"Гласове от Украйна - едно пътуване до Киев и назад" - Епизод 7 - Временно войник, вечно - ветеран

На фона на продължаващите ракетни удари в Украйна от страна на Русия и на частичните победи в контраофанзивата на Украйна, сега ще погледнем към ветераните от войната. Те са вече в украинското общество, връщат се, ранени от фронта. Защо е важно да има грижа за интеграцията на ветераните и каква да е тя – Ирина Недева потърси отговора в Клуба на ветерана в Киев, където се срещаме с Артьом Денисов, основател и директор на Клуба.

В 540 ден от началото на уж тридневната война, както твърдеше Путин, и повече от месец и половина след срещата ми с Артьом в Клуба на Военните ветерани в Киев, се улавям в какво бъркам. Тогава, даже тогава, не осъзнавах как зад израза “ветеран от войната” си представях стереотипно възрастен мъж, с ордени, който някога, разбира се през Втората световна война, е воювал, а днес е просто много възрастен пенсионер. Да, обаче не, ветеранът от войната може да е на възрастта на детето ми. Да е без ръка или крака, заради мините, които са го изненадали. Да е в рехабилитационния център в Лвов и когато президентът Зеленски му подава неволно дясната си ръка, за да му стисне ръката, да се сепне - той тази ръка я няма, ръкостискането трябва да е с другата.

Клуб на ветерана в Киев. Veteran HUB. Офис сграда, на един от етажите отваря жена.

"Добре, ако имате някакви въпроси за нас, нека да кажа, че сме организация, която предоставя услуги: психологическа подкрепа и правна помощ на ветераните и на техните семейства. Независимо колко официално те имат или нямат регистрация за бойни действия, защото сме тук да подкрепяме всеки, който е участвал във военни действия".

Veteran HUB е организация, която оказва подкрепа на ветерани, съпрузи, деца и роднини на военнослужещи, както и на доброволци, лекари и защитници на Съвета за национална сигурност, Министерството на вътрешните работи, Държавната гранична служба и Държавната служба за извънредни ситуации. Целта им е да помагат на ветераните и техните семейства в различни аспекти на живота им след завръщането от служба.

Основна мисия – да преведат военния опит на граждански език, да помагат на ветераните да се интегрират отново в професионалния живот след завръщането си от война. Изготвят и "Насоки за компаниите и фирмите, как приемат ветерани от бойните действия”. Правят и курсове за обучение на държавните центрове по заетостта за това как да работят с ветерани и да разбират техните нужди. Работят и върху създаването на платформа, в която роднини и близки на войниците да могат да общуват помежду си.

 "Хайде да ви покажем пространството….".

"Снимаме ли свободно тук?", питам.

"Да, разбира се", е отговорът.

“След като войниците напускат войната, войната не ги напуска”, чета в картата, създадена от Клуба на ветерана: визуализация по етапи на жизнения път на един ветеран, разработена по модела на Отдела за ветераните на Държавния департамент на САЩ специално за ветераните от ATO (Антитерористичната операция срещу т.нар. сепаратисти, проведена от Украйна след като Русия окупира Крим и части от Донбас). Този Клуб на ветераните е създаден още преди началото на пълномащабната война срещу Украйна, която Русия започна на 24 февруари 2022 г.

Десет са етапите от живота на ветерана: “живот преди службата”; “записване в армията”; “излизане от служба”; “търсене на друг живот извън армията”; “намиране на работа”; “връщане към старата ти работа”; “възстановаване или започване на интимна връзка”; “намиране на себе си”, и най-важното - разпознаване на психичните проблеми от сблъсъка със …. смъртта.

"Аз изживях войната. Приключих с войната, победих войната. И това ми хареса. Малко особено се чувствам сега. Можеш да се отпуснеш, да, когато обаче чувстваш, че смъртта е в коленете ти, и когато си поставил смъртта на колене – това е истинският релакс. Какво не ми харесва в цивилния живот? Това, че сам трябва да отговаряш и да решаваш за себе си".

