Фрий джаз вдън гори тилилейски… и в „Аларма”

С ХІV издание на „Джаз Церкно” в подножието на Алпите започва нашата „словенска джазова трилогия”, която включва още 25-ия юбилей на фестивала „Друга годба” и честването на 50 години „Любляна джаз фест”

Този текст може да бъде наченат с думите на „онази луда жена с контрабаса” Жоел Леандр (изречени пред наш микрофон в Церкно), че й е коствало 25 години да се научи да свири и още толкова, за да се отучи – защото когато се отучиш от всичко онова, което години наред ти е било набивано в главата, едва тогава ставаш себе си. Или с констатацията на португалския майстор на фрий импровизацията, цигулар и автор на комикси Карлуш Зингаро (също сред почетните „главни герои” на „Джаз Церкно”), че при днешната криза в звукозаписната индустрия, най-важното е да има колкото се може повече концерти – уникални, такива които се случват веднъж и завинаги, с всичките рискове, с или без участието на публиката – но колкото се може повече… И горе-долу това е „Джаз Церкно” – с две думи: фестивал, на който подобни идеи имат не само прякото си приложение, но и срещат нечуван отклик дори сред публика, която не е закърмена с фрий джаз, с атонален хеви метъл или с някаква друга „нова музика”.
Защо точно Церкно и какво му е специалното на Церкно? Градчето Церкно е сред най-красивите места, с които майката природа е възнаградила словенците за тяхната любов към джаза и дори ако първоначално ви се стори изключително странна комбинацията между алпийски тип релеф, спретнати къщурки, градински джуджета и хардкор-авангард, то още с първия концерт нещата си идват по местата и никой вече не може да ви убеди, че Церкно може да съществува без фрий джаза и че фрий джазът би бил пълноценна музика без места като Церкно.
За разлика от множество високопланински курорти - от Швейцария до Цървуландия, градчето Церкно още не е налазено от строители и туристи, така че няма да даваме точните му координати – само ще кажем, че се намира на малко повече от два часа от Любляна и на малко по-малко от два часа от италианската граница. Слабо населено, то се изпълва с човешки множества два пъти в годината – през ски сезона, както си му е редът, и по времето на „Джаз Церкно” в средата на май (тази година – от 14 до 16)… В основата на най-странния джаз фестивал от Балканите до Алпите стои малък екип от инакомислещи хора, като най-голямата заслуга е на Боштиян Цвек, без когото, по думите на кмета Юрий Кавчич, този град не би бил това, което е… Та, така: спомням си първия път, когато отидох на фестивала в Церкно и Боштиян, като истински будител, ме посрещна със сутрешен нойз джаз дует в „Бар Габриел” – кръчмата/културен институт в центъра на градчето, откъдето е тръгнал фестивалът преди 14 години – и с думите: „Абе, трябва да ги научим хората да слушат фрий джаз и сутрин”. Местният диалект, който се говори в Церкно и в Църклянска област, е изключително специфичен и дори самите словенци не го разбират особено добре, което добавя още щрихи към очарованието на мястото, а за това колко е важен този фестивал в европейското импро-авангард пространство, ще оставя да говорят фактите. В центъра на Церкно, който може да бъде обходен точно за 10 минути, в рамките на не повече от 5 минути и 50-100 метра можете да срещнете на различни места и независимо един от друг някои от най-важните организатори на джаз фестивали в Европа (Енрико Блумер, Оливер Белопета, Богдан Бенигар и пр.), както и множество продуценти, издатели на музика, легендарни музиканти, дошли просто на почивка… Ха, това там не е ли Кимо Похийонен, бащата на електрическия акордеон?... Ами, да. Кимо е… Да не говорим, че и цяла Словения, буквално цяла Словения се изсипва за трите фестивални дни. А често и самите музиканти организират така програмата си, че да останат по-дълго време… За непълната картина, която ще ви представим – защото този фестивал е напълно невъзможно да бъде обхванат в три страници и се надяваме, че ще се връщаме и за в бъдеще към него – избрахме представители на най-младото и на най-старото поколение в европейската фрий импровизация – Powertrio от Португалия и негово превъзходителство, безспорният гръмовержец сред креативните и деструктивните саксофонисти Петер Брьотцман.

