Джазът като музика към неми комедии, джазът като грайндкор-рокабили, джазът като нищо на света...

Дневник на деветото издание на загребския фестивал Not Only Jazz

Зимната ни фестивална разходка в електронната версия на „Аларма” продължава... И ето ни отново в Студентския център на град Загреб: в препълнена кинозала с размерите на кино „Люмиер”. На сцената излизат Бил Фризел, Кени Уолесен и Тони Шер, с всичките им анимационни котки, Бъстър-Кийтъновцни и други вдъхновения от зората на киноизкуството... и въртележката отпочва: за цяла седмица! Корейски пансори-блус, Александър Баланеску в трио със словенеца Каучич на перкусии и аржентинеца Джирото на саксофони, Амина Клодин Майерс на границата между авангарда и чистия „кореняшки” блус, умопомрачителна музикално-визуална инсталация на холандско-хърватските електроакустични нойз-джаз мистици De Reizende Verkoper, среднощен ембиънт концерт на италианците Larsen в разширен вариант – със специалното участие на Джейми Стюърт от Xiu Xiu на китара и Джулия Кент на чело; самата Джулия Кент – с кратко солово представление малко преди това – програма, напоняща за албума й Delay от 2007г., но и за някои чисто монголски техники на свирене, съвсем несвойствени за западната класическа музика (само час преди това Джулия ненадейно се е появила и на концерта на Paramount Styles, новата рок банда на фронтмена на Girls Against Boys Скот МакКлауд, в малката зала на Театър &TD), местните ъндърграунд герои Tigrova Mast с нещо средно между клавирен пред/пост пънк в стила на Stranglers и индийска музика. И всички тези невероятни музиканти със своята си (многобройна) публика, познаваща в детайли творчеството им... Историята на N.O.Jazz е същата като на пролетния фестивал, организиран от познатата ни вече компания млади хора, начело с Мате Шкугор (Zedno Uho) – можете да я прочетете брой 6 на сп. ЛИК от миналата година, така че няма да я разказваме наново. Просто ще разположим фестивала в един изключително нетуристически ноемврийски контекст, когато Загреб направо ври и кипи от събития: излизате от (трети пореден) концерт в два през нощта и веднага попадате на плакат я на фестивал на нямото кино, я на някой голям африкански музикант като Сеун Кути или Рокиа Траоре, я на обявление, че New Model Army (авторите на най-добрата политическа поезия в историята на рокендрола) свирят след два дни на три преки от Студентския център, я напомняне че самите Residents ще са наоколо през следващите седмици... На сутринта, естествено, много плакати са брутално изстъргани от нерегламентираните места, но после нощта отново пада и вие напълно се отърсвате от усещането, че живеете в мираж. В рамките на една и съща вечер загребският ноември може да ви предложи изключително тежкия избор между Баланеску, New Model Army и Mogwai – нещо, на пръв поглед немислимо за град с население под един милион, но отново (както много пъти преди) ще кажем: не е важно колко, а какви хора населяват даден град, защото градът – това са хората в крайна сметка. Традиционно и този път ще ви срещнем с трима от героите на фестивала, които ще илюстрират колко широк в действителност е жанровият диапазон на N.O.Jazz и колко неведоми са пътищата на “най-голямата музика на света”.

Олафур Арналдс, който избра да прави музика, а не сняг

Дни преди деветия N.O.Jazz детето-чудо на исландската нова музика Олафур Арналдс навърши 22 години. Изключителен перфекционист, склонен да забави даден концерт с часове, за да отстрани някой на пръв поглед дребен проблем със

