Люка Дьобарг: Важно е талантът да бъде оценен като нещо специално

Люка Дьобарг е френски пианист, когото все повече меломани по света оценяват като особено интересен интерпретатор. Достигнал е Христовата възраст от 33 години, преминавайки през какви ли не житейски премеждия, търсейки и откривайки пътя си в изкуството – и не без усилия, но с много устрем и преборване на собствените си демони. 

Запознахме се по време на конкурса за пианисти „Геза Анда“ в Цюрих през юни, където той беше най-младият член на журито, но с ценен актив - като лауреат на един от най-престижните международни конкурси – „Чайковски“ в Москва през 2015 г. Тогава Люка Дьобарг получава от журито четвърта награда, но Асоциацията на музикалните критици го отличава – и това не минава незабелязано. За 24-годишния пианист започва истинска професионална кариера, точно когато вече е напълно сигурен, че я иска.

Люка Дьобарг започва да свири, когато е на 10. На 15 решава, че не е удовлетворен от постигнатото, спира да свири и започва да учи литература. 17-годишен вече е студент по изкуства и литература в Парижкия университет „Дидро“. Но… точно преди да навърши 20, решава да се върне отново към пианото. И тогава кандидатства в музикалното училище „Алфред Корто“, където открива своята преподавателка – закрилница Рена Шерешевская. Има едно много интригуващо нейно интервю по повод шума около неговото участие в конкурса „Чайковски“ и там тя разказва в детайли защо му се е доверила, при условие че той е бил доста занемарен, доста „неподреден“ пианист, но тя провижда под „скъсания чул“ истински жребец. Направо казано – гений. Така го определя учителката му. Той може да научи музика по слух – дори и най-сложната (има такъв случай със Седмата клавирна соната от Прокофиев, например), може да репетира без ръцете му да са на пианото, защото интелектуално е много високо и прекарва всичко през текст, през дъх, като цяло – както споделя един френски критик – музиката минава през него като ток и никой в публиката не остава равнодушен към тези музикантски трепети.

Преди финалния тур в Цюрих Люка Дьобарг беше един от членовете на журито, които се съгласиха да се срещнат с елиминираните кандидати. Той отдели много от времето си на всеки един от желаещите да си поговорят с него, даваше съвети, разказваше за собствения си опит. На въпроса защо е толкова всеотдаен, отговори:

„За мен разговорите с участници, които не са успели да преминат към финала, е абсолютен приоритет. Аз затова дойдох най-вече. Защото съм част от жури, в което са големи авторитети – преподаватели, изпълнители, и всички ние имаме различен личен вкус, не за всичко сме съгласни, когато обсъждаме. Така че е въпрос и на компомиси, но трябва да имаме предвид, че съдбата на много от тези младежи донякъде записи от решенията на журито. Понякога е трудно девет гласа да се обединят. Но да се срещаме с кандидатите е от решаващо значение, според мен. Приемам го много сериозно, защото аз съм почти на същата възраст като тях и много добре знам какво се крие зад подготовката на голям конкурс като този. Не съм участвал в твърде много, готвих се най-вече за конкурса „Чайковски“ преди девет години, но той обсеби целия ми живот в продължение на три години, когато се готвих с помощта на преподавателката ми Рена Шерешевская. Инвестирах всичкото си време, за да отида на един от най-тежките конкурси в света, и си казах: Ако не ми се получи, а това е много вероятно, трябва да имам "План Б". Реших, че мога да стана музикант на туристически кораб – да свиря за забавление на хората, но поне да пътувам. Исках да видя света, да изляза от Париж. 

Така че аз много добре знам какво е да се явяваш на конкурс, колко надежди и енергия влагаш. Всеки един от кандидатите има своя причина да е тук, и големи очаквания. Затова за мен е важно да прекарвам време с тях. Казах им, че ще има дам насоки, но няма да им кажа защо са елиминирани. Това не е изпит, че да им посочвам грешките. Просто не си получил мнозинство при гласуването на журито – проста математика. Не се фокусираме върху лошото, защото всички те вече са заслужили да са тук. Идват много нервни, защото правилата на конкурса „Геза Анда“ са такива – подготвят три сонати от Бетовен, три етюда, а после им посочват по само по едно от тези произведения за изпълнение. Имат само час и половина да се подготвят – голямо предизвикателство е.“

Журито тази година е истински звездна компания – с членове като Марта Аргерич, Робърт Левин, Рикардо Кастро и другите, сред които има и предишни лауреати на конкурса. Имате ли възможност да общуватe с тях?

„Да. Разговаряме много приятно с останалите от журито. Естествено, вкусовете ни се различават, не споделяме съвсем еднакви идеи, но пък понякога е много хубаво да разберем, че сме съгласни относно представянето на някои кандидати – в негативен или позитивен план. В началото на конкурса бяхме доста по-резервирани, което всъщност е добре, но постепенно ставаме все по-разгорещени, особено след като Марта се присъедини, а тя е изключително страстна натура.“

Самият Вие имате особено интересна история с участието си в конкурса „Чайковски“ в Москва през 2015 г. Тогава то предизвика голям отзвук и дискусии, около името Ви се вдигна доста шум. Какво си спомняте най-ярко сега?

