Параноично в сянката на Левиатан...

Момчил Николов и митологичният пъзел като начин за документиране на съвременността

Ето че най-накрая се случи и от нашите си плаващи пясъци - от литературата ни, де - да изплува нещо наистина хищно, могъщо, апокалиптично и дълбоководно - адска конструкция от черва и от идеи, от полусдъвкани трупове хора и цефалоподи и от въображение, от разплискан по паважа мозък с отпечатък на грайфери на кубинка и от озарение, от видения за края на света и даже малко отвъд, от полуфикционални механизми от ръждясали чаркове и ДНК лабиринти, от думи върху хартия, отпечатани с достатъчно силна преса, че да може читателят да получи необходимия достъп до всички релефности, нарушаващи общоприетата представа, че живеем в двуизмерен свят от бели и изписани страници… При все това “Кръглата риба” на Момчил Николов не е някакво ново откровение в световната литература и точно в нейната неизключителност трябва да търсим достойнствата й. Защото, нека си го признаем, да напишеш нещо ново и изключително често е доста по-леко, отколкото да влезеш уверено и убедително в съществуващата вече традиция. Романът “Кръглата риба” се вписва до последното си изречение в линията “Сърцето на мрака” (Конрад) - “Серия 49” (Пинчън) – “Ланарк” (Алистър Грей) – “И да погине светът” (Леена Крон) – “Ослепително” (Картареску), с всичките й разклонения към други литератури, епохи и измерения на действителността и недействителността, но едновременно с това успява да защити своята собствена индивидуалност в тази рамка.
Още с излизането на книгата (и с невзрачната й премиера на един от големите фестивали за официозна култура у нас), критиците сякаш се наговориха да превъзнасят пространния й пролог (полифонична притча, описваща в бъдеще време възлизането на новия Левиатан: от дълбините на Мексиканския залив до закриването на Слънцето) и да плюят по гърбината на творбата – параноичните премеждия на бившия агент “нула нула Марвин” в наставащия анти-свят. Истината обаче е, че именно тази несиметрична конструкция е едно от основните достойнства на романа - не казваме една от основните му оригиналности, защото внимателният читател навярно вече сам е открил, че и тя не е нито революционна, нито изключителна, а съвсем закономерна - толкова закономерна, че да не може човек да си я представи по никакъв друг начин. Чисто функционално можем да оприличим тази структура на “Блед огън” на Набоков - първа част (по-кратка) - блестящ пример за дълбинна, проникновена и мистична поезия, и втора (по-дълга) - постмодерна игра с нещо толкова банално и досадно на пръв поглед като бележките под линия. При Момчил Николов постмодерната игра с баналностите във втората част е наистина умело жонглиране с фрагменти, сюжети и фрагменти от сюжети, характерни за масовата култура - тайно-агентски премеждия, заведения за душевноболни (със съответната игра на котка и мишка между доктор и пациент), пророчества за края на света, забранени общества и вековни заговори, абсентови видения, религиозни секти, рекламни джингли, загуба на паметта, теологически беседи. Всичко това обаче, на един странен “дълбоководен” звуков фон, като във филмите на Дейвид Линч, кротко и ненатрапчиво сглобяващ баналните фрагментарности и фрагментарните баналности по начина, за който стана дума по-горе. Ако ви трябва по-конкретен пример, нека той да е екстремен: Спомнете си кога за последен път сте разгърнали книга, в която на даден етап започва да се говори за Розенкройцери, Злататни зори и ФБР-екшъни, и не сте повърнали на секундата върху нея? Е, тук се мяркат и от едните, и от другите, и от третите, но вие продължавате да четете…
Критическият текст, както знаем, е жанр, измислен да изкормя литературното произведение и ако се наемен да кормим “Кръглата риба” (която никой досега не е уловил и която един ден ще погълне света), в търбуха и ще открием и Йона, и Джепето, и дори някой и друг крайник от капитан Ахав, но и доста неразпознаваеми останки, които са истинското наслаждение от четенето и истинското откритие на Момчил Николов (в рамките на канона, за който вече говорихме)… А Кръглата риба постепенно излиза от границите на литературния текст и започва да разпростира туловище на ширини, за чието съществуване навярно дори авторът не е подозирал. Пример: ако изслушате събраните съчинения на Джон Зорн Book Of Angels - на този етап в 11 глави, с участието на Медески, Мартин и Ууд, “Краков Клезмер Бенд”, Марк Фелдман, Ури Кейн, Марк Рибо, Джейми Сафт, Ерик Фрийдландер и др. - докато навлизате в историята на Летящия афроамериканец в “Кръглата риба”, може да ви просветнат и някои съвсем ненадейни неочакваности. Не че това е реалният саундтрак на книгата (реалният звучи по-скоро в стил Свен Вет, с анцуг, на гърба на който пише Berbatov, и с пропагандни слова за новата религия на електронната музика) и не че искаме да ви казваме как да четете, но опитайте - от опит глава не боли, или поне не чак  толкова.