звука, Олафур е същевременно човек с вродено чувство за хумор, който може да се забавлява, дори когато представя изключително сериозна музика на сцена. Звездата му изгрява през 2007г. с дебютния му албум Eulogy For Evolution (посветен на кръговрата, който придвижва човечеството от миналото към бъдещето, а не на Дарвин, както сам обяснява). И само няколко месеца след като подгрява световноизвестните си сънародници Sigur Ros, соловите му концерти за пиано и струнен квартет в зали с колосалните размери на лондонския Barbican са тотално разпродадени. Говорим си след концерта му в Театър &TD на по бира (при почти исландски климатични условия), половин час преди да се натоварят с квартета на микробус, който да ги отведе до следващата европейска столица от общо няколкото десетки в това сякаш безкрайно турне...
Започваме с Исландия, исландското звучене и стереотипите на останалия свят за вашата култура...
Мисля, че да, важно е откъде идваш, но в моя случай не смятам, че формиращи са били толкова глетчерите, студът или вулканите, колкото хората. Хората, с които си израснал, музиката, която сте слушали заедно, тези, които са били преди вас, цялата исландска сцена, която е изключително богата – това ме вдъхновява и може би това е и причината да правя музика, а не например... сняг. Студът и снегът, и въобще отвратителното време, просто ги игнорирам, седейки си на топло в хола и свирейки на пиано – навярно затова музиката ми няма толкова пряко отношение към тях...
И все пак точно във вашия случай не можем да изключим напълно географския фактор. Да живееш накрай света в ерата на глобализацията може да ти даде двойна защита – и срещу културната асимилация, и срещу изолацията...
Исландия всъщност е доста американизирана. Всички филми идват от Америка, всичката музика и т.н., навсякъде накъдето погледнеш – все табели с американски имена... Но едновременно с това и нашето си е оцеляло. Особено в музиката, и то в съвременната музика (не говорим за фолклор)... За страна с население 300 хиляди души имаме учудващо голям брой световноизвестни имена. Не знам защо се е получило така. Може би животът в Исландия е доста отегчителен и затова хората правят толкова много и разнообразна музика – за да се разтоварят от скуката. Това е странен феномен, но без преувеличения ще кажа, че всичките ми приятели свирят в различни групи, всички хора, с които сме учили заедно и т.н. И всеки от нас свири едновременно в по две, три или повече групи... Аз например активно свиря и с една инди-банда, с хардкор-пънк банда, участвам и в една техно-денс формация...
Все жанрове, които по никакъв начин не биха могли да се свържат с името Олафур Арналдс като звучене...
Да, те са странични занимания. На моята музика, тази, която пиша и с която се представям пред света, съм посветил живота си. Но след шестмесечно турне с над 100 концерта понякога имам нужда да изляза от нея и да правя точно обратното на това, което е тя – примерно техно. Но с всичките тези групи ми е много забавно, защото това са мои приятели, с които се знаем още от деца и с които със сигурност ни предстои да се срещаме и да правим най-различни неща и за в бъдеще.
Да се върнем на специфичността на исландската култура. Преди няколко години имах честта да се запозная с човека, чието име е синоним на исландското кино – Фридрик Тор Фридриксон. И той ми каза нещо много интересно: че най-важното в исландската култура е това, че вие, исландците, все още вярвате в неща, в които останалият свят е престанал да вярва и че елфите и духовете за вас са повече ежедневие, отколкото митология.
Да, въпреки американизацията, за която говорим, Исландия е съумяла да запази и много от собствената си култура и не без значение е и фактът, че тя е странна култура. Много хора и днес продължават да вярват в елфи. Почти всички вярват в духове... Ето един много показателен пример: когато баба ми ми разказва някоя история за това как е видяла дух, реакцията ми никога не е „Дух? Какво имаш предвид с това „дух”, а просто: „А, дух. Добре”... За нас това е нещо напълно нормално и ежедневно.
И още едно предимство от изолираността и малкото хора, населяващи вашатта страна – тишината. Ти например много добре я улавяш и интерпретираш в своята музика...
Някои хора вярват, че тишината може да бъде музика сама по себе си, но не и аз. Това, от което наистина се интересувам обаче, е много тясно свързано с тишината. Интересувам се от музиката, която е толкова тиха, че да достига до границата на самата тишина, провокирайки слушащия да бъде по-активен – да я търси, да концентрира цялото си същество върху нея, наистина да я слуша. Защото с рок музиката например, която има агресивна натура, контактът е много лесен – просто биваш въвлечен в нея. А на музиката, граничеща с тишината, наистина трябва да се отдадеш.