“Здравейте, моето име е Глеб Стрижко. Вие сте с подкаста Воини. В него говорим с ветераните защитници на Украйна. Искаме да чуем какво мислят и какво се случва с тях след службата. Чухме Богдан Копчатов – ветеран, бивш командир на разузнавателна рота и професионален военен. Награден е с орден "Богдан Хмелницки" III степен и с Кръст за военни заслуги. Сблъсква се с пълномащабно нахлуване на административната граница с Крим, където е тежко ранен. В момента е подложен на рехабилитация”.

Една от най-важните програми на Клуба на ветерана е психологическата помощ. Има и образователна програма, наречена “It's Ok” (“Всичко е наред”). Целта е да помогне на ветераните да разберат какво се случва с психиката им през първите месеци след завръщането им в цивилния живот. Защото мечтаното връщане към цивилния живот може да се размине с надеждите. Една от програмите им е озаглавена ре-секс: “Проект за завръщането на войниците към сексуалния живот след нараняване”. “Защо не трябва да слагате кръст на връзката след физически/психологически наранявания”; “Практически препоръки от специалисти за различни наранявания”, или пък - “Родителство по време на война”. “Войната не е причина да отлагате живота. Ако вие или вашият партньор сте на служба, вземането на решение за родителство става трудно. Но е възможно да се мине по този път, ако и двамата искате да станете родители”. 

Може да има много наръчници за бременността или родителството, но не са много тези, които са предназначени за военен персонал и за двойки, един от които е на служба в активни бойни действия, независимо дали е мъж или жена. Има много жени в армията на Украйна и в доброволческите отряди. А това означава – и много жени-ветерани. Клубът на ветерана предлага такъв наръчник. От цели 101 страници, от семейното планиране, до … глава пета: “Дете под една година”. С детайли: “Правото на бъдете с родилката по време на раждането, ако сте на фронта”, или “Когато военният баща не е със семейството си” или “Ако загубите дете”. Това обяснява и двете серии подкасти, които прави Клубът. Единият е озаглавен “Воини”, а другият "Влюбени".

Една от другите услуги на Клуба на ветераните в Киев е правна помощ. За какви обвинения най-често се налага такава ни разказва Владислав от екипа на Клуба.

"По различни причини можем да оказваме правна подкрепа. Понякога са за неща свързани със семейството, с работата, а понякога и с неща, които са се случвали по време на бойните действия. При стрелба и раняване, примерно в ръката, какво да правят след това. Сега, с пълномащабната война, наистина има много случаи с различен характер. И ние трябва да се опитаме да помогнем".

Случвало се е да оказват такава помощ и на чуждестранни бойци. Преди няколко месеца на британски доброволци от международния легион към Териториалната отбрана на Украйна.

Виждам, че Клубът на ветераните се финансира от Фондацията на Виктор Пинчук. Още от създаването си, след като Русия анексира Крим и окупира части от Източна Украйна през 2014г., Клубът не се финансира от украинското правителство и това е направено съзнателно, научаваме от Артьом Денисов, съосновател и директор на Клуба в Киев.

"Това беше осъзнато решение, защото искаме да сме независими от правителствата, а също и от политическите партии. Също като самата общност на ветераните, и тези хора които се присъединяват към армията, те имат съвсем различни политически възгледи, политически симпатии. И защото искаме да сме открити към всички и да не взимаме една или друга страна. Точно затова решихме да не търсим финансиране от правителството. А и другото е, че с държавното финансиране върви много голяма бюрокрация".

Засега това работи, казва Артьом, може би в перспектива ще се търси и държавно финансиране, да речем след 10 години. 

“Сега ние виждаме къде и какво в законите работят и можем да дадем препоръки за промени, но държавата е тази, която прави това, така че мислим върху взаимодействия с държавните институции в бъдеще”, допълва той и още:

"От самото начало през 2014, когато всъщност започна войната, неправителствените организации и частният сектор бяха тези, които в най-голяма степен развиваха тази дейност и съответно нужда и умения за справяне с нееднозначния опит от войната и подпомагане на ветераните от войната. На практика там, в това поле, бяха създадени и първите институции на грижата. Министерството на ветераните беше създадено по-късно, през 2018 година".