Влияния, позовавания и контексти в “Кръглата риба”

Ако си спомняте един доста по-кратък (трагикомично-антиутопичен) роман на Момчил Николов от 2005г., озаглавен “Горният етаж”, навярно ще си спомняте и че някъде на гърба на титулната страница или на някоя от другите бели страници в началото, които по принцип никой не чете, беше обявено, че това е трета част от трилогията “Кръглата риба”. Тази “Кръгла риба”, която в момента държим в ръцете си, е обявена като втора част. Първата още не е написана, както е прието да се казва в такива случаи, но тази втора част, с която разполагаме на настоящия етап, е достатъчно мощничка, за да уравновеси всякакви тежести и противотежести в цялото досегашно творчество на Момчил Николов. Само за протокола: в усърдно критикуваната и недолюбвана втора част на романа авторът в вплел доста мотиви, герои, гласове и конструкции от ранните си разкази – още от времето, когато звучеше като незаконно роден син на Бекет или Виан - което също не е изобретяване на електрическата самобръсначка в литературата, но придава една неповторима плътност на историята и действа като противоотрова на всички книжно-фатасмагорични Златни зори и прочие: приземява и триизмеризира, с две думи казано. За вътрешно влияние (или автоцитат) можем да приемем и приумицата на лудичката нюйоркска художничка да постави видеокамери навсякъде из стаите на наемателя си - Летящия афроамериканец: като част от екипа на “Бай Брадър”, писателят и днес ежедневно се сблъсква с вездесъщото воайорство, с което се характеризира съвременния свят – и светът на масовата аудитория, и този на т. нар. изтънчени люде. Всъщност, във века на насърчаваното от високите технологии воайорство май един ден ще започнем и ние да виждаме свръхестественото, заснето в риалити-формат и то ще престане да ни се струва свръхестествено – чудесата ще се банализират и всички един ден заедно ще си теглим куршума, хипнотизирани от огромното всевиждащо око на Кръглата риба, затулила Слънцето, кой знае… От това по-голям документ за жалката ни цивилизацийка, здраве му кажете!

“Кръглата риба” и езикът като филтър

Може би сега е точният момент – преди “Кръглата риба” да бъде преведена на някой друг език – да кажем, че целият роман е написан така, сякаш е превод от чужд език (без това да се афишира никъде). Това е необходимото вживяване в ролята на агент Марвин като разказвач, което Момчил Николов е осъществил без грам фира, плавно, естествено и непреднамерено, като по този начин едновременно постига засилване на автентичността и застрахова текста си от локално-културологични забележки относно някои епизоди като дългите беседи с православния свещеник от гръцката църква, която Марвин посещава по време на едноличното си разследване (безсмислено дълги и описващи ясни на всички ни неща, според някои) или премеждията на душите и духовете в китайския квартал (още една музикална асоциация: албумите на Хенри Тредгил!)… Марвин не разказва като герой на български роман, представящ се за американски агент, а като истински американски агент, с всичките недостатъци и предимства, които собствената му културна среда му е отредила. И с естествената параноя на западния човек, който може да си обясни този параноичен свят само като го изживее по параноичен начин. А че утре може да дойде човекът с бяла престилка и да ви каже, че не вярва на историите ви просто защото не се намирате там, където описвате, че сте; просто защото не сте част от културата, към която се самопричислявате; просто защото не живеете в страната, в която си мислите, че живеете,… винаги трябва да си имате едно на ум за евентуалното възникване на подобна ситуация - независимо дали сте писателят, читателят или този, на когото му е назначено съответното лечение за съответния безкраен период от време.

(Материалът е публикуван във в. “Гласове”)