Лари Охс между ROVA и корейския блус

Следващият герой на N.O.Jazz , с когото ще ви срещнем в този брой, е добре известният на всички почитатели на нюйоркския даунтаун авангард и един от стожерите на тази сцена през последния четвърт век Лари Охс (наред с Джон Зорн, Лорънс Д. „Буч” Морис, Дейв Дъглас, Джордж Луис, Уилям Паркър, Тим Бърн, Антъни Брекстън, да не изброяваме нататък цялата плеяда от местни и приходящи светила). Съосновател на легендарния ROVA Saxophone Quartet (напоследък и

секстет), с които тази година ще отбележат 30 години на сцена, Охс развива през годините изключително оригинален музикален език, в който важен компонент е и диалогът между американската импровизирана музика и някои все още слабо познати в Европа и Америка далекоизточни жанрове. Освен ROVA г-н Охс в момента движи с пълна сила още няколко емблематични формации – като Maybe Monday (триото му с Фред Фрит и Мия Масаока), Sax & Drumming Core (със специалното участие на Сатоко Фуджий и Натсуки Тамура от Токио), друго едно трио с Мия Масаока на кото и Пеги Лий (позната на публиката на N.O.Jazz от Gravitas Quartet на Уейн Хорвиц) на чело, What We Live с Лайл Елис и Доналд Робинсън, както и Kihnoua, най-новото отроче в семейството – група, чиято музика е базирана на популярния през ХIХ век в Корея жанр „пансори” (от „пан” – „място, на което се събират много хора” и „сори” – „звук”) или корейския еквивалент на това, което в Америка се нарича блус, както го обяснява самият Охс. Пансори се изпълнява от певец и един или двама барабанисти (най-близкото нещо по звучене в западната импровзирана музика можете да чуете в албума New Traditions In East Asian Bar Bands на Джон Зорн, макар и представено на доста по-абстрактно ниво) и представлява дълга – понякога стигаща до 8 часа история. Добавете Окюнг Лий на чело (позната ни от работата си с Лори Андерсън) и Лари Охс на тенор и сопрано сакс и ще получите Kihnoua, чието първо европейско турне мина през ноември и през Загреб – само година след Sax & Drumming Core.
За началото Лари Охс разказва...
Винаги съм се интересувал от различни азиатски форми в музиката. И преди две години, когато с ROVA Saxophone Quartet участвахме в един особен концерт в Сан Франциско, включващ нашата група, една кабаретна формация, танцова компния и солово представление за глас на Дохи Лий, след като я чух как пее, вече знаех, че трябва да направим нещо заедно и че винаги съм искал да работя с корейски певци. Не след дълго й се обадих и тя прие много ентусиазирано... Никога не съм имал намерение да се опитвам да бъда кореец, създавайки и копирайки традиционна музика „пансори”, нито пък Дохи пее на корейски – в нашата съвместна музика тя залага много повече на вокалната импровизация без думи, но духът на „пансори” го има, дори когато използваните музикални структури са взети съзнателно и преднамерено от това, което правя с ROVA или със Sax & Drumming Core. Музиката ни с Kihnoua зрее бавно, ето и Окюнг Лий от Ню Йорк се присъеди към нас. Не се събираме да репетираме всяка седмица, но лека-полека се придвижваме към момента, когато ще запишем и албум.
„Пансори”, също като блуса, предполага импровизация. Сравнена с други азиатски традиции, корейската традиционна музика за перкусии също има много повече общо с това, което днес наричаме „фрий джаз”, отколкото с по-медитативните жанрове...
