Етнология на спорта "като истинския живот" - всичко, навсякъде, наведнъж

Интервю на Лора Търколева с доц. д-р Ива Кюркчиева в предаването ''Изотопия''

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Европейското първенство по футбол и "Копа Америка" белязаха лятото на 2024 г., но истинската любов към царя на спортовете не се побира в календара и статистиката от големите първенства.

Същността ѝ личи в селския и аматьорски "ритнитоп", както са се изразявали в зората на играта по нашите земи, но и в очаквани и неочаквани връзки като общото между Гунди и "Въстаник", Войнеговци, между "Реал София" и "Реал Мадрид".

За сладкото в непрофесионалния футбол в "Изотопия" поговорихме с доц. д-р Ива Кюркчиева от Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при Българската академия на науките (ИЕФЕМ – БАН).

Въпреки че не е върл фен, нито експерт в правилата на играта, тя познава добре емоцията, която футболът носи на запалянковците. При това не само като учен. Преди 30 години, през българското футболно лято от 1994-та, студентката Ива не се явила на изпит от вълнение.

"Мисля, че беше по история на Русия. Може би неслучайно съм го пропуснала, но наистина не бях в състояние. Трябваше да отделя време за гледане, емоции, радост, излизане на улицата. Реших, че повече няма да стоя вкъщи и да чета. Може би още тогава някак несъзнателно съм погледнала към спорта не от техническите характеристики.

Синът ми сега, като ме изпрати, каза: "Мамо, крайно време е да те науча на някои основни правила във футбола." С много сериозен глас... Той е на 10 години и е голям запалянко, но това, което до ден днешен на всички се опитвам да обясня, е, че поглеждам на футбола и спорта от друга гледна точка: какво носи за обществото, какъв е неговият смисъл за човека, групата, общностите, за техния по-добър начин на живот, за тяхното разбиране на света, тяхното конструиране на собствената им идентичност."

Доц. Кюркчиева се вълнува от непрофесионалния футбол (аматьорски, селски, детски, юношески и др.) като мотор именно на социалните промени.

"Всеки разбира от футбол и политика, но в интервютата, които правя с представители от различни краища на България, по-малки и по-големи градове, села, винаги ме е крепяло това, че за голям процент тази игра все още носи нещо повече. Тя е емоция, чувство за солидарност, сплотява общностите, създава местна гордост, локална идентичност."

Понеже всички разбираме и от политика, и от футбол, търсим отговор до какво е по-близо футболът – до политиката или до религията? Има такива изследвания, уточнява доц. Кюркчиева. В тях футболът (а и спортът като цяло) се разглежда като религиозен култ или заместител на религията.

Днес спортът се изследва от различни учени – юристи, географи, историци, социолози, хуманитаристи и т. н. Подходът им е интердисциплинарен. Такъв е и проектът "Общество, спорт, интеграция", в който Кюркчиева участва. Започва преди половин година и събира хора от БАН, СУ "Св. Климент Охридски" и Националната спортна академия (НСА) с различен досегашен опит.

Фокусът е върху спорта като възможност за интеграция на различни уязвими групи – бежанци и мигранти, представители на малцинствата, хора с увреждания, жени в риск, деца.

Наскоро по проекта се организира лятна спортна академия за непридружени деца бежанци, предимно от Сирия. За тях се правят тренировки, лекции, игри, с които да опознаят общностите, празниците и обичаите ни, но и самите себе си.

"Бяхме на Боровец. Бяха много щастливи да видят планината отвътре, имахме водач по планинско ориентиране. Не можете да си представите как този опит промени децата за много кратко време. От леко свити, срамежливи, нежелаещи да имат визуален контакт с нас, как постепенно се отпуснаха, как живяхме един общностен живот благодарение на спортните занимания."

Част от децата проявяват и лидерски качества, разказва доц. Кюркчиева. Става ясно, че разбират български. И за тези деца футболът е предпочитаната игра, допълва тя.

Преживяването е пълноценно и за студентите от Софийския университет и НСА, които участват в проекта, защото са опитали да преодолеят културните различия между тях и децата.

"При спада на напрежението от затворения начин на живот в центровете, естествено, това им даде широта, чувство за свобода, възможност за изява на самите себе си и си казахме, че за тези деца така трябва да бъде всеки ден."

Точно тук според Ива Кюркчиева е мястото на науката като опит да се анализират липсите в интеграционните политики. Стъпки вече се правят, но не достатъчно, коментира тя.

