Едуард Пейдж Мичъл и фантастичният му свят от киборги, учени и мечтатели

Бащата на този симпатичен литературен герой е Едуард Пейдж Мичъл, непознат доскоро американски фантаст, но добре познат отвъд океана журналист. Преди Хърбърт Уелс описва своеобразна машина на времето – висок нидерландски часовник от тъмночервено дърво, който ни връща в миналото. Днес се предполага, че е и първият автор, писал за киборг.

Телепортация, пътуване със скорост, по-голяма от тази на светлината, изкуствен интелект, криогенно замразяване на човек – нищо от изброените не му е чуждо, но в разказите на Мичъл, отишъл си на 76 през 1927 г., има много повече, уверява ни Николай Генов.

Николай Генов (снимка: личен архив)

Николай е доктор по теория на литературата и главен асистент в Института за литература при БАН, където е и секретар на секция "Теория на литературата". Възнамерява да изследва Мичъл детайлно, но докато изследването стане факт, разказва в "Изотопия" защо си струва да четем Едуард Пейдж Мичъл в оригинал на английски, а отскоро и на български.

"Мичъл е наречен загубения или забравения гигант на американската научна фантастика, тъй като създава творбите си доста рано, 70-те и 80-те години на XIX век. Те излизат в ежедневника The Sun, един от най-успешните американски вестници по това време", обяснява Николай.

Мичъл не подписва фантастичните си текстове за разлика от журналистическите. По-късно става главен редактор на вестника.

Като писател е открит едва през 70-те години на XX век. Изследователят Сам Московиц успява да установи авторството на тези текстове, да ги събере и да заговори за тях. 100 години след написването им. "И въпреки това, ето минал е още половин век, Едуард Пейдж Мичъл продължава да стои като непознато име на хоризонта на научната фантастика. Дори у нас тепърва се заговаря за него, но не сме изключението в случая. Той все още е маргинална фигура, която обаче е страшно интересна с това, че е изпреварила времето си. Въвела е идеи, които освен че са били новаторски тогава, датират от доста по-рано в сравнение със сюжетите на Хърбърт Уелс."

Пейдж изпреварва Уелс не само с идеята за машина на времето, но и с тази за човек, който става невидим посредством научни методи.

Какъв обаче е писателят Пейдж – журналист, осведомен добре за научните открития на епохата, или визионер с футуристично мислене?

"Той е живял във време, в което все още се е смятало, че да си високо образован е необходимо качество, за да бъдеш част от цивилизацията. Истина, която в днешно време малко се позабравя, но това е отговаряло напълно на неговия профил. Като журналист е трябвало да бъде добре осведомен. Има и текстове, които се занимават с философия и демонстрират знания не само в природоматематическите науки", твърди Николай.

"Интелигентността ви е без крила. Просто следвате Конт и хлъзгавите му легиони от откачалки и побърканяци. Говорите с изумителна увереност за положението си във Вселената. Изглежда смятате, че нещастната Ви дребна личност е стъпила здраво в Абсолюта. Откъде знаете дали в този момент с цялото си тщеславие на разума на XIX век сте нещо повече от мечта за бъдещето, сънувана от някой философ от XVI век? Откъде знаете, че сте нещо повече от сън от миналото, сънуван от някакъв хегелианец от XXVI столетие? Откъде да знаете, че няма да изчезнете в XVI век или в 2060 година в мига, в който сънуващият се пробуди?"

Пътуването във времето например е свързано с философията на Хегел "и това е важен момент, защото не всичките му текстове са свързани с футуристична технология. Много често там работи нещо магично, странно. В свои творби той често търси обяснение за необясними феномени и това е свързано с неговата биография, тъй като първоначално, пишейки за вестника, се интересува от паранормални прояви. Опитва се да ги обори, да намери рационално обяснение за тях."

Николай не познава изследвания как читателите възприемат фантастичните истории в The Sun, достъпен вестник за 1 пени. Хипотезата му: възможно е фантастиката да е част от новаторската стратегия на медията.

"Изхождайки от това колко значима медия е The Sun и колко нововъведения прави тогава... Тези викачи по улицата, които предлагат вестници, които виждаме до ден-днешен във филмите, всъщност са модел на The Sun, вестникът да се продава на самата улица, да не отива по домовете на абонатите, да струва толкова малко, за да е достъпен за работническата класа, да се разказват лични истории за самоубийства, убийства, тоест за частния живот на хората, също е нововъведение на The Sun. Има много, много неща, които този вестник прави, и е възможно това също да е част от стратегията му да се отличи, да направи нещо интересно и любопитно за публиката."

Вестникът е известен и с писмото на малката Вирджиния, която пита журналистите има ли Дядо Коледа. Случката е от 1897 г. В телевизионен филм от 1991 г. Ед Езнър изиграва Мичъл като главен редактор на вестника, за който таткото на Вирджиния казва: "Ако го пише там, значи е така." Затова ако The Sun отговори на дъщеря му, че има Дядо Коледа, то приятелчетата ѝ, които не вярват в него, не са прави. Така и става, само че го пише не Мичъл, а журналистът Франсис Чърч. Но да се върнем на Мичъл.