Прекъсвам го. Определяте ли сам себе си като ветеран? - питам основателя на Клуба на ветераните Артьом Денисов.

"Това е интересен въпрос, защото работя по него с моя психотерапевт. Аз се включих в медицинските екипи на доброволческия батальон по време на евакуацията в Буча и отбраната на Киев, но все пак, въпреки че съм благодарен на този свой опит, защото ми даде възможност по-добре да разбера нуждите на ветераните от бойните действия, не съм сигурен дали мога да се наричам ветеран.

За мен, Артьом, като говоря като “шеф” на Клуба на ветераните, ако човек има някакъв боен опит, няма значение колко дълъг е той. Познавам хора, които са били в бойни действия седем дни, после са ранени, имат нужда от почти годишна рехабилитация и стават ветерани, аз ги броя за ветерани. Защото може и да си бил само един ден във война като войник, но ти ще си спомняш този ден през целия си живот".

Боря се с това да наричам себе си ветеран обаче, защото си давам сметка, че стоя сега с вас тук, пия портокалов сок, докато някой умира докато отбранява страната ни, или получава тежки, животозастрашаващи рани, докато отбранява страната ни, допълва Артьом и продължава:

"Това усложнява нещата, защото е налице огромен срам. Не просто срам от някой конкретен човек, а тотален, от света, от съществуването. Докато моите приятели продължават битката, и аз знам, че са имали безсънна нощ, защото са били бомбардирани. Един от приятелите ми, с когото бяхме заедно в медицинския екип по евакуациите, по-късно се присъедини към контра-артилерийския отряд, а там битката е … безспирна".

И още в дебрите на срама:

"Когато не си в битка, се срамуваш, че не воюваш, когато си в битка по отбраната, се срамуваш, че не се биеш точно там, където е най-важно и най-страшно, примерно ако си в Киев, си казваш: ето много по-трудно им е в Харков. Когато се видим с военните от Харков, те казват, да трудно беше, но е нищо в сравнение с това в Мариупол, защото там е истинската битка, те наистина бяха обкръжени от всички страни. И за да съм съвсем ясен, това не е нещо, което някой ти налага отвън. Никога не съм чувал подобни обвинения от военни, че се биеш не там, където е най-трудно или нещо подобно, или че това твоето местоположение не е толкова важно, Така че, това не е нещо, за което друг те обвинява, а е нещо, за което ти самият обвиняваш себе си. ... Вината в това да си оцелял...".

Артьом признава, че е изпитвал вина като част от медицинския екип в зоната около Чернобил, когато войник от съседна група се натъква на мина. Медицинският екип към другата група се опитва да го спаси, слага турникет на отиващия си крак, но заради липса на точния размер и инструменти нещата не се получават. Кървенето не спира. Това даже не е било част от задачите на екипа на Артьом, но той пак чувства вина, защото неговият екип е имал точните инструменти и е можело да са по-ефективни. Никой не го обвинява, не е там работата, проблемът е, че той го знае и си го припомня. Упрек към себе си, даже когато няма как да си бил ти отговорен.

Кои са най-важните проблеми пред ветераните от войната, защото те са вече в украинското общество. Не е нужно да се чака края на войната и да се мисли само за завърналите се от фронта тогава. От фронта се връщат войници, ранени. Влизат в центровете за рехабилитация, после трябва да започнат своя цивилен живот отново.

"Първото е възприемането на ветераните. Докато служиш си с униформа и си защитник. Имаш ясна цел, всички те уважават – институциите, гражданското общество, всички. Даже въоръжените сили на другите държави. Срещаш огромен респект и знаеш смисъла на своите действия. А после?! Един ден, много бързо, мълниеносно ставаш ветеран, влизаш в цивилен статут. Не си на бойното поле, а имаш боен опит, все още имаш и мислене като за бойното поле. Сваляш униформата, вече си със своите цивилни дрехи и…. постепенно започваш да губиш целта на своите действия, защото вече не отбраняваш нищо. Защото по време на война получаваш изведнъж отговори за това кое е най-важното нещо в живота: живееш, за да защитаваш живите – животът на другите. Какво по-важно има от това?! А после? После се връщаш от фронта и започваш да си вършиш някакви си други неща. И те започват да изглеждат не толкова важни. И обществото спира да те възприема като защитник".