Положителният пример, който дава, е с аматьорския футболен отбор "Реал София", създаден от студент на НСА. "Той се гордее, че избира най-добрите независимо от техния произход. В неговия отбор има хора от Сирия, Афганистан, Нигерия, Гана, България, Украйна и Полша. Непостоянна група от хора, които успява да мобилизира да участват в различни състезания в София.

Те се представят добре, но за тях това е не само спорт, разбира се, това е любимата игра, но е опит за създаване на приятелства, за контакт с местни хора, опит и за намиране на работа. Те вече са с мигрантски статут, говорим за хора, които са над 18 години. Това също е начин да се срещнат с българската среда, да учат език, защото и при тях не всички са напреднали с езика. Това е начин да се чувстват добре, начин за тяхното приобщаване в българското общество – за тези, които са решили да останат в България."

Друга специфична група от хора, свързана с футбола и подложена на клиширано представяне и осмисляне, е тази на футболните половинки.

Ива Кюркчиева е изследвала съпругите и приятелките на футболистите през 90-те. Тогава не всички са влизали в обичайния стереотип за манекенката или гимнастичката.

Към изследването Кюркчиева подхожда през житейския опит от преживяната история, но не по класическия начин, по който се подхожда в антропологията и етнологията. Обикновено етнолозите интервюират хората на терен, но в случая доц. Кюркчиева избира да анализира печатните медии в периодите 2000-2003 г. и 2005-2007 г.

"Беше ми безкрайно приятно да чета вестниците от моята младост, така че прекарвах много часове в Народната библиотека. Бях си подбрала 2 спортни вестника, естествено, някои от ежедневниците. Действително съпругите през 90-те не са в този клиширан образ. Те могат да бъдат всякакви: студентки, магазинерки, хора на изкуството.

Когато вървим към 2000 г., започва моделът, вероятно копиран от Западна Европа, а и плод на естественото развитие, до футболиста да има фотомодел, манекенка. Но да ви кажа пак български пример. До Любослав Пенев е Даниела Серданова, през 90-те, да, фотомодел, но тя е завършила психология, работи и като журналист. Тоест тя е човек, който не може да влезе в това клише в истинския смисъл на думата."

Още една футболна съпруга не влиза в клишето. Тя е на задната корица на книгата на Ива Кюркчиева "Етнология и футбол".

За черно-бяла фотография позира симпатична дама в булчинска рокля. Тя е на игрище, до топката, с двама-трима футболисти.

"Това е много интересна традиция, която вероятно предстои да бъде доизяснена. През 30-те и 40-те години в по-малки и по-големи български градове е било много популярно в деня на сватбата, ако младоженецът е футболист, да отиде на терена и булката да даде начален удар на т. нар. сватбен мач. Това е неделният мач в селището."

В случая снимката е от Павликени в началото на 40-те. Тя ни води към друг от научните интереси на Кюркчиева – как се поддържа паметта за спортните събития.

Конкретно в Павликени още през 70-те и 80-те години част от представянето на града разчита на добре съхранената и тачена местна футболна история. Още повече, че има два доста силни, конкуриращи се отбора, разказва Кюркчиева.

"Най-интересното и важно за мен е как това остава в паметта на хората, как конструира тяхната локална гордост и идентичност днес и как го виждаме например през 2015-а, когато честваха 60 години от включването на отбора им в А републиканска футболна група."

В последните две десетилетия много от градовете и селата у нас честват стогодишнини от създаването на местните футболни клубове. "И това е много важно за местните хора. Това е тяхната гордост, тяхната градска култура, част от паметта за важни спортни фигури, като обикновено те са и обществени фигури. Това е светът за тях и възможността на тяхното селище да придобие друга значимост чрез спорта."

От тази възможност често се възползват и местните управници.

За запалянковците значение има и голямата игра, и местната общност, смята Ива Кюркчиева, а футболните им герои имат потенциал да се превърнат в легенди за десетилетия напред.

Поводите могат да бъдат както положителни, така и трагични като нелепата кончина на Ринги, млад футболист от Софийско, който загива, но все още е тачен от местните, организирали турнир в негова чест.

Любопитно е, че майката на Гунди е от района на Войнеговци. "Според моите респонденти той е тичал по поляните около селото и това е пак повод за гордост." Така се обяснява ликът на Гунди на стадиона във Войнеговци.