За Николай фантастичните творби на журналиста са добри. "Не са нещо, написано на коляно, което да запълни някоя и друга страница на ежедневника. Освен оригинални идеи, понякога съдържат прекрасна доза хумор, чудесен език на моменти. Обмислени са. Едуард Пейдж Мичъл може да бъде мислен като добър писател на научна фантастика."

"Възможно е хората да помнят или пък не, че през 1878 г. генерал Игнатиев прекарва няколко седмици юли месец в Бадишерхоф в Баден. Обществените журнали описват, че посещава изворното място за целите на лечението си, като за него се твърди, че бил твърде съкрушен от продължилото напрежение и отговорност в службата към Царя. Но всички знаеха, че Игнатиев просто бе изпаднал в немилост в Санкт Петербург, и че отсъствието му от центровете на активната политика в момент, когато мирът в Европа пърха като опъната струна във въздуха между Солсбъри и Шувалов, не е могло да представлява нищо повече от учтиво прикрито изгнание."

Във фантастичните разкази на Пейдж имат място и иронията, политиката, идеологията, националното.

"Българската следа, както много обичам да я наричам, е доста ранен руски киборг в литературата, свързан с нашите борби за Освобождение. Благодарение на брилянтността на този изкуствен интелект, на неговата прецизна стратегия, Руската империя успява да победи Османската."

Става дума за млад руски барон в обкръжението на граф Игнатиев, пряко свързан с Берлинския конгрес, който се оказва най-умният човек на света, защото в главата си има машина, наречена от автора "изкуствен интелект". "Той използва и думата "андроид", макар в друг разказ, за глава, която разговаря така, както в момента ChatGPT чати с потребителя."

И друго е характерно за научната фантастика, обяснява Николай: "Не само нейната позиция спрямо бъдещето, тъй като човекът в нея, героят на научната фантастика, се опитва да си обясни и политическата ситуация, в която живее. С тези текстове си проличава именно такъв опит за ориентация в някои процеси. Например браковете в "Дъщерята на сенатора". Тя е американка, нейният възлюбен не е. Искат да се оженят, обаче има законови прегради. Тоест има каузи, които Мичъл застъпва или поне отразява в своето творчество, които впоследствие така или иначе се реализират на политическата сцена, водят се нужните дебати. Определено е бил много ориентиран в своето време, но е мислил и за бъдещето."

"Не сме ли всички деца на една и съща еволюция? Какво сме ние, човешките животни, ако не по-облагодетелствани членове на едно голямо семейство? Сенатор Нютон от Масачузетс с по-висок интелект ли е от австралийския бушмен, отколкото австралийският бушмен и плоскоглавият индианец е с по-висок интелект от вола, който сенатор Нютон заповядва да бъде заклан, за да получи храна за семейството си? Не е ли клането на вол или убийството на пиле братоубийство от гледна точка на абсолютната справедливост?"

"Дъщерята на сенатора" е написан през 1879 г., но разказва за 1936 г., когато – според Мичъл, на американската политическа сцена има Монголско-вегетарианска партия.

"Има интересна история, почти романтична, макар да е доста страшна, как започва да пише научнофантастични разкази. Постоянно повтаряме "научнофантастични", но нека си дадем сметка, че това е доста условно. По това време понятието "научна фантастика" не е съществувало", уточнява Николай.

"Мичъл се вози във влак някъде през 1970 г. и в окото му влиза сгурия. Губи зрението на едното око. Впоследствие губи зрението и на другото. Оправя се първото око, всъщност той остава с едно око. Първият му разказ излиза малко след този инцидент."

В него се търси математически и физически доказуем начин как постоянно движение непрекъснато да се ускорява. Примерът е с влак, а предложеният вариант да се движим все по-бързо ни отвежда с невероятна скорост до невероятни места. Недрата на Земята също са намесени в разказа.

"Айнщайн ще обори този модел като концепция доста по-късно. Моделът, който Мичъл прилага, с вагони, построени един върху друг, за да се самоускоряват и да станат по-бързи от светлината", обяснява Николай.

"Една мускетна сачма изминава да речем една миля. Не е трудно да увеличим силата на мускетите до хиляда на брой, но въпреки това и всички хиляда мускетни сачми няма да изминат разстояние, по-голямо от една мускетна сачма, нито ще го изминат с по-голяма скорост, отколкото единичния мускет. В това се корени проблемът ни."

Историята с влака веднага след инцидента в личния живот на Мичъл показва чувството му за самоирония отвъд иронията.

"И много често задава въпроси в края на някоя творба. Един от все още непреведените на български разкази е за руски барон, който изведнъж започва да се държи като колар. Забравя дори руския език, английския, говори някакъв неразбираем език, в същото време колар в другия край на света започва да говори на руски, на френски, на английски и да се държи като принц. В края, оказва се, има една малко приказна история: двамата са отраснали заедно, влюбили са се, пострадала е любовта на живота им в техните междуособици, но лекарят успява да излекува принца с плацебо ефект като му внушава, че разменя душите на двамата. Това е публикувано в самия разказ като сведение след смъртта на лекаря. Истината, която преди това не е била разказана. Разказът приключва с въпроса това морално ли е, така трябва ли да се прави и сякаш се обръща към читателя, за да провокира дискусия."