Артьом дава още примери. Хора, които са били в доброволческите формирования за съпротива на руската анексия на Крим още през 2014, после се връщат, после отново отиват в Донбас, после отново се връщат към цивилния си живот, а сега, с пълномащабната война, отново са част от армията, връщат се, защото са били ранени отново. Виждате ги примерно в кафенето и чувате подмятания: “хей, във война сме какво правите тук”. А те… даже може и да се върнат отново на фронта, ако състоянието им го позволява. А ако не – по-добре да не са на фронта. Няма да са ефективни.

"Възприятието на ветераните от страна на обществото е това, което се променя. Възприемат те по един начин когато си на фронта, докато служиш, и по друг начин когато си се върнал от фронта, и в тази пропаст започват проблемите, защото ти си същият човек и в двата случая. Това е и пропаст вътре в обществото – разделение на хората със и без боен опит".

Затова и Артьом особено се гордее с това, че половината от хората, които работят в Клуба на ветерана, са хора с реален боен опит.

Учудена съм от тази силна мотивация да отбраняваш страната си, да дадеш живота си за нея. Нещо, което едва ли е толкова обичайно за страни, които са от дълго време в мир. Питам Артьом дали прави разлика между това - да воюваш, за да защитиш живота на своите съграждани, и това - да воюваш и да си готов да умреш за територия, ако така се разбира страната, държавата.

"Вижте, аз съм на 36 вече не съм толкова млад, и искам да коригирам това. Никой не иска да умира за страната! Врагът трябва да умре. Защото ние се защитаваме, ние не воюваме с някой друг, защото искаме да го унищожим. Така че, не е нужно да умираме за страната си, а да я защитаваме. Ако сме мъртви няма да можем да го правим! Това според мен и хората около мен не е нещо като да воюваме за държавата, сама по себе си, а да воюваме за смисъла и значението на човешкия живот. И за живота, сам по себе си".

Битка за живот, а не за смърт. Битка, в която да останеш жив, за да защитиш живота на своите близки, правото на твоя народ да избира как да живее и как да се управлява, битка за живота. Дали това различава украинската армия от руската?! Чета във военните анализи, че философията зад действията се отразява и на военната тактика. Дали имат значение пратените за пушечно месо руски войници, мобилизираните затворници, случайно хванатите мъже от републиките, които биват пускани за завземане на чужда територия и чиято смърт се крие и не се калкулира от руската армия?! И вниманието към всеки загинал украински войник. Това ли ще е най-голямото изпитание след края на войната, изгубените животи? - питам Артьом. И какъв е техният реален мащаб?

"Не искам да звуча прекалено драматично или емоционално, но ние воюваме с армията на Руската федерация, а тя воюва не просто с украинската армия, тя воюва срещуУкрайна. Видях го това в Буча, видях го в Ирпин, и този мой опит повече от година и малко след това все още не мога да осмисля напълно. Това е един тъмен ъгъл, по който ми предстои психологическа работа. Още не мога да намеря думите за това, което видях. Не знам дали съм в състояние да се справя с този опит, да го преработя. Когато примерно шофираш и виждаш нещо като кукла, отстрани на пътя. Да, обаче не е кукла, а е … тяло на дете, на малко дете.

В самото начало на пълномащабната война много хора се опитваха да говорят с руснаците, които познават и да им пратят снимки, информация, да им покажат, че не може да се воюва така, като садисти… И най-страшното нещо е отговорът: “ние знаем това, и сме ок с него”.

Оттук нататък?! Какви са най-вероятните сценарии за момента след края на войната?