И все пак – там най-гледаният мач е между женени и ергени на 1 януари. "Той пак е с етнологичен привкус. Това е много възлово време. В традиционните представи на хората до ден днешен това е преходът между годините, времето на мръсните дни, когато в западните предели има сурвакарски игри.

Има ритуален елемент, в който се смята, че между Коледа и Ивановден връзката между световете е нарушена и всички демонични същества са тук, сред нас. Те трябва, чрез всички тези маскирани игри, да бъдат овладени.

Не забравяйте, че едно време младите мъже и момчета чрез коледуването, това било своеобразна инициация, са преминавали от една категория в нова категория, където вече са можели да встъпват в брак. Това е преходен период."

Тоест освен с коледуване и сурвакарство, момчетата стават мъже и на футболния терен.

А зрителите се каляват, защото понякога е толкова студено, че гледат мача от колите. "Доста местни ентусиасти разчистват терена със специални снегорини. Може да се наложи, за да се осъществи мачът, но винаги се осъществява", уточнява Кюркчиева и добавя, че статистиката за загубите и победите на женените и ергените не е важна, накрая всички черпят. Смисълът е общността да бъде заедно.

Има ли расизъм и дискриминация, докато общността е заедно, както има в големите турнири и отбори? Какво се случва с футбола в смесените райони?

Спортът, казва Ива Кюркчиева, е "пространство, в което всичко може да се случи, място за отпускане на емоциите, своеобразен клапан. Ако има етнорелигиозни противоречия между християни, мюсюлмани и не само, те може да се изявят чрез реплики, чрез обиди на етническа и религиозна основа, но това е мястото, където те се отпушват и преодоляват, мястото, където може да се изкажеш. Да, после съответната спортна комисия може да те накаже или глоби, но това също е част от нещата. Въпросът е, че това не пречи на взаимоотношенията между хората.

Аз съм работила в община Гърмен, беше отдавна, през 2007-2008 г., когато отново се възраждаха местните футболни отбори след дълго изживяна криза. Така набираха инерция и популярност сред хората, естествено, този ентусиазъм можеше да предизвика такива емоции.

В случая беше мач между отборите на Дъбник и Рибново, но те продължават да си съжителстват в региона заедно, както винаги. На Балканите, като наследници на Османската империя, това е отдавнашен модел на взаимоотношения, които се регулират. Ето виждате, че могат да се регулират и чрез футбола."

Спортната регулация на социалните отношения минава през ударна доза ентусиазъм и това личи от първите футболни трепети в България преди век. Тогава на футбола сърцето си дава и примата Мими Балканска. За нея д-р Теодор Борисов, автор на книгата "Как цар футбол превзе България", казва:

"Най-известната звезда на българската оперета, която самият Мустафа Кемал Ататюрк е харесвал, става въпрос за Мими Балканска, тренира заедно с футболистите на "Славия". Казва, че сформира и собствен отбор, била е съдия на благотворителни мачове, тоест била е съпричастна с този спорт и може да се счита за родоначалник на женския футбол в България и то в епоха, в която дори на тениса и други спортове, които от днешна гледна точка смятаме нормално да се практикуват от жени, се е гледало много странно."

Мими Балканска е родом от Русе, където по-късно се създава първият български женски футболен отбор. Започва да рита за "Славия", когато е на 18-20, в годините около Първата световна война. Кипи страхотен спортен ентусиазъм.

Същият е запазен и сега, вярва доц. Кюркчиева, защото "любовта към играта е у всички нас. Знаем или не правилата на футбола, ние се вълнуваме за по-малки, по-големи отбори, вълнуваме се за това, което правят децата ни. Вълнувам се аз в тази спортна академия за това, което правеха там, и как играеха футбол непридружените деца бежанци. Това е нещото, което ни сближава с живота. Това е животът, играта, в която има победители, има победени, но всъщност всички получават удовлетворение.

Дори можем да кажем, че всички са победители. Тук веднага ще вметна, че поглеждаме и хората с увреждания, хората с проблеми от уязвими групи. Те също се явяват на състезания. Спортът е много важен за техния живот.

Спортът е като истинския живот. Там може да има всичко навсякъде – от най-малката паланка, селото, града до човека с увреждания, човека, който (въпреки болестта) продължава да се състезава и това е най-важното за него в живота. Това е истинският живот."

Цялото интервю с доц. Ива Кюркчиева чуйте в звуковия файл.