„Да, защото ние сме вече напълно болни на тази тема. Объркваме се - какво е изкуство, какво е музиката. Започна лудешко обучение на малки деца. Преди не е било така - не знам как се е стигнало дотук. Ако прочетете, например, малко за Моцарт, ще научите колко трудно му е било да се развие като композитор, който е и изпълнител, след детството, което е имал. Не разбирам как може някои хора да са привлечени от подобно нещо – малки деца да тренират, за да бъдат като маймунки пред публика. Аз не виждам нищо добро в това. Когато се започне на 3-годишна възраст, определено в повечето случаи не идва от желанието на самите деца. По-скоро е наложено от родителите. Това не е здравословно. Даже го намирам за ненормално. 

Смятам, че сядайки на пианото на 10, аз съм започнал много млад. Но ще ви кажа, че това беше мое решение. Не съм от семейство на музиканти, но заявих на родителите ми, че това искам да правя. После установих, че съм в среда, в която не мога да се развия напълно като пианист – нито със семейството, нито с приятелите си можех да споделям тази си страст. Доста рано в живота осъзнах и свикнах с мисълта, че почти никого не го е грижа за музиката ми. А най-забавното е, че моите колеги бяха в обратната позиция – повечето заобиколени от артисти, които оценяват изкуството и ги карат да чувстват, че това е съвсем нормално. Аз никога нямах тази привилегия. И да си призная – донякъде се радвам, че е така, защото и до днес мога да чувствам колко специален е този талант. 

Според мен е важно един класически пианист да чувства колко е специален в наши дни. Не бива да се приема като нещо нормално – не е нормално! Много е специално и малко хора притежават този талант – никога няма да бъдат мнозинство тези хора, които изпълняват и слушат класическа музика, затова за мен е важно да открия мястото си в този свят. И не да имам илюзиите, че само мен чакат, или че някой ще създаде гнездо за мен като артист, за да ме отглежда. Аз съм част от нормалния свят и да, в един момент спрях да свиря, защото не можех да споделя това, което ме вълнува, с приятелите ми. Започнах да свиря на бас-китара в рок банда, свирех и джаз, и се върнах към класическото пиано, когато почувствах, че животът ми е в задънена улица. На около 20 преживях ужасна раздяла и имах нужда от по-здрави основи, дори от предизвикателство в живота си – да намеря цел. Но бях сам, защото напуснах дома на родителите ми, когато бях на 17, живеех в Париж и бях независим финансово, затова трябваше да изкарвам прехраната си и работех в супермаркет – бях касиер две години. Борех се, един вид, с живота и тогава се върнах отново към пианото, защото установих, че то е единственото, което никога не ме е разочаровало. Единственото място, в където чувствах топлота и близост. И тогава сякаш животът започна да отвръща на въпросите и нуждите ми, и да ми дава възможности. Все още се чувствам така.“

Освен че свирите, и композирате. Това следваща стъпка ли е за Вас, или съвсем различен път на развитие?

„Винаги е било част от моите музикални занимания – от самото начало. Импровизация, композиране и изпълнение са части от цялостния музикален подход. Не се възприемам като композитор – просто пиша музика, което е нормално, защото постоянно слушам и свиря музика. И това е като отговор на всичко, което е в главата ми. Бих казал, че писането на музика подхранва и моите интерпретации, но обратното също важи. Всичко върви заедно.“

А какво обича да слуша Люка Дьобарг?

„Много неща. И не само класическа музика – също така джаз и рок, дори и поп. Но от класиката ме интересува всичко – и барок, и опера, симфонии, музиката на 20. век, но и на 17. век. Подклаждам вдъхновението си по много различни начини. Чета много партитури на пианото – всъщност аз затова си го избрах, защото на пианото можеш да свириш всичко. Бях толкова любопитен за музиката, че исках да изсвиря възможно повече от нея. 

Не е трудно да седнеш и да свириш на пиано, трудността е да се превърнеш в рафиниран, изтънчен пианист. На пианото сядаш и като натиснеш клавиш, то издава точен звук. Не е същото на цигулката или на кларинета, където може да отнеме години, за да се научиш. На пианото е лесно да възпроизведеш звук, но не е лесно да откриеш красивия звук всеки път.“

Люка Дьобарг търси красивия звук и в продължение на четири години изследва и изучава клавирната музика на Габриел Форе – това издание вече е на музикалния пазар и следващия вторник ще ви го представим в предаването "Алегро виваче" по "Хоризонт".  

Цялото интервю с пианиста можете да чуете в звуковия файл.