"Светъл и тъмен сценарий. По светлия първо. Ще имаме повече хора, които ще разбират защо трябва да се погрижим за ветераните. Защото към момента ние не знаем колко ветерани ще има в края на войната. 1,5 милион, 1,7 милиона души, според някои изчисления. След това трябва да броим и близкият им кръг от семейство, приятели, колеги, от три до пет милиона души още. Мисля че 30-40 процента от цялото население на Украйна ще бъдат директно повлияни от опита от войната. Даже хората, които напуснаха Украйна в самото начало, те също изпитват войната върху гърба си защото напуснаха. Те не отидоха на почивка, или във ваканция, или защото са планирали да работят другаде. Не, те напуснаха заради войната. Много различен опит от това да си в армията тук, разбира се, но все пак повлиян от войната. В светлия сценарий това разбиране ще е гориво за промяна в обществото. И по отношение на икономиката и по отношение на армията, която ще стане още по-професионална.

В eдин още по-светъл и от светлите сценарии, ние успяваме да реконструираме и построим отново страната ни. И това, което на мен ми е страст за бъдещето, защото точно сега в Украйна, за съжаление, това вече се случва, ние имаме уникалния опит да се борим на наша територия с огромна чужда армия. Например САЩ, с пълен респект към тази страна и към техните ветерани от войните, те не са се борили с редовна армия на тяхна територия. Както и не се срещали точно с редовна армия в Ирак и в Афганистан. Докато ние имаме този опит: бомбардировки, чужда артилерия, ракетен обстрел, дронове, после чужди танкове на нашата територия. Да не пропускам - бойна авиация срещу мирното ти население и всичко това, просто за закуска".

Модерният сред психотерапевтите и психиатрите термин: Посттравматично стресово разстройство (PTSD) при хора, преживели шокиращо, страшно или опасно събитие, това ли е мрачният сценарий?

"Ще има хора, които ще развият Посттравматично стресово разстройство, но не трябва да се преувеличава значението му. 30-40 процента да го развият пак е сериозно, но ще има и много други състояния за които трябва да се грижим, а вече възприемаме като нормални: постоянният стрес, будните заради ракетен обстрел нощи, тревожността. Дядо ми, преживял Втората световна война, до последно имаше проблем с възприятието на храната и тока. Пестеше, пазеше, обираше и изяждаше трохите. Такива толкова обикновени неща, че не си даваме сметка за тях сега", казва един от основателите на Клуба на ветераните в Киев Артьом Денисов, който, въпреки известния опит в бойни и спасителни операции като част от медицинските екипи, не нарича самия себе си ветеран. 

Затварям вратата на Клуба на ветераните в Киев зад гърба си.

Когато вървя по улиците на Киев обаче се хващам, че се замислям. Дали човекът в униформа, който върви пред мен, а на раницата му е закачено синьо плюшено зайче се връща за малко в отпуск при семейството си, или е претърпял травма, влачи крака си, малко по-особено, дали ще свали униформата и от “временно – войник” ще се превърна във “вечно – ветеран”.

Сепва ме гласът на шофьора на буса, с който се придвижва нашата група в Украйна, докато пием кафе в центъра на Киев. Показва ми снимки на мобилния си телефон. От операция на фронтовата линия по освобождаване на окупирани територии при контранастъплението на Украйна на изток.

Изумявам се – той е бил там. “Да”- кима - “това са мои снимки”. Видео от мазетата на окупирани къщи, надписите по стените… следите от мъчението. “Вие сте?”, питам го.

“Отговарям за сигурността ви”, казва той.

“Вие сте… “, повтарям, почти невярващо - “Вие сте ветеран от войната?”.

“Да”, казва съвсем тихо той.

“Може ли да направя интервю с вас, да разкажете?”

“Не”, е краткият му отговор.

• ''Гласове от Украйна - едно пътуване до Киев и назад'' - Епизод 1

• "Гласове от Украйна - едно пътуване до Киев и назад" - Епизод 2 - Нощният Киев-експрес

• "Гласове от Украйна - едно пътуване до Киев и назад" - Епизод 3 - Украинското Радио и ТВ

• "Гласове от Украйна - едно пътуване до Киев и назад" - Епизод 4 - Буча и бъдещето

• "Гласове от Украйна - едно пътуване до Киев и назад" - Епизод 5 - Тела и свидетелства

• "Гласове от Украйна": Руини и графити - Епизод 6

Снимки: Ирина Недева