша и да чета на български. Можех да говоря, вкъщи винаги се е говорело на български, израснала съм двуезична."

Златина се справя доста добре с припомнянето на думи на фарси. Родителите ѝ неслучайно я пращат в местно училище.

"Имаше училища за децата от българската общност там, да могат да избират. Знам от родителите ми, че е имало и руско, и американско училище, в които ходеха всички други деца от българската общност, която живееше там по това време. Моите родители са избрали да ходя в иранско училище, за да е истински досегът с културата и пълноценен животът."

"Много се залагаше на науките, включително децата от малки. Спомням си много ясно, че учихме и английски. Имаше игри и си носехме храната в термоси. Това беше демонстрацията на статуса - какво си носиш в термоса", помни още Златина, която носела българските неща, които майка ѝ приготвяла, и разказвала на децата за България.

Когато започнали да учат за състоянието на веществата, впечатлила една от учителките с въпроса си в какво състояние е яйцето - в твърдо или в течно. А по време на техния Рамазан, когато са строгите пости, хапвала скришом, за да не дразни останалите деца.

"Но едно момиченце ме видя, че ям, и ми каза, че Господ няма да ме обича. Аз много се изплаших от това, нададох страхотен вой. Учителката тогава пред строя обясни на децата, че не всички сме от една и съща религия, че Господ обича всички нас. Въпреки че сме от различни религии, е важно да сме добри хора."

Въпреки толерантността на местните, наложеният режим в Иран не е подминал и малката чужденка Златина.

В училище с приятелка, която по-късно е станала лекар в Канада

"Имахме униформи. Зелена дълга униформа, с по-тъмна долна част и по-светлозелена забрадка, от която се подаваше бретонът. И не бях единственото дете, на което му се подаваше бретонът. При иранките забрадката е била израз и на отношението към модата - те си избираха забрадки според това, което им харесва, както ние си избираме шалове през зимата. Те си съобразяваха забрадките с тоалета и това си беше част от суетата. Моят спомен за отношение към забрадката - не е било нещо, което тежи", споделя тя.

Днес хиджабът в Иран тежи на много жени и близките им. Хиджабът става задължителен четири години след революцията от 1979 г., свалила подкрепяната от САЩ монархия. Тогава Иран става ислямска република. Затова и Златина, и майка ѝ са били задължени да носят забрадки.

Златина отива в Иран през 1989-а, десет години след началото на режима на Аятолах Хомейни. След още десет семейството се прибира у дома, в България. Какво тогава е било отношението към жените в Иран?

Детският поглед не е меродавен за преценка за правата на жените в дадена страна, отбелязва тя. "Но правилата бяха еднозначни - че се носят забрадки навсякъде."

Златина с майка си и брат си в Персеполис

"Нямам разказ от майка ми - тя да се е чувствала третирана по един или друг начин, защото изглежда по различен начин. Когато сме гостували на ирански семейства, жените са били със забрадки без това да е ултиматум. Детският ми спомен не може да направи разграничението дали те са изглеждали така, защото са се чувствали красиви, или защото имат други опасения. Отношението към мама или към мен като тогава малко русо къдрокосо момиченце винаги е било много кавалерско. Имам спомен за гостоприемство и за приятелско отношение към по-различния."

Освен спомени, семейството на Златина запазва и няколко скъпи на сърцето предмета от техеранския им дом.

"В дома на родителите ми има много красива картина, която изобразява ирански пазар. Може би могат да се намерят сходства с Капалъ чаршъ в Турция. Пазарите са огромни места, с много широки сводове, с отворени пространства за подправки, ориз. Иранците много ядат ориз, това е всекидневното им меню."

Пазят още каменни вази, подарени на баща ѝ от хората, с които е работил в Иран.

Как се готви за Бъдни вечер и Коледа на 2982 километра от София? Златина Зехирова разгръща свитъка на времето и се връща обратно в Иран.

