Проф. Киран Клаус Пател: Само НАТО може да възпре нова руска агресия

Войната в Украйна се обърна в полза на Русия. Икономиката на Европа куца зад САЩ. Въпросът за имиграцията стои. Крайната десница нараства. Климатичните промени непрекъснато напомнят за себе си. Не е изключено при смяна на стопанина на Белия дом САЩ да излязат от Парижкото споразумение за климата и бъдещето на НАТО да бъде поставено под въпрос. Води ли се задълбочен политически дебат за Европа и накъде ще тръгне ЕС след утре вечер?

Интервю с историка проф. Киран Клаус Пател, преподавател по европейска история в университета "Лудвиг Максимилиян" в Мюнхен.

От Декларацията на Робер Шуман до падането на Желязната завеса политическият дебат за Европа по подразбиране се отнасяше само до Западна Европа. Това обаче не означава, че на изток хората не са се вълнували от темата "Европа". Но за съжаление те останаха десетилетия наред изолирани и нечути.

Едва в началото на 80-те години на миналия век дебатът за Европа приобщи и централноевропейските държави - подхванат на Запад основно за Чехословакия и Полша, където обществените нагласи бяха започнали да се променят. По някакъв парадоксален начин разделението на Европа се превърна в двигател на обединението.

Във Ваш анализ по повод Деня на Европа 9-ти май написахте, че задълбочаването на европейската интеграция е силно желано от гражданите, но само като абстрактна идея. Според Вас обаче европейците бързо променят нагласата си, щом осъзнаят как тази иначе благородна идея променя живота им. Можете ли да откроите период, в който настъпи това осъзнаване и в който ЕС навлезе във всекидневието на европейците?

Описвате един бавен процес. Но може би в началото на 90-те години на миналия век европейските граждани осъзнаха какво значение и влияние върху живота на всеки един от нас има европейската политика. Маастрихтският договор от 1992 година слага началото на ЕС такъв, какъвто го познаваме днес. Тогава европейците си дадоха сметка колко много правомощия имат институциите на Съюза в различни области.

От тогава, вече над 30 години, интеграцията в ЕС се задълбочава. Задълбочава се обаче и съпротивата срещу това сближаване. Европейска политика присъства в ежедневните разговори на хората. Поглеждайки назад днес мнозина твърдят, че преди договора от Маастрихт всичко е било много по-лесно и по-прегледно, но това не са нови настроения - евроскептици, както бихме ги нарекли днес, е имало още през 50-те години.

Договорът от Маастрихт не е началото на ЕС, защото той всъщност формализира много процеси, които към онзи момент преди 32 години вече са били факт, без обаче да сме си давали сметка за това. Договорът просто оформя документално правомощията на европейските институции.

Именно тук виждам паралели с днес, когато отново някои решения се взимат неформално, без прякото участие и съгласие на гражданите.

Може би най-разпространеното клише за ЕС е "проект за мир". Преди падането на Желязната завеса Европа живя в мир, макар и в Студена война, а след 89-та година темата сигурност отстъпи по важност на икономическото благоденствие на Стария континент. Днес в съседство обаче се води война, която пряко застрашава както нашата сигурност, така и нашето благоденствие. Като проект за мир, може ли ЕС да се справи и с двете предизвикателства - сигурността и благоденствието?

Знаете ли, трудно ми е да разглеждам Европейския съюз в едно измерение. Той е многопластов. За мен той е платформа за намирането на консенсус между различни политически и икономически виждания. Не съм съгласен с често срещаното определение, че ЕС е неолиберална общност. Вземете само един пример - в земеделието Брюксел води всичко друго, но не и неолиберална политика.

Ако се върнем към първите години след падането на Желязната завеса - тогава водещ беше стремежът към сближаване, към отваряне на икономиките една за друга, към интеграция, към превръщането на икономиката в двигател на европейското обединение. Разбира се, този процес имаше своите граници, включително географски - така се появи Шенгенското пространство. Никой не е искал да покани в ЕС целия свят, но със сигурност Европа искаше да играе водеща икономическа роля на световната сцена. Нещо повече - ЕС имаше амбицията да бъде пример за икономически съюзи в други региони на света.

Но тогава дойде финансовата криза, която маркира един съществен обрат - от либерален и отворен към света, Европейският съюз се превърна в съюз, който се стреми да опази постигнатото благоденствие.

Да не говорим, че през последното десетилетие преживяхме цяла поредица от кризи. И не говоря само за пандемията и войната в Украйна, а за банковата криза, бежанската вълна и екологичните проблеми, които имаме.

Заради тази поредица от кризи ЕС се промени и се опитва да защити това, което сме постигнали до този момент. Не съм сигурен, че европейските граждани си дават сметка за този преломен момент. Нито един от големите проблеми не е окончателно разрешен и ще продължава да тлее. Парадоксалното е обаче, че именно кризите задълбочиха европейската интеграция. И вместо да се разпадне, както се опасявахме в годините около Брекзит, съюзът всъщност се консолидира.

Кризите, и особено войната в Украйна и опасността за европейската сигурност, която представлява Русия, консолидираха ЕС, както казвате, и дори отпушиха процеса по разширяване, който две десетилетия беше замръзнал.

Никой не си е представял, че Путин ще нахлуе в Украйна, когато преди повече от десет години проруският украински президент Янукович беше свален от власт. Но мисля, че много детайли от това време имат значение за по-късното развитие на събитията.

Още тогава бях убеден, че ЕС надценява способността си така да въодушеви украинците, че те да поискат членство. Сякаш забравяме колко разделено беше тогава украинското общество и колко напрегната и взривоопасна беше политическата ситуация. Спомнете си колко емоционално обвързани с Русия бяха голяма част от украинците. Освен това днес вече знаем, че Западът подцени реакцията на Кремъл.

Днес ситуацията е съвършено различна, разбира се. Руската агресия отблъсна украинците и те подкрепят почти без изключение членството на страната не само в ЕС, но и в НАТО. Но дали ЕС е готов за тази стъпка? Не мисля. Не съм сигурен, че 27-те наистина са единодушни в подкрепата за членството на Украйна. Освен това не съм сигурен, че 27-те могат да гарантират сигурността на Украйна без Съединените щати.

ЕС има изключително ограничени отбранителни способности. Изграждането на обща европейска отбранителна политика изисква огромни бюджетни средства. Това изисква време. Пътят към военно решение в рамките на ЕС е много дълъг и към този момент ние със сигурност не можем да бъдем гарант. Не мисля, че е реалистично да се смята, че някой друг освен НАТО може да гарантира сигурността на Украйна.

ЕС трябва да бъде честен с Украйна по всички въпроси, но особено по въпросите на сигурността. Киев трябва да знае, че членството е трудно постижимо, особено ако сложната политическа ситуация не се промени и нова руска агресия не може да бъде напълно изключена. ЕС не би могъл да се противопостави и затова смятам, че в момента само НАТО може да възпре нова руска агресия.

Така че приемете думите ми просто като едно предупреждение: ЕС не бива да дава гръмки обещания, които не е сигурен, че може да спази, защото гръмките обещания събуждат надежди, но предизвикват разочарование ако не бъдат спазени.