Какво си мислим, докато вървим и какво извървяваме, мислейки

Приблизително така може да бъде преведено заглавието на албума на португалците Powertrio (Едуардо Раон – арфа, Жуана Са – пиано, Луиш Мартинш – китара), който те представиха на откриването на фестивала в Церкно и тази постановка на нещата сама по себе си казва много за музиката им, в която можем да открием всичко – и Джон Кейдж, и Зийна Паркинс, и Паулу Алвареш, и Оливие Месиен, и „Сепултура”, и много кураж да бъдеш себе си, дори когато ежедневно ти втълпяват, че трябва да си като всички останали. А нашият разговор започва със мощта и енергията на струнните инструменти и с особената връзка между арфата, пианото и китарата…
Луиш Мартинш: Ние свирим, как да го кажа, следвайки идентичността на собствените си инструменти и всеки се опитва да достигне до другия посредством своя си инструмент.
Едуардо Раон: Например, ако Жуана в момента свири на пианото нещо с характерното за пианото звучене, ние двамата се опитваме да се приближим посредством китарата и арфата точно до този звук…
Жуана Са: Е, за мен е по-лесно, защото си имам един вид арфа вътре в пианото. Но се опитвам, доколкото е възможно, също да се приближавам до техния подход към струните.
Едуардо Раон: И често по този начин се раждат множество нови звуци и звучения – докато се опитваме да открием звука на другия посредством собствения си инструмент.
А как се раждат произведенията ви и какво значение отдавате на тази част от цялото, която на пръв поглед не е точно музика, но създава условия да се роди музика?
Жуана Са: Зависи. Някои произведения се раждат просто от свободната импровизация – при изслушване след концерта понякога дадена изсвирена вече импровизация ни дава ключа към създаването на нещо ново, към развитието на дадена идея, която ни е дошла спонтанно…
Едуардо Раон: Но често не гледаме на нещата само откъм музикалните им аспекти, а работим и с акустиката и психо-акустиката. Искам да кажа – ето, в една от пиесите, в един определен момент от реверберацията на китарата се получи едно голямо раздрусване и аз съвсем естествено започнах да люлея арфата… и така постигнахме усещането за опъване на въже между двата инструмента… Не всичко опира само до звука и само до музиката: много често нещата се свързани и с паметта ни. Разбира се, всеки човек може да си представя различни неща, породени от различни звуци, но има и общовалидни картини, предизвикани не от определено съзвучие, от определен акорд, а от нашата памет… Както когато зазвучи сирена, примерно: какво си представяме? Със сигурност пожар някъде, или линейка…Това вече не е само натрапчивият звук на сирената, но и определените наслагвания, които паметта ни свързва с този звук. В нашата музика ние се опитваме винаги да сме подготвени за такива възможности за работа със звука, които непрекъснато се появяват и които ни помагат в предаването на съответната идея. Понякога можем да почувстваме, например, че дадена пиеса би се получила по-добре, ако създадем усещането, че и тримата се намираме под водата, да речем – и тогава се опитваме да постигнем такова звучене, което да ни постави в друга една гравитация… Понякога нещата опират и до начина, по който дадената публика възприема дадените звуци, а и до това как ние тримата, посредством класически инструменти, можем да подскажем на публиката други пространства, други пътища, други представи посредством звука.
А мястото по какъв начин влияе върху начина, по който структурирате концертите си и на какви места още не сте свирили, а би ви се искало? Обсъждали ли сте го помежду си?
Луиш Мартинш: Много са… В средата на някое езеро, например.
Жуана Са: И не само в средата на езеро. Също така сме обсъждали да провесим пианото от хеликоптер.
Едуардо Раон: Все още не сме го правили, де. Стигнали сме само до обсъждането.
Жуана Са: Да, ние само обсъждаме, обсъждаме много места…
Едуардо Раон: В Португалия имаме едни характерни плоски пространства в средата на планините и обикновено тези пространства се използват за овцевъдство, а не за концерти. Там не може да се стигне с кола, дори с джип или с камион не може. Има само два начина – пеша или с хеликоптер. Това мегалитни пространства с невероятни гледки и просто те провокират да създаваш музика там… Също така сме мислили за концерт в някоя от тези огромни мраморни кариери, които можете да видите само в Португалия или в Италия. А също така сме обсъждали и възможността да свирим във водноелектрическа централа – в тези централи има невероятна акустика: значи, заставаш в единия край, изкрещяваш, и докато стигне до другия край, звукът е деформиран от специфичната акустика на мястото до неузнаваемост. И това ще се случи един ден – да свирим на такова място. Идеи засега имаме всякакви.