"Имам ясен спомен как сме се опитвали да правим кисело зеле. Мама може всичко. Но иначе в спомена на дете са по-скоро нещата, които като изкушение обича всяко дете. Просто аз ги обичам в иранската им интерпретация. Имаше течен шоколад, той се продаваше в едни пластмасови кутийки. Със сигурност съм го търсила повече, отколкото мусака. Майка ми е кулинар, прихвана много от тяхната култура и готви до ден днешен много вкусни ирански ястия."

У дома край елхатаОрганизирали си Бъдни вечер с български ястия.

"Чушки можеш да намериш навсякъде, боб можеш да намериш навсякъде, зеле можеш да си направиш. Как без елха? Разбира се, винаги сме имали елха."

Всичко си имали семейство Зехирови у дома в Техеран, за да посрещат десет години поред Коледа и Новата година седмица по-късно.

Макар че иранците празнуват новия живот и новото начало през пролетта, което за Златина е логично.

"Ритуалите са много различни. За тяхната Нова година имаше необходимост за конкретна бройка ястия, за да се съобрази дадена традиция. Имаха човечета, като кукли, в които има семки от трева - идеята е да ти покълне тревичката като символ на възраждащата се нова година. Това задължително го имаше на всяка маса."

Норуз, персийският новогодишен пролетен празник, се корени в зороастризма. Празненствата започват в деня на астрономическото равноденствие през март. Ознаменуват победата на доброто над злото със светлината, която побеждава тъмнината. Повече от 3000 години.

В древни времена традиционната "софра", нареждана седем дни преди Норуз, се наричала "Софре Хафт Шийн" - Масата на седемте "Ш"-та. Символ на седем дара от природата с имена, започващи с буквата "шийн" на персийски: "шараб" (вино), "шир" (мляко), "шеребет наранж" (портокалов сок), "шокуфре" (пъпки), "шам" (свещ), "шекер" (захар), "шахд" (мед).

В днешен Иран заради исляма виното не присъства на трапезата. Персийската буква "шийн" е заменена с буквата "сийн". Седемте елемента са: "саману" - сладък пудинг от пшеничен зародиш, символизиращ богатство; "сир" (чесън) - за здраве; "сиб" (ябълка) - за красота и свежест; "сумак" - червената подправка с цвят на изгрев; "серке" (оцет) - символ на зрялост и търпение; "сабзе" - покълнала пшеница или леща, която символизира растежа и новото начало; "секе" (монети) - за просперитет и богатство. Някои хора поставят и "сонбол", тоест зюмбюл, който да възвести пролетта.

На масата зороастрийците слагали и светата книга "Хордех Авеста", купа със златни рибки и кошница с шарени яйца.

Обичаят повелява гостите да бъдат поръсени с ароматна розова вода и да погледнат в огледало, за да си пожелаят нещо.

След четенето на стихове от книгата, които се възприемат като нашите новогодишни късмети - стихът, на който попаднеш случайно, предвещава какво ще ти се случи през идната година, хората си раздават подаръци. Обикновено по-старите на по-младите. Дни наред младите гостуват на възрастните. За децата има най-много подаръци и лакомства. Досущ като нашенските януарски празнични върволици.

А в нощта преди иранската Нова година се готви и едно от двете най-любими на Златина ястия с ориз.

От празничните събирания Злати помни тези на българската общност в Иран.

"Особено за Коледа. Дядо Коледа идваше до Техеран и ни носеше подаръци."

Може ли обаче Дядо Коледа да стигне до Техеран сега?

"Иска ми се той да иска да отиде, защото вярвам, че има хора и деца, които го чакат."

"Не мога да си представя да живея там сега. Не мога да си представя да живея на друго място, освен в България, към момента, от позицията ми на възрастен. Обичам България по свой начин."

Златина е пресметнала, че до 28-ата си година е живяла по-дълго в чужбина, отколкото в родната си страна. Сега е на 34.

"Не мога да си представя да живея в режим, който тогава или не е бил режим, или не е достигнал до мен, че е бил такъв", допълва тя.

Златина обича Витлеемската звезда, която я вълнува не толкова в християнския ѝ смисъл, а заради Космоса, заради "философската връзка между звездите и хората".