Да, и много добър пример за такава фрий джаз среща е срещата между перкусионната група Samul Nori и Волфганг Пушниг от „Виена Арт Орксетра” през 90-те. Слушал съм ги няколко пъти на различни фестивали в Европа и мога да кажа, че те правят нещо много подобно на това, което ние правим – но с корейската хеви импровизация, докато моят интерес е насочен повече към по-мечтателната музика. Но да, истина е, че корейците имат много здрава школа за имровизация в рамките на собствените си вековни фолклорни традиции – естествено, с извесни ограничения във формата, в рамките на конкретната дисциплина, но отново – на много по-развито ниво, отколкото на запад. В Европа импровизацията за векове е изцяло подтисната от тъй наречената класическа музика и връщането към нея се забелязва едва през последните 50 години. В Америка ние си имаме джаз, но и той съществува едва от 100 години, а като говорим за Корея, говорим за наистина вековни традиции във фрий импровизацията.
Освен че свирите с толкова много и различни формации, вие също така пишете доста интересни текстове, посветени на съврменната музика. А това са два съвсем различни вида познание...
Ако си говорим за познание, мисля, че днес вече няма никакви тайни в музиката – имам предвид, с определени стилове или традиции със своя история може още да не съм се срещал лично или вие да не сте се срещали лично, но важното е, че днес те са достъпни... Затова и в музиката днес можете да откриете абсолютно всичко. А и начините на възприемане са безброй. Да вземем за пример един фестивал, който е съвсем близо – „Джаз Церкно” в Словения – тотално откъснат от цивилизацията, тотално ъндъргрграунд, невъзможен за уподобяване на никой друг фестивал, на който съм свирил преди… Представяте си всички световни имена в авангардната музика, които идват там, за да свирят не пред обичайната публика, която ги слуша в Ню Йорк, Токио или Лондон, а пред обикновени хора, необвързани с музиката, които може би дори не знаят, че слушат съвременна авангардна музика, а просто се забавляват... Това ме подсеща за Ксенакис, чиято музика, още когато я открих за първи път преди много години, ми въздейства чисто физически с изключително интересната си структура и инструментация, но после, когато четях как той я обяснява математически, това изобщо не ми помогна да я чуя по-добре, изобщо... Наистина ми беше интересно да се запозная с начина му на композиране, с процеса на създаване, но за мен това нямаше нищо общо с усещанията, които музиката му беше произвела у мен. Щокхаузен също е много добър пример за това – случвало ми се е да бъда грабнат от негово произведение и после, четейки за идеите, които е вложил в него, изобщо да не съм съгласен с тях. Както и обратното – да бъда изключително впечатлен от някоя негова философска концепция, но не и от произведението, което я онегледява, чувайки го след това. Така е и с „пансори” музиката – изобщо не претендирам, че я разбирам, но мисля, че улавям есенцията й на ниво „усещане за пансори” и мога да я извлека, за да създавам своя музика, което е нещо съвсем различно. През последните години изчетох и доста за историята на този жанр и ми беше много интересно, но това изобщо не ми помогна да усетя по-добре самата музика. Просто става дума наистина за два коренно различни типа познание.
Вярвате ли в бъдещето на свободната импровизация?
Много я обичам, поне три от групите, с които свиря – Maybe Monday, What We Live и новото ми трио с Марк Дресер и Владимир Тарасов са стопроцентво фрий формации. Разбира се, всяка от тях по различен начин, защото смятам, че свободата се изразява именно в свободното боравене с материята и свободния език на всяка различна група – с всяка от тези групи, пак благодарение на езика, успяваме да картографираме различна зона на фрий импровизацията. С Фред Фрит и Мия Масаока например аз почти винаги свиря мелодични линии на саксофон, но в същото време това е най-фрийджазовата ми формация. Днес съществува голямо неразбиране на този феномен - фрий джазът с липсата на мелодия, липсата на унисон между музикантите и пр., както някои го разбират, е не по-малко ограничаваща музика от която и да е писана музика. А за мен свободната импровизация е свободна именно защото може да съдържа в себе си всичко.