Петер Брьотцман и големият джазов ускорител на частици

„Дядото на хардкор-музиката”, както веднъж го нарече организаторът на „Жедно ухо” Мате Шкугор, е в Церкно за втори път, но тези земи – между Загреб, Любляна, Нови Сад и Белград – ги е освещавал с нойз-джаз още в годините на „доброто старо ГДР”, както пък се изразява самият той. Ключова фигура в европейската фрий импровизация, представител на поколението, израснало непосредствено след войната (наред с Александър фон Шлипенбах, Евън Паркър и Паул Ловенс, които също свириха в Церкно тази година), Петер Брьотцман вече повече от 40 години – и особено в днешните безпросветни времена – е сред най-активните разпространители на живата музика като отрезвително срещу виртуалността, изкуствеността и лъжите, с които ни засипва масовата култура. Сравнително новото му трио Full Blast (с Марино Плиякас на бас и Михаел Вертмюлер на барабани) ни връща към добрите стари години на хеви-джаза в лицето на групи като Painkiller. Но именно днес сякаш е още по-важно да има такива банди – за да има кой да отвее всички повърхностни наслагвания, клишета и стандарти, които задушват музиката все повече и повече с всеки изминат ден… Завършваме с „не прекалено оптимистичната теория” на Брьотцман за джаза. А за ускорителя на частици – друг път: след като и вие изслушате новия албум на Full Blast Black Hole до края. А този момент е запечатан в Церкно в малките часове на 16 май – след близо двучасов хардкор-джаз погром… Наздраве!
Винаги е имало по-праволинейни хора, хора, решили просто да се качат на влака и да се оставят на неговото разписание. Ето, сега ще дам един съвсем пресен пример, защото тъкмо се връщам от Щатите. Ако попитате обикновените хора там какво е джаз, ще получите една усреднена представа за „притоплен мейнстрийм джаз”, който няма нищо общо с това, което аз, например, влагам в понятието джаз. Или, примерно, ако прочетем какво казва Арчи Шеп за джаза, ще открием съвсем трета гледна точка: според него, в неговите очи – и уши – днес вече не съществува такова нещо като джаз и това, което той самият прави, вече не би могло да се нарече джаз. Разбира се, всичко е въпрос на дефиниция и мисля, че в цялата картина всичките тези интернет простотии са голяма заблуда, едно голямо неразбиране на нещата. Всички тези изказвания, че интернет комуникацията била добра за музиката, са пълни глупости, абсолютна лъжа… Защото със сигурност утре ако отидете на YouTube, ще откриете определени моменти, заснети от концерта тази вечер, но това вече няма да е същият концерт, а просто един фалшификат, абсолютен боклук. И точно затова днес се нуждаем много повече от директния контакт с изкуството, от директната конфронтация. И мисля, че хората днес, хората на изкуството също в това число (или т.нар. хора на изкуството), имат много сериозни проблеми с оцеляването и с това да останат верни на себе си, защото много неща се правят само и единствено за пари. Разбира се, човек трябва да си плати наема и да си купи хляб. Но днес хората правят много повече неща, които не биха искали да правят, само за да спечелят малко повече пари. Не че винаги не е било така, но смятам, че тази тенденция все повече се засилва. Тези неща също така винаги идват на приливи и отливи и може би следващата вълна ще отмие някои неприятни тенденции на днешния ден, но бих казал, че не съм настроен прекалено оптимистично по този въпрос.

(Материалът е публикуван и в сп. "Лик")

Споделете

Фрий джаз вдън гори тилилейски… и в „Аларма”

Чупим шаблони

Примабалерината Анелия Димитрова и солистът Ивайло Янев танцуват на фестивала "Екселсиор" в Сиена

"Виртуални тела 2.0" – точка на пресичане между изобразителното и танцовото изкуство

Девети брой на списание "Но поезия"

Награда "Рицар на книгата" – шумните герои на литературата

Джони пред Микрофоните

Застраховка "транспортен травматизъм"

Резервно око: един различен поглед към реалността

ПРЕДАВАНИЯ

Програми

Радио България

За БНР