"Всеки от нас е звезда, защото ние сме звезден прах, в нашата кръв има желязо, създадено в недрата на масивните звезди. Това е много хубаво обяснение, което получих от астроном, занимаващ се и с астрономическа фотография - Ганчо Ганчев. Като погледнеш към небето - там има нещо по-голямо от нашето всекидневие."

Снимки в публикацията: личен архив на Златина Зехирова

По публикацията работи: Яна Боянова

БНР подкасти:



Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!
Новините на Програма „Хоризонт“ - вече и в Instagram. Акцентите от деня са в нашата Фейсбук страница. За да проследявате всичко най-важно, присъединете се към групите за новини – БНР Новини, БНР Култура, БНР Спорт, БНР Здраве, БНР Бизнес и финанси.
ВИЖТЕ ОЩЕ

Хищни, хитри, манипулатори, експлоататори... Суперсилите на растенията

"Това е много малък хербариум, между 15 000 и 20 000 вида . Има с над милион и половина образци. Цяла сграда – само хербариум. Ние сме още малки, скромни". Така ботаникът гл. ас. д-р Сълза Палпурина описва хербариума на Националния природонаучен музей в предаването "Изотопия" , докато показва експонатите, скрити за посетителите, но..

публикувано на 02.05.24 в 23:06

5 мандата и един Хеър – Ниймайер, който винаги играе роля на вота в Кърджали

До 7 май партиите в Кърджали трябва да обявят своите листи и техните водачи за участие в извънредните национални избори на 9 юни. Засега единствено партия „Възраждане“ съобщи имената на кандидатите и първа се регистрира в Районната избирателна комисия. Пет са мандатите за област Кърджали.  Четири от тях получава ДПС, като интригата за последния..

публикувано на 02.05.24 в 13:55
 Севдалин Духнев

Севдалин Духнев за това как се прави и как се бие тъпана в далечна Америка

В поредния епизод на рубриката “Америка - илюзии и реалности” гост е Севдалин Духнев - майсторът на тъпани и мебели. Роден в Силистра , живял в София, от 20 години заедно със семейството си е част от българската общност в Чикаго. Казва, че не прави планове за бъдещето, но много му се иска един ден да се върне там, където е роден и да продължи да..

публикувано на 29.04.24 в 10:24

Петър Вутов: Всеки Божи храм е притегателен център за вярващите

Днес, когато православният свят празнува Вход Господен в Йерусалим - празникът на възторженото посрещане на Христос в светия град, ще ви направим съпричастни на една история за вярата и чудодейната й сила. Ще ни я разкаже Петър Вутов от мездренското село Игнатица. Пенсиониран инженер, дипломиран богослов, страстен писател и задълбочен..

публикувано на 28.04.24 в 07:18
Монумент в Молдова в памет на жертвите от  аварията в Чернобил

Плътно информационно затъмнение у нас 7 дни след идването на облака от Чернобил

38 години след атомната трагедия в Чернобил проф. Димитър Вацов завършва свое изследване по темата, което ще бъде издадено в книга. Проф. Вацов е  преподавател по философия и основател на Фондацията за хуманитарни и социални изследвания. Т ой започва изследването си преди близо 4 години.  В интервю за БНР авторът на изследването изрази надежда,..

публикувано на 26.04.24 в 10:35
Снимката е илюстративна

Община Божурище и местната общност - съюзени срещу канадски инвеститор. Събират подписи за референдум

Канадска минодобивна кампания има зелена светлина за проучвателни сондажи за второто тримесечие на тази година в района на село Златуша, община Божурище. Селото се намира на 20 километра от столицата. Инвеститорските намерения срещат силен отпор от местната общност. Събират се подписи за провеждането на местен референдум . Подписката ще..

публикувано на 26.04.24 в 07:14

Шокиращи "шедьоври" от световната кулинарна култура

От божествените деликатеси през традиционно, простичко, носталгично и убийствено вкусно приготвени храни, през екзотично звучащите и пропити от оригиналност кулинарни изобретения....в "Изотопия" стигнахме до противните, отблъскващи, шокиращи измерения на световната кулинарна култура.... Дълбоко в хранителните табута навлиза Автономията за..

обновено на 25.04.24 в 13:06