Какъв свят вижда Едуард Пейдж Мичъл през едното си око – света на бъдещето от гледна точка на викторианската епоха или онази епоха, в която окото е гледало какво се случва наоколо?

"Научната фантастика се натоварва доста често с прогностични функции. Тя трябва да изпълнява едва ли не ролята на пророчество, но всъщност това е литература и като литература научната фантастика се слива повече с настоящето, отколкото с бъдещето. Тя удължава настоящето или проектира настоящето върху бъдещето. Затова един от съветите, които Стругацки дават на писателите на научна фантастика, е да пишат за човека, а не за технологиите, не за машините. Защото машините остаряват, но човекът е вечен. Поне се надяваме на една такава, малко романтична представа, че човекът е незаменим, че машините няма да застанат на неговото място. Но доколкото в тези разкази откриваме човешкото и хората, можем да кажем, че това е едно всевиждащо око."

"Един от любимите ми разкази от томчето, което излезе тази година на български език, "Тахипомпата и други истории", е "Кристалният човек" – за невидим господин, който става жертва на обстоятелствата. Бива лишен от своя образ, става невидим в резултат на експеримент, но ученият, който трябва да оповести експеримента, загива и няма кой да върне горкия човек обратно. Той е страшно влюбен в една девойка. Разказът се казва "Кристалният човек" и първоначално читателят ще тръгне с нагласата, че кристалният човек е невидимият, но всъщност се оказва, че кристалният човек е възлюбената, която се изправя срещу него след толкова години и демонстрира абсолютно садистичното си пренебрежение. Злост, която кара горкият невидим да се хвърли в морето и да се удави", разказва Николай.

Според него Мичъл често мотивира сюжетите си с подобни драми или със забавни интриги, а понякога намира и смехотворно решение на проблемите – като в разказа с тахипомпата за ускорено влаково движение. Научен проблем, пред който е изправен много слаб студент по математика, решен да се ожени за Абсциса, дъщерята на професора.

Оказва се, че преподавателят не е задал толкова сложна задача на студента, младият мъж просто е сънувал. Сходен мотив се повтаря и в непреведен на български разказ за младоженец, който не се интересува от метафизика. Това пък се оказва сериозен проблем за бащата на булката.

"Разбира се, младоженецът отива при немски учен и той му казва: "Не разбираш от метафизика, защото черепът ти е малко по-твърд. Ще направим трепанация и всичко ще бъде наред. Ще започнеш да вярваш в това, което отричаш." И тук се намира хумористично решение. Според Николай при Мичъл "има много женихи, които търсят решение на битовите си проблеми, и науката се оказва странна панацея, която може да дава решение за всичко, но много често това решение дори не се изпробва."

Може ли обаче решението да ни уплаши, освен да ни разсмее? Да се върнем при руския барон киборг, чийто изкуствен интелект е определен като "чудовищен".

"Моята нова машина се захранва от факти и на изхода генерира заключения. Накратко тя разсъждава и резултатите от разсъжденията ѝ винаги са верни, докато резултатите от човешките разсъждения често пъти, ако не винаги, са грешни. Източникът на грешките в човешката логика е онова, което философите наричат "личното уравнение". Моята машина го елиминира."

"Освен вечно любопитство, което мотивира персонажите да продължават да търсят, има и страх", потвърждава Николай, но има и друго: "Там, където очакваме да се появи ужас, много често липсва. Доста често липсва психологизъм. Дали защото тези разкази са по-ранни, но там сякаш наистина водещи са инвенциите, посланията, малко по-късно се прокрадва и другото. Със сигурност трябва да си даваме сметка за контекста, в който текстовете излизат. Освен че са публикувани в ежедневник, трябва да си даваме сметка и какво е било времето."

Николай не е привърженик и на сравнението между фантасти. "Машината на времето" на Уелс няма нищо общо с "Часовникът, който върви назад" на Мичъл. Просто защото разказът изпреварва хронологически Уелс, не означава, че трябва или да не се интересуваме от Уелс, или да съпоставим тези неща. Имат сходен мотив, но са две съвсем различни произведения. Разбирам патоса на Московиц да наложи Мичъл по този начин. Това обаче не изчерпва стойността на тези текстове, стойността на Едуард Пейдж Мичъл. Той, струва ми се, има потенциал да е повече от бележка под линия в историческия процес. Можем да гледаме на него като на адекватен, любопитен автор, визионер, който създава добри произведения", казва Николай Генов от БАН за света на очарователни несретници, странни учени и влюбени мечтатели, измислени от Едуард Пейдж Мичъл.

Цялото интервю чуйте в звуковия файл.

Илюстративните изображения в публикацията са генерирани с Midjourney.