Ицхак Менаше, син на Моше Менаше - Славейчето за своите фотографски прозрения

"Казвам се Ицхак Менаше и съм син на Моше Менаше, който имаше прозвище Славейчето, защото като всички от рода ни бе много музикален. И той като всички еврейчета от София (а след това, както ги наричаха българчета в Израел), пееше в легендарния хор Цадиков. Всички помнят прекрасните дуети на баща ми с прочутата Мати Пинкас, която тогава бе младо и красиво момиче с много ухажори. Баща ми бе сред тях. Много бързо му стана ясно, че няма шансове, защото и неговият и нейният баща бяха изключително бедни зарзаватчии. Въобще, хор "Цадиков", който е една от най-важните институции на българските евреи, има много заслуги - възпитава в любов към музиката, задружност, но и нещо, за което малко се пише, той е и най-големият... сватовник. Родителите изпращали децата си не само да пеят, но и да си намерят подходяща партия. Няма да преувелича, като кажа, че 70% от сватбите на хора от общността и в София, и в Яфо Израел са между хористите в него. Моите родители и вуйна и вуйчо са се запознали там и дълги години са живеели в любов и съгласие. Нещо повече, след като някои от пеещите овдовяват е нещо съвсем естествено вторият и третият брак да е също между хористите. Имам дълъг списък на такива случаи. Когато идват в Израел, баща ми, "Славейчето", и още няколко приятели създават музикалната формация "Моледет" (Татковина). Която, чак до 90-те години е традиционна част от сватбите на общността. Когато младите започват да организират празненството си, първите поканени на него са българският равин Аврамико и музикантите от "Моледет". Аз самият много обичам и познавам добре българският фолклор. Бях във връзка с 'Балкантон", още преди България и Израел да възстановят дипломатическите си взаимоотношения. Имам сбирка от над 1000 грамофонни плочи, касети и дискове с народна музика на различни краища на Родината (тук наричаме България - родина, а Израел - отечество), разказа за "Рано в неделя" Моше Менаше.

Знам, че сте един от най-големите хроникьори - фотографи на българските евреи и на тези от бившата Югославия. Кое събитие или човек най-ярко си спомняте?

"Фотографирал съм почти всички посещения на държавни глави от България в Израел. Започнах да записвам спомени на йерусалимските български евреи, още докато следвах "Стокознание" в Йерусалим и не се отказах от това си хоби и когато бях в армията. След това започнах да интервюирам и снимам български евреи в селища с най-многобройни и хомогенни наши общности. Исках да документирам както спомените им от България, така и общата им дейност и живота им като най-уважаваната група в Израел. Записал съм хиляди случаи на взаимопомощ, на предаване на традиции и ценности. Мисля, че това е най-доброто наследство от вековете, когато сме живели заедно с българите. Имах много голям архив с много данни, снимки, истории, с които успях да помогна на мнозина да построят родословни дървета. За съжаление голяма част от него бе унищожен по време на пожар в дома ми. Една от най-незабравимите ми срещи бе с поета Валери Петров. Оказа се, че той не само е изменил фамилното си име от Меворах, на Петров - моминското име на майка му, но и почти не познава еврейските си роднини. Тъй като имаме общ братовчед, мисля, че можах да му разкажа интересни неща за неговия род, който произхожда от Солон. Както казах, най-хубавите дуети на баща ми са били с Мати Пинкас. При едно от последните си пътувания в България той реши да се види с нея. Тя веднага ни прие, въпреки че същата вечер трябваше да лети за Мадрид на турне. Друг път тя бе запазила билет за баща ми, за неин концерт. Залата бе препълнена. Аз бях на сцената и снимах основно лица в близък план на музикантите и на публиката. От сцената тя съобщи, че в залата е знаменит певец с прякор Славея. Оркестрантите бяха развълнувани, както и зрителите. Смятам за голям свой успех да открия интересен български евреин и в България, и в Израел. Все едно дали е известен, или не. Всеки от тях е участвал или е бил свидетел на знаменателни събития, срещал се е с интересни хора, за което ми разказва, показва снимки. Например, при по-старото поколение съм документирал нестихващ спор, който вече е забравен от децата и внуците им. Старците се деляха на тези, които са успели да пристигнат на Светите земи преди възстановяването на еврейската държава (тогава е имало квоти поставени от англичаните, управлявали тук) и такива, които са били част от голямото преселение 1947-1952. Дошлите през 20-те-30-те години на миналия век твърдяха, че са били смаяни, когато са се озовали сред пустиня, блата, комари и погроми над селищата им. Тези, които са преживели Втората световна война в България, разказаха за трудовите лагери, в които са били мобилизирани мъжете, за изселването от големите градове на жените, децата и старците и всички трудности за оцеляване. Разбира се, подчертаваха ролята на българския народ за спасението им: недопускането на депортация и помощ в населените места, където се озовали при изселването. Всички тези препирни останаха в миналото. Но все още евреите тук спорят по ролята на Царя за спасението, което е истинско чудо. Може би при следващите поколения и това ще утихне. Като хроникьор искам този интересен свят на една вече изчезваща генерация да се съхрани и да се предаде на младите". 

Още по темата в звуковия файл.