Lightning Bolt: Животът на Брайън & Брайън от града на Лъвкрафт

Подобен завършек за фестивал като N.O.Jazz е по-ефектен и от китайско шоу с фойерверки, прераснало в терористичен атентат. Въпреки че биват спрягани най-често като нойз рок или хеви рок дуо, ще си позволя в този текст да нарека

Lightning Bolt грайндкор-джаз-рокабили чудовище. Чудовище, което може да се роди само в Провидънс, пък макар и повече от полвин век след смъртта на краля на ужаса Хауърд Филипс Лъвкрафт. За разлика от Лъвкрафт обаче, никога ненапускал родния си град, Брайън Чипъндейл (барабани) и Брайън Гибсън (бас) са видели доста свят от 1994г. насам. Сред най-важните пресичания на пътища в биографията им са тези със Sonic Youth, с Джон Пийл и със Стив Албини, който определя музиката им като „най-добрия будилник, който някога съм имал”. Концертите им обикновено са под формата на guerilla gigs с групата в средата на помещението и публиката, наобиколила я в кръг (без никакви подиуми). Влиянията върху тяхната музика са в широкия диапазон от японската хардкор класика (Boredoms, The Ruins), през Сън Ра, та чак до Филип Глас, колкото и кощунствено да им звучи на някои подобна класификация. През 2005г. издават четвъртия си и най-добре приет от критиката албум Hypermagic Mountain с „възпяващия” Буш хит Dead Cowboy. През 2006г. биват депортирани от Япония, откъдето минава турнето им, поради липса на „разрешително за работа”. През 2007г. Мат Горник пише за тях A Bolt Of Guerilla Noise в „Уошингтън Скуеър Нюз”. А в края на 2008г. лично аз имах честта да ги слушам два поредни вечери – в камерната зала на Театър &TD на закриването на N.O.Jazz и на следващия ден – в ъндърграунд комплекса „Метелкова” в Любляна: съвсем случайно след концерта на „Етран Финатава” от Нигер – излизайки от едно мазе и влизайки в друго... И сега специално за вас – барабанистът и основател Брайън Чипъндейл, разсъждаващ за тишината в съвременния свят, която е невъзможна, но чието най-близко подобие човек може да изпита сред дивата природа, вслушвайки се в дрънченето на собствените си обеци, разклащани отвреме-навреме от вятъра. Скоба: след концерт на Lightning Bolt тишината заема формата на дейвид-линчовско бучене в ушите. Та...
Да започнем с живата музика и със студийните записи. Познавам албумите ви, но след този концерт просто вече ми е много трудно да си представя как може толкова много разрушителна енергия да се възпроизведе в „сухи” студийни условия.
Голяма борба е. И днес, 14 години след създаването на групата, все още се борим за постигане на максималния баланс между това, което сме на концерт и студийните си албуми. След две седмици се връщаме в къщи, където започваме записи на нов албум. И съм щастлив, че мястото, където живея – една наистина огромна индустриална сграда – ни предоставя достатъчно добър звук, за да са качествени записите, и едновременно с това достатъчно тътен, за да се забавляваме като на концерт… А що се касае до концертите ни: в повечето случаи изглеждат точно като този, който току-що завърши – с цялото това физическо присъствие на публиката, наобиколила ни отвсякъде. За мен лично – може би защото съм барабанист, не знам – тази физическа страна на музиката е много важна. Разбира се, слушам електронна музика и нямам нищо против нея, но като музикант никога не бих могъл да я почувствам по същия начин, по който чувствам физическия контакт на нашите концерти... Понякога е важно и мястото – вчера например свирихме в подлеза на метрото във Виена и цялата публика слизаше по стълбите, за да ни види и чуе – чувствахме си се направо като на гладиаторска арена, което също е доста физическо усещане.
А смяташ ли, че във виртуалния свят, в който живеем, тази физическа страна не само на музиката, но и на живота ни, е застрашена?
Трудно е да се каже. Днес има всякакви видове музика, наистина всякакви... Но в странния заобикалящ ни свят има и нови идеали за младите групи – да станеш известен, целият свят да знае за теб и т.н. – и благодарение на myspace хиляди хора по света да те познават. Обаче myspace си е само в интернет, макар и да дава независимост на творците – липсва му физическото измерение. Музиката прекалено се глобализира и губи своята локална страна, която е и физическа. А знаем много добре, че всичко значещо – дори политически – тръгва първо на локално ниво. Това локално ниво, което придава физически измерения на нещата, днес все повече ми липсва.
С вашата музика доста добре оперирате с жанровите клишета в съвременния рокендрол – от рокабили до хеви, както и с някои немузикални моменти – звукозаписни устройства, маски и пр., които са физически осезаеми, но носят и своето спиритуално значение.
Да, в основата вигани е бил тежкият саунд на баса и барабаните, но всякакви други неща се прокрадват – пропълзяват в музиката ни и после изпълзяват – и гласове, и рокендрол модели, и кънтри дори... А първоначалната идея на маската беше да я използвам за закачване на различни микрофони по нея. После възприе и други функции – и декоратвни, и трансови, и всякакви. На някои хора тя не им допада, не могат да разчетат посланието й, пречи им да се съсредоточат върху музиката, но – хора всякакви... И сред тях и такива, които просто не харесват маски.
За финал няколко думи за физическия контакт с различната публика в различните точки на земното кълбо – преди да включа микрофона ти каза нещо много интересно за лицата на хората по концертите ви...
Да, знаеш как е на турне – пътуване, шофиране, концерти, хотели – опитваш се да поспиш някой и друг час, преди отново да поемеш на път. Така че нямаме много време „да се наслаждаваме на гледки и забележителности”. За сметка на това пък по време на концерт много внимателно изучавам лицата на хората – и начина, по който чертите им се променят в различните точки на света – от източна към средна Европа, от западна Европа къ Азия и пр. И често, когато се завърна у дома, срещайки някой чужденец, мога да позная откъде идва. За мен картата на света е съставена повече от човешки лица, отколкото от природни гледки и архитектурни паметници.

