Първият разказ е  за Антоанета Алексиева Стефанова, на 37 години, от Стара Загора. Подтиквана от родителите си, завършва 12-и клас в Средно училище „Христо Смирненски“ в ромския квартал на Стара Загора. После става част от Сдружение „Свят без граници“ и вижда какви възможности дава образованието. Завършва първия випуск на филиала на Тракийския университет в Хасково със специалност „медицинска сестра“. Омъжва се на 30 години, първото си дете ражда на 31. Днес Антоанета Стефанова е майка на 2 деца и работи като медицинска сестра в Дом „Майка и дете“, единствената от ромски произход. Когато слушате тези факти, звучи лесно изпълнимо , нали? Нищо особено, ще си каже някой. Защото така трябва да бъде с всички. Но не е. Нито е лесно да победиш нравите на своята общност, нито е така достъпно да отвориш вратите към другата общност. Чуйте историята на Антоанета Стефанова.

-  Семейството ми е едно обикновено семейство, но с големи принципи – държат на образованието, работещи родители са. Моята майка е искала да продължи образованието си, но поради семейни причини не е успяла. Дядо ми, нейният баща, не й е позволил. А баща ми е учил в химическия техникум, но е напуснал, за да издържа семейството ни.

 И когато Ви мотивираше, какво Ви казваше вашата майка?

-  Образованието е богатство! Проправя много пътища, отваря врати. Образованието е всичко! За да искаш да преуспееш в живота трябва да имаш образование, да имаш цел. Но най – голяма подкрепа получих от неправителствената организация „Свят без граници“, тъй като бях при тях доброволец. От 2000-та година посещавах при тях образователни, лидерски групи. А след завършването  на средното си образование работих там. От тях видях добри примери – от Ганчо и Милена Илиеви, на които много благодаря. Те ми дадоха тази голяма мотивация, заедно с моите родители, да стана това, което съм в момента.

Лесно ли намерихте работа като медицинска сестра?

-  Да кажа самата истина – в началото подадох навсякъде документи в града ни, но никъде не ме бяха приели. Няма да забравя… обадиха ми се един ден „Моля да дойдете при нас в деловодството, предлагаме Ви работа в неврохирургия.“ Аз бях много щастлива, защото това бяха местата, където исках да работя. И след като отидох главната сестра ме потупа по рамото и ми каза: „О, не, не, много се извинявам, Вие не сте за неврохирургия. Вие сте за инфекции!“ Бях много шокирана! И си казах: „Боже, оставям се в Твоите ръце!“ Подадох документи в Дом „Майка и дете“ и, честно казано, приеха ме с голямо сърце и вече осем години съм там. Сплотен екип са, можеш да получиш всякаква информация, да се обучаваш. А и спецификата на работата е хубава. 

Слушам Ви и си мисля колко е важно човек да има подкрепата на семейството си. Защото май Вашият успех от там е тръгнал.

-  Да!

 В повечето семейства обаче не е така. Вашето обяснение какво е?

-  Родителите…Един родител, който не е бил подкрепян от своите родители, не може да подкрепи и собствените си деца. Няма с какво да ги мотивират. За да има детето ти по-добро бъдеще, а не да стои на едно място и да си бие главата в стената, както се казва, с една домакинска работа и отглеждане на деца. Това не става така!

А срещате ли някъде другаде по пътя си неприятно отношение? Опитвам се да  разбера дали нашето общество е направило крачка напред в разбиранията си…

-  Все още има доста неща, които трябва да се променят. Защото не ти е написано на челото какъв си…Но като кажеш с какво образование си, тогава всичко се променя. А дотогава те гледат с друго око, съдят човека по външния вид…

Сега, като майка, мотивирате ли Вашите деца да бъдат любознателни?

-  Разбира се! Това е на първо място в момента, искат децата ми да успеят във всяко едно отношение. И синът ми има амбицията да запише първи клас в Средно училище „Максим Горки“. Иска много да учи там.  Ходи на уроци по математика, по български език.

И всъщност, какъв е пътят към Вашия успех, как ще го определите?

-  Пътят ми дотук беше много дълъг, труден, трънлив, но успях! Благодарение на моите родители, на Бог защото  ми ги даде, и на „Свят без граници“.  Най – големите ми трудности бяха, докато вляза в системата на висшето образованието. Където кандидатствах, не ме приемаха или ме приемаха в специалности, които  аз исках. Завърших основното си образование в „Христо Смирненски“ .

Това ли беше основната причина да Ви е трудно да продължите след това?

-  Да, да. И затова не го препоръчвам на моите деца. Затова искам те да учат в града, не в махалата. Интеграцията е там, да няма нищо в квартала. Казвам, „трънлив и труден“, защото  всичко това е свързано и с финанси. Аз кандидатствах и все ме приемаха начална педагогика, социални дейности…не исках това, исках да работя като медицинска сестра. И последно като ме бяха приели в Аграрния факултет на Тракийския университет, реших „Ще запиша!“. Да, но същия ден звъннаха в „Свят без граници“ и казаха, че има места за медицински сестри в Хасково, във филиала там. Благодарение на тях се реших да отида в Хасково, записах там, но… финансите…Единият ми семестър беше 2 132 лв., платена форма на обучение бях. И общежитието ми беше по-скъпо…всичко опираше до пари. Но бях стипендиантка и така плащах семестъра. За което съм много благодарна на Бог и всички мои приятели. Никога няма да забравя това, те са ми помогнали много! Бяхме първите студенти във филиала в Хасково, отношението и на преподавателите беше на високо ниво. Не съм почувствала дискриминация нито от колеги, нито от преподаватели. Чувствах се една от тях. По – дискриминирана се чувствам тук, в нашия град. Самата истина казвам, докато бях в Хасково аз не съм се чувствала  дискриминирана. Подавала съм там документи за работа и навсякъде бях приета в Хасково. Когато се прибрах в нашия град, в Стара Загора, исках тук да си работя, тук да си остана…Ех, Боже…никъде не ме приемаха…Бях много съкрушена!

Започнали сте съкрушена, сега как се чувствате?

-  Сега се чувствам въодушевена! Как да ви кажа…чувствам се пълна с амбиция, потребна, че мога да помагам. Искам да продължа и аз с моето образование, да запиша магистратура…Но всичко с течение на времето, искам лека - полека да продължа напред.