Борхес – за двойниците, огледалата, лабиринтите и Платоновите архетипи

„…Каза ми, че книгата му се нарича „Пясъчната книга“, защото както пясъкът, така и тази книга няма нито начало, нито край. Ако про­странството е безкрайно, ние сме в коя да е точка от пространството. Ако времето е безкрайно, ние сме в коя да е точка от времето.“
                                                                                                                                     Хорхе Луис Борхес

В едноименния си разказ, дал заглавието на „Пясъчната книга”, родоначалникът на магическия реализъм и един от най-великите писатели на всички времена, се опитва да обясни не само безкрайността.
А този негов сборник, публикуван през 1975 година, отново е пълен  с литературни и митологични препратки, езикът е пестелив и същевременно неизчерпаем за мисловни предизвикателства, защото, подобно на „Пясъчната книга“, в прозата на Борхес фантазното и реалното се преплитат, фактите са само отправни точки за измислиците и разсъжденията. И според издателите, сънищата, които я населяват, продължават да се разклоняват в гостоприемното въображение на читателите, след като бъде затворена и последната страница.
„Пясъчната книга” съдържа 13 разказа, преводът е на Светла Христова, Стефан Касъров е художник на корицата, пестеливо и стилно избрал за лице на този сборник метафората на безкрайността.
Кремена Димитрова ни представи „Пясъчната книга” на Хорхе Луис Борхес в „Артефир”.