(Следва продължение: през април и май. 11-ото юбилейно издание на Zedno Uho – пролетния фестивал-близнак на N.O.Jazz! А вие хвърляйте по едно око на сайта на Студентския център на град Загреб (www.sczg.hr), където до някоя и друга седмица ще излезе програмата на фестивала. В крайна сметка Загреб наистина е на един хвърлей от нас)...

(Материалът е публикуван и в сп. „ЛИК”)

* Тази вечер пък, от 21.30ч. в „Аларма” очаквайте репортажи, интервюта, разкази и „документални кадри” от следващото – 10-ото юбилейно издание на фестивала – с участието на Елиът Шарп, Виджей Айер, Джамаладин Такума, Six Organs Of Admittance, Мат Дерио, Рой Кембъл, Матю Шип, Уилям Паркър, Alien Ensemble и др.

Споделете

Джазът като музика към неми комедии, джазът като грайндкор-рокабили, джазът като нищо на света...

Чупим шаблони

Примабалерината Анелия Димитрова и солистът Ивайло Янев танцуват на фестивала "Екселсиор" в Сиена

"Виртуални тела 2.0" – точка на пресичане между изобразителното и танцовото изкуство

Девети брой на списание "Но поезия"

Награда "Рицар на книгата" – шумните герои на литературата

Джони пред Микрофоните

Застраховка "транспортен травматизъм"

Резервно око: един различен поглед към реалността

ПРЕДАВАНИЯ

Програми

Радио България

За БНР