Илиян Василев: „Quo Vadis Bulgaria...?”

С Илиян Василев говорим в „Мрежата“ за пътя, който извървя и по който върви България след промените до днес. Поводът е книгата му „Quo Vadis Bulgaria 2018. Втората вълна на прехода” през която търсим отговори на въпроси, които засягат последните 25 години от опита на България да промени онези модели на управление, които все я оставят на последните места в класациите по свобода на словото и справяне с корупцията. Как посредствеността помага на тези процеси и защо са важни изборите, които правим – житейските и политическите?

„Престанахме да искаме максималното за себе си – като личности и като държава. Това е следствие от политиката на принизяване на очакванията и свиване на надеждите в тона на посредствеността. Преходът не е свършил манталитетно, защото преди чакахме какво ще реши Москва, сега мнозина чакат какво ще реши Брюксел или Вашингтон. Личният житейски избор, който хората правят често следва ролевите модели, които политиците ни налагат с поведението си – модели на зависимости. Какво се случва сега – имаме една огромна паразитна класа, която не произвежда, а само разпределя.

Тревожна е липсата на усещане, че можеш заедно, че цялата нация може да преуспее, да е на първо място, не непременно със златен медал, а в съзнанието си  и то в рамките на този живот, на това поколение… мисля, че това трябва да е водещото. А ние сме се примирили, че толкова можем. А защо толкова можем? – защото такава е визията на лидерите ни. Това, че народът няма избор е неистина, това усещане е част от общата анестезия, в която живеем, защото устойчивостта на модела, в който сме вкарани е привидност. Важно е да се знае, че чистата популярност е неустойчиво лепило, когато няма енергията на свободата и оптималната траектория на развитие на индивида, защото тези, които ни управляват не могат да намерят формулата на това хем да останат на власт, хем да успеят да мобилизират нацията. За да изтеглиш една нация нагоре, трябва да има вътрешна конкуренция – политическа, между индивидите, между идеите, а такава няма, защото паразитната класа у нас няма интерес от това, тъй като живее от преразпределение на публичния ресурс от поръчки и през корупция. Ние нямаме предприемачи, а само олигарси по руски модел и за съжаление у нас никой въобще не прави разлика между олигарх и предприемач.

Колкото до промяната, тя не може да стане през сегашния политически модел и през партии, защото схемата е така направена, че ако вие сега си направите партия, те ще ви вкарат в тяхната игра. Никой не може в момента да промени това. Колкото до медиите, чудя се, всички казват, че в големите медии всичко е блокирано, няма опозиционно говорене, е, и? Какво като е блокирано? Като виждаш, че тези медии не ти вършат работа, можеш да направиш избор и да не ги използваш. За мен са важни принципите и там искам да се върна. Революции, промени се случват когато народът осъзнава нещата не през пленени процеси, а когато убедеността на 10 % от него успее да увлече още хора след себе си, че има смисъл. Системата не се променя през отделни казуси и каузи, защото няма дихотомия, примерно „зелените“ са безгрешни, а кметът е непременно само лош, такова нещо няма и не може да има.

Големият проблем на България е, че тук има един олигарх, който владее оборот от три милиарда с  хазарт, един друг, който държи матрицата с енергийния ресурс, един трети, който… е, сещате се… и като ги сложите един до друг, виждате, че въпросът не е в липсата на ресурс, с който да направим България по-силна, независима, по-богата, по-сигурна и да променим модела. Проблемът е, че тук има една малка група, която отнема този ресурс и гради егоистично моделчето на своето оцеляване. Тук парите се крадат за сметка на общото развитие. Аз с тази книга не давам готови решения, но искам да кажа, че животът е крайна величина и в рамките на тази крайна величина ние не можем да си позволим да свикваме с посредствеността и да не искаме най-доброто си както за себе си, така и за